Йоанна Елми
В първото изречение авторката се извинява[1]. Защото критиката, ако е добра, със сигурност ще обиди някого. (В полуизречение авторката се надява на малко повече дебелокожие и известна доза чувство за хумор и самоирония, макар ресурсите да са оскъдни; в краен случай развява бял флаг, защото намеренията ѝ винаги са добри.) В официалното второ изречение авторката признава известно облекчение: ако критиката не е добра и някой го изтъкне, авторката винаги може да каже, че той се е припознал в критиката или че просто завижда. В третото отчита всички свои и приписани характеристики, по които може да бъде громена: че е твърде млада, че е жена, че има обществени позиции, че живее в чужбина, че съответно не ходи достатъчно по събития и не знае за какво иде реч, че е написала само една книга – и според четящия тя не е нищо особено, – че (допълнете на празното място за вътрешна разтуха, а ако не ви стигне, надраскайте другото в полетата на страницата, може и рисунки)
Авторът критик и критикът автор
От вратата на текста се спъваме в парадокси и проблеми, най-очевидният – че често говорим по-скоро за критик автор или автор критик, отколкото за професионален критик и професионална критика. С малки изключения повечето български критици са и автори. И не че авторите не могат да показват професионализъм. Като че ли е оскъдна обаче обстойната (само)рефлексия какво означава за една среда преобладаването на автори критици, какво е всъщност да бъдеш автор критик. Тук не говорим за ефимерната „обективност“, по тази тема има достатъчно дискусии на всякакви нива, които четящият този текст може да открие и сам, ако вече не познава добре.
Иде реч за две неща – мотивация и аргументация. Ако един автор критик поставя дадени книги в контекста на собствената си работа, до каква степен е способен да оцени художествените им качества? Как избира дадено произведение, защо решава да не пише за друго? Само положителна или само отрицателна критика пише той или тя? За кого, защо? Способен ли е например да признае преимуществата на произведение на друг автор пред своето? Склонен ли е да вижда конспирации в успехите на други автори, и пречи ли това да анализира художествените качества на дадено произведение? А да участва в критически дискусии и панели, посветени на тези произведения?
Човекът е субективно животно и колкото по-бързо го признаем пред себе си, толкова по-голям е шансът да се научим как да разпознаваме и овладяваме импулсите на предразсъдъците си. Или да си признаем грешките – представяте ли си? Стига шеги, сега – сериозно. Авторът е крехко създание, дете, което често вижда родителя там, накъдето избере да насочи погледа си – в критиката, в публиката, в колегите си писатели, на които държи, а даже и повече в някои случаи – дори в онези, които презира. Авторът търси ако не одобрение, то поне изслушване, някакво забелязване. Иначе нямаше да публикуваме (изпитвам съмнение към формулировката „пиша за себе си“ спрямо литература, която е публикувана; писането за себе си се случва в тефтерите, които после се изгарят). Доколко всичко това взема превес у всеки е функция на работата, която извършваме над себе си и личните ни цели и амбиции, както и цената, която сме склонни да платим за тях.
Горчивината, злобата и завистта, родени от тази крехкост и тези търговии духовни, са добре познати не само в тесните кръгове и настоящето, а и са оставили следа в самата ни литература. И са причина не само за лоша критика, а и направо за нейната липса, породена от страх от отхвърляне, изолиране и други низости. Разбира се, за много писатели и литературни хора това е удобно – ако можем да се изключваме едни други заради лоша критика от страна на колеги, то всички книги, които излизат, ще бъдат добри, равни по качества и т.н. Тази година аз ще бъда жури и ще ти дам награда, догодина – ти на мен.[2] А когато публикуваш свой дебют, ще ти кажа, че има един критик, на когото задължително трябва да пишеш и да се подмажеш тънко – иначе ще напише лош отзив за книгата ти. Не знам кому не е ясно, че всъщност никой не печели от всичко това. Напротив – всички губим. И това, че губим по равно, не го прави по-добре.
Изговарянето на тази мотивация, дори вътре в самите критически текстове, би поставило началото на по-добро аргументиране: Избирам тази книга, защото… Съпоставям я със своята, защото… Контекстът, който свързва произведенията, е… Така по-крехките от нас дори биха могли да избегнат писането на ужасната негативна критика – чрез внимателно утвърждаване на онова, което смятаме за стойностно. Това обаче ни води към много по-голям проблем: неспособността ни да говорим с аргументи.
