Иван Димитров
Когато „Жанет 45“ ме поканиха да представя новата стихосбирка на Александър Байтошев, първата ми реакция беше да ги уведомя, че в същия ден аз знам за поне две други литературни събития и да изразя опасенията си, че много хора няма да дойдат. Казаха ми, че премиерата е вързана към откриването на изложбата и няма мърдане. От друга страна, помислих си, смесването на публика от две различни събития е гаранция за посещаемост, а и за излизане на поезията извън кръга на обичайните заподозрени. После осъзнах, че изложбата ще бъде открита от леля ми и кръвта ми се смръзна, но това е друга тема.
Докато препрочитах стихосбирката обаче, все повече и повече в мен се загнездваше мисълта, че точно това е най-подходящият начин тази книга да бъде представена. Не само защото Александър Байтошев е и художник, и поет. Не само защото, дори и ако съдим само от заглавията, връзката между изложбата и стихосбирката е очевидна. А защото точно в тази книга той особено силно присъства като художник, макар и не по някакъв формален начин, не с обичайните клишета, които свързваме с художниците. Бих казал, че по-скоро той използва художническото като бяло платно, в което изписва своята сурова поезия. Когато казваме „сурова поезия“, повечето пъти сякаш говорим за нещо недосварено, нещо трудно за смилане, нещо трудно за преглъщане. Поезията на Александър Байтошев е по-скоро кърваво сурова – като току-що отрязана мръвка, която сервитьорът ти носи в бяла чиния, когато си му поръчал да ти донесе истинско месо. Да, сурова и истинска.
Поезията на Александър Байтошев носи в себе си болезнено чувство за отчуждение, за неприсбособимост, за света като пространство на различни травми, които на пръв поглед изглеждат непреодолими и които биха могли да бъдат преодолени единствено чрез изкуството. Поезията на Байтошев е често лаконична и на пръв поглед може да се стори на читателя дисхармонична, но нейната цел е точно това: да оголи, да дълбае, да разбулва. Цел, която изисква от един артист, независимо от това кое е неговото изкуство, да захвърли всичките трикове на занаята и да се изправи пред света като едно ранимо и смъртно човешко същество.
И така, да кажа нещо и за „Анима“ най-сетне. В рамките на тази стихосбирка Александър Байтошев разгръща един диптих, който се състои от „Ангелите в ателието“ и „Самотата на художника“, съответно двете нейни части.
Първата част е посветена на присъствието на Другия, на любовта, на съпреживяването, които не могат да преборят отчуждението и неприспособимостта, но могат да ги смекчат. Човек не може да избяга от себе си, въпреки че не преставаме да измисляме нови и нови начини, по които да се залъгваме, че го правим. Не може да избяга от себе си, но може да си стане по-симпатичен, по-поносим, без да се самозалъгва какво би бил без Другия, без любовта. Или както пише в програмното стихотворение:
Той без своята АНИМА, глава на куче,
набита на кол.
Или:
Няма да споменавам момичето
Гледаме „Криле на желанието“
на Вендерс в „Одеон“.
Oбръщам се към теб в полумрака,
зазидан съм в стена.
След толкова години
разлагаща се рана.
Има една сцена с Ник Кейв,
пее за едно момиче,
а аз съм призрак
със сиво сърце.
И веднъж влязъл в теб Другия, той се превръща в част от теб, не може да излезе от теб:
Стихотворение за откраднатата красота
(да откриеш човека
да споделиш глада)
Когато търсим прахта и мълчанието,
забравяме имената си.
Тогава дъждът е тих.
Успявам да прегърна въображаемите ангели,
докато чета една от твоите книги,
забравям за мръсните си дрехи
и хващам ръката ти в кино „Влайкова“.
Бертолучи открадна красотата ти,
а ти:
зазидан призрак
не искаш да излезеш от мен.
Въпреки че не можеш да се промениш, светът може да бъде по-умиротворен, по-топъл, по-ведър, по-притихнал, по-спокоен, по-споделен, по̀… отвръщащ на желанието ти за близост.
Ателието на ангелите
Облегната на прозореца.
Само сините ти очи повтарят пространството на стаята.
Ти си по-тиха от празнотата.
Нищо няма да те нарани
Не знам през какви яростни вълни си преминала
и защо изчезваш.
Нека походим заедно
тук под откритото небе.
Разкажи ми отново
своята история.
Космосът ще те изслуша,
а аз никога няма да поискам друга.
В тази линия можем да се стигне дотам, че дори да се погледне на смъртта като един вид любов.
Втората част на стихосбирката, или „Самотата на художника“, представя другата крайност. Тази на болезнената самота, която може да обезличи човешкото същество. Тази, в която връзката с другите сякаш всеки момент ще престане да бъде възможна.
Изстрел
Практикувам безсилие и мълчание.
Няма жена около мен,
няма дете,
няма приятел.
Единствения знак, че съществувам, е вратата.
Усещам как се затваря
точно зад мен,
точна, като изстрел.
Тук заплахата дебне от всички ъгли, наблюдава те и дори това, което привидно носи образа на красотата, може да се превърне в оръжие, което да ти донесе болка.
Ателието на художника
Сам съм
и чувам стените.
Те са моите красавици с вълшебни гласове.
Пеят и дебнат.
Наказват ме.
При всяко погрешно движение
целувката им се превръща в рана.
Не мога да я излекувам.
За да не дълбае в себе си, погледът се измества върху обкръжаващото, но дори тогава възможностите за съприкосновение, за това да се почувстваш част от общност, се оказват фалшиви:
Кръг
…
Наркоманът на спирката
носи малък чувал
пълен с пясък.
Оставя го на земята
и започва да се върти в кръг.
Чувам виковете му.
Приближавам се до него
поглежда ме и казва:
„Всички сме едно“.
А когато човек потъне в себе си, в своите състояния, дори светлината му се струва опасна, а навън го дебнат, искат да го пречупят. Въпреки че всъщност може би той самият пречупва себе си.
Жаден съм
В далечината е светло
има много пламъци.
Отвън ме чакат
моите двойници
нямам нито час.
Те са близо
и са жадни.
Въпреки лутанията в самотата и във враждебния свят на травмата обаче – и това смятам за огромно достойнство на стихосбирката, – в крайна сметка се оказва, че изкуството наистина има силата да лекува, простете за клишето. Сякаш платното, книгата са това, с което са благословени артистите, защото след като са изсипали страховете си и самотите си в своите произведения, те могат по-лесно да открият светлината в края на тунела и да се запътят към нея. Така прави и Александър Байтошев, който на излизане на тази книга ни оставя следните две стихотворения:
Смелостта на сърцето
Съвземи се сърце
и опитай отново
огньовете са тук
когато те намирам.
Раждане
Човекът се ражда късно,
между враните и бесните ветрове,
без говор – само движения
и едно пламтящо тяло.
Впрочем можем да потърсим светлинките и в неговата изложба.
Александър Байтошев, „Анима“, ред. Иван Ланджев, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2024