Критиката като идеологическо мероприятие
Голяма част от публикуваните текстове всъщност влизат в категориите „очерк“, „ревю“, по-нататък „реакция“, „реклама“, „роптаене“, а някои могат да бъдат квалифицирани единствено като „многословно мнение“, с най-добри чувства и наистина искрени адмирации за речника. Причината е, че в тези текстове много рядко се срещат три неща: достъпен, но все пак технически преглед на литературните похвати и инструменти, исторически и съвременен контекст, анализ на влиянията. Много от текстовете дори не си правят труда да въведат с няколко изречения за какво става въпрос в анализираната книга, сякаш между четящите хора съществува някакво споделено съзнание, като в кошер (hivemind – хем за да обясним метафората, хем за да можете да порицаете текста за използването на английски думи) и всички познават произведението, защото пишещият го е чел. Тази липса на въведение често е последвана от гмуркане в специфики на сюжета без всякакво обяснение и контекст, което води до водовъртеж от обърквания и в крайна сметка отчаяно хвърляне на вестника или затваряне на прозореца на браузъра. Можем да спекулираме, че това е част от причините литературната критика трудно да намира път до читатели – тя просто не си дава сметка, че не говори само на себе си. И че това някак не е редно, особено ако обичаме да се оплакваме, че интересът към качествените книги пада и че хората четат все по-малко.
Вместо това критиката често попада в капаните на идейното или идеологическо съгласие или несъгласие, на „хващането за гърлото“, на идентифицирането на читателя с историята и съответно отъждествяването на това лично свързване с качеството на литературата (младите, за ужас на старите, му казват „рилейтване“; дискусиите за т.нар. relatability като феномен в литературата в последните години обаче си заслужават прочита, защото феноменът навлиза и у нас). Не че всичко това не е важно, но занаятът си има тънкости. Наскоро прочетох например текст на Е.Л.[3], който критикува книга на Г.Н., защото не харесва предполагаемия (де факто няма как да знаем) начин, по който авторът гледа на живота и как това се отразявало в сюжета. Не се дават аргументи от какво произтича това нехаресване и откъде всъщност достигаме до извода за възгледите на автора – становищата просто са изредени като някакви азбучни истини, а читателят вероятно трябва да се чувства като Моисей, комуто току-що са дадени десетте Божи заповеди. Друг е случаят с критѝка от Н.О., който отбелязва деня Х с крѝтика на роман, чиито герои не съвпадат с възгледите му за хората, ако разбираме текста правилно (защото винаги има такъв риск). Защо и как е достигнал до своите изводи авторът и тук си остава мистерия. И в този случай информацията е поднесена с определен авторитет, който – ако бе захранен с някой аргумент тук-таме, и ако спрем бързите въглехидрати на цитатите и поръсването с големи имена като захарни пръчици, – би заякнал достатъчно, че да стане от него критика.
Разбира се, няма как да не посочим с пръст към близкото минало за това наследство. Но идеята, че дадено произведение трябва да отговаря на идеологическите ни очаквания, за да е добро, намира отзвук и в съвремието – друга плашеща тенденция, която критическите гласове могат да обговорят. Тя би могла да бъде осмислена много добре от българите, които познават комунистическата цензура, която не се състои само в директна забрана, а и в култивирането на и побутването към определени идеологически позиции и громене на онези, които не се вписват в очакваното. За целта обаче първо трябва да се научим да разпознаваме плевелите на соцхуманитаристиката и да ги изкореняваме. Да, дори в себе си.
Слепотата за тенденциите
Простащината, цинизмът, епитетите и подигравките често минават за критика. Така например един опит за персонификация се превърна от свеж полъх в не точно зловоние (което все пак би предполагало някакъв характер), но в едва доловима миризма на нещо лошо, което сте настъпили без да искате. Жалко, но се случват и такива неща. За критически отзив минават и списъците с топ 10 книги, които задължително трябва да прочетете, ако…, всякакви книжни блогове, звездички в Гудрийдс, публикации във Фейсбук и т.н. Това не е изолиран феномен в българската среда, напротив. Той е част от ускорената комерсиализация, демократизация и дигитализация на всичко – все по-агресивните опити литературата да се редуцира до пазар. Ако коментираме само първата част от тенденцията, без да разширим обектива към първопричината, пропускаме конкретното и не остава много, към което да се придържаме.
Един от гореспоменатите плевели е образът на мъченическа провинциалност, независимо дали става въпрос за изолиране и отхвърляне на света, или обратното, за венцеславене на дадена книга, защото за нея например е публикуван текст в „Гардиън“ или „Ню Йоркър“. Тук идват много важни въпроси за това какво означава писател в XXI в.: освен медията на книгата, писателят говори и през друга медия, във виртуалното. Има ли два образа? Еднакво важни ли са? Доколко са важни за успеха? Какво е успех? Самите медии променят начина си на говорене с публиката, критиката страда и в големия свят. Как? Защо? Можем да се обърнем и към историята, да сравним пазара в ерата на технологиите с пазара в ерата на индустриализацията – например през съпоставяне на нашумялата Yellowface с непреведената на български класика на Джордж Гисинг New Grub Street, тъй като и двете книги говорят за писането и издателския бизнес в съответното време. Кой в България пише художествено за литературния свят? Защо никой в България не пише за литературния свят? Защо не ни интересува тази тема? Всички тези въпроси са работа и на критиката, извън нехаресването и психологическите анализи за мотивации с дъх на загниваща класна стая и уморен глас от трибуната „какво е искал да каже авторът“.
Страх от летене
Проблемите са много, сложни, трудноизброими[4]. Те имат своите ярки изключения[5] и заслужават емпатия извън сатирата. Но емпатията не бива да взима превес над гнева и бунта, нужен за промяна на средата. Понякога да бъдеш любезен е по-големият грях. За да бъде изкуството добро, то трябва да бъде максимално свободно от зависимостите, които подобна среда създава. А свободата не се брани с усмивки и услуги.
Българската литература влиза в света, защото България влезе в света – границите са отворени, езиците жужат, българите заминават и се връщат. За да расте литературата ни добре в този свят, тя има нужда от коректив на първото ниво, в езика, в средата. Не от съдник, придворен шут, комплексиран родител, идеологически реакционер и т.н., а от добронамерена, но стабилна ръка, която да държи ситото. Такива ръце има, знам го, знаете го и вие. Но когато се усетят първите трусове, нека не се разбягваме панически като хлебарки. А да знаем, че сме брашното, от което ще се прави хляб. Защото това е по-доброто в дългосрочен план. А раните по егото ще минат бързо, на всички ни.
[1] Авторката не е професионален критик, но три пъти е посещавала фабриката за критици и е била гост-лектор в държавния институт за критици, откъдето има сертификат за участие. Ако това помага – едно време е учила малко нещо литература и има тук-таме отлични оценки, които може да предостави на трибунала при нужда, по реален пример от политическия ни живот.
[2] Авторката е склонна да не получи нито една литературна награда повече, само и само да може да си каже каквото ѝ е на сърце.
[3] Всички инициали в този текст са подбрани напълно неслучайно и може би отговарят, а може би не, на съвсем реални личности. Така или иначе, всяка прилика с действителни лица и събития ще бъде отричана упорито, докато публиката не изпита онази почуда казва ли се всъщност нещо, или не, състояние, което често съпровожда четенето на някои критически текстове и на литературни свади във Фейсбук.
[4] Моля, не пишете до авторката, цитирайки с гневно надмощие Мишел Фуко, Пиер Бурдийо, Харолд Блум или някой по-неизвестен и поради това третиран като по-стойностен интелектуалец, чиито размишления за критиката резонират с вашите истини за живота, Вселената и всичко останало. Авторката не иска да ви наложи нищо и е сигурна, че вие сте прав. Скромното мнение на авторката, която със сигурност не е чела колкото вас, е, че четенето не бива да замества способността ни да мислим и да подкрепяме онова, което казваме, със свои ясни и разбираеми доводи. И за да въведем поредния парадокс в текста: както казва Славой Жижек, поговорките са най-тъпото нещо на света. Всякакви глупости могат да минат под радара, ако са облечени в чужди думи.
[5] Разбира се, всички изброени лоши примери тук имат своето изключение. С радост и вълнение ви съобщавам, че това изключение сте точно вие. Сега ще ми харесвате ли всички публикации във Фейсбук? А награда – кога?
