Владимир Александров
Спектакълът „Чамкория“ по добре известния роман на Милен Русков оживява на сцената на театър „Theatro“ в режисьорската интерпретация на Явор Гърдев и благодарение на актьорската игра на Захари Бахаров, въплътил се в образа на Бае Славе в този въздействащ моноспектакъл.
Начинът, по който е оформено пространството на сцената, е силно минималистичен – свежда се до присъствието на автомобилен волан, своеобразна седалка, закачалка и жълта чанта. В хода на постановката всеки един от тези детайли бива въвлечен в действието, което подчертава премислеността на всеки един от елементите, а оттам и на цялото сценично пространство, което остава натоварено със значение въпреки привидната си ненаситеност. Минималистичната рамка, изразяваща се в липсата на пищни декори или на ярък фон от светлини, предпоставя необходимостта сцената да бъде изпълнена от актьорското присъствие. Самото навлизане на сцената на единствения актьор в постановката (Захари Бахаров в ролята на Бае Славе) сякаш удовлетворява тази необходимост, доколкото е извършено внезапно, светкавично, моментално след угасването на светлините и без каквато и да е предварителна увертюра. Така зрителят бива съпричастен към сцената с рязък размах, моментално приковаващ погледа му към главното действащо лице (Бае Славе) като основен източник на художествените послания и като своеобразен център на цялата постановка. В него се съсредоточават идейният и емоционалният заряд на действието.
Всъщност реализирането на действието в постановката разчупва обичайния начин, по който то може да се мисли, като присъствието на сцената на Бае Славе сякаш отключва неподозирана или поне неочаквана динамика в отношенията между публика, действие и актьор. Бае Славе е едновременно обърнат както към публиката, така и към онова, което се разиграва около омнибуса или поне онова, за което той разказва как се разиграва около омнибуса. Това създава усещането за особена едновременност на събитие и разказ за събитието, на преживяно и преразказано, доколкото случващото се в омнибуса бива моментално успоредено от разказа за него, постигнат под формата на монологично обръщение към публиката. Действието изглежда раздвоено между своето непосредствено моментно случване „тук“ и „сега“ и опосредствания, вторичен разказ за това случване. Преведено на езика на постановката, на сцената сякаш са съположени и споени пътниците и ситуациите, изникващи във возилото, и вътрешният поток на мислите и разсъжденията на Бае Славе за тях. Това не поражда объркване у зрителя, а по специфичен начин приковава неговия интерес, удържайки го в тази междинност, колебаеща се между изживяно и преразказано. Самият герой, изпълващ по въздействащ начин сцената, също се разполага между въвлечеността си в определено действие и разсъждението за него. Това не отнема от автентичността на образа, която изглежда още по-пълноценно постигната и внушена. Във въпросната раздвоеност може да бъде потърсен опитът не просто да се участва в действителността, но и посредством някакво разсъдъчно оттласкване да бъде проумяна тази действителност в цялата ѝ привидна разбърканост и неподредимост. В приплъзванията между случващото се в омнибуса и обговарянето му под формата на монологично обръщение към публиката може да бъде разпознато тъкмо онова най-човешко и най-автентично усилие да бъде подредена иначе обезкуражаващо хаотичната действителност в някакъв разказ. Неспирно разклоняващите се разсъждения на Бае Славе привидно не носят никакви белези на структура, но имплицират същностно заложения у човека порив към търсене на структура, която да придаде така необходимото усещане за стабилност. Балансирайки между комичното и трагичното, между интимно-личностното и колективно-историческото, между битовото и екзистенциалното, разсъжденията създават пъстър и разнороден комплекс от послания и внушения, трудно сводими до някакъв обединителен център. Свързващото между тях изглежда тъкмо стремлението на човека да подреди действителността или, ако не успее, то поне да я разкаже подобаващо. Монологът на Бае Славе сякаш разкрива възможността на човека да разказва въпреки хаоса около себе си, а парадоксално може би и тъкмо поради него, тъй като тъкмо този хаос дава онзи разклонен и неспирно разклоняем наръч от събития и образи, тръпнещи да бъдат претворени в разказ. Личната ситуация на Бае Славе, в която се преплитат негодуванието от недъзите и кривините на България и парадоксалното опиянение от тяхното обговаряне, сякаш насочва към универсалната битийна ситуация на човека въобще, при която отчаяното търсене на ред се трансформира в разказване, пробващо да се оттласне от безредието, но и препотвърждаващо връзката си с него. Криволиците и отклоненията в речта на героя ѝ придават белезите на жив и неспирен поток от впечатления и мисли, с което се уплътнява автентичността на образа му, пресъздаващ в трескава задъханост наблюденията си за действителността. Въпросната задъханост не затруднява възприемането на потока на мисълта от зрителя и не създава съпротивление в него срещу привидната липса на структура, а сякаш задълбочава емоционалната свързаност между публиката и героя. Това отключва и друга от спецификите на постановката: зад лесно смилаемия и достъпен хумор, удържащ вниманието на публиката на най-първично емоционално ниво, се долавят по-дълбинни пластове както на равнището на самонаблюденията и размишленията на Бае Славе, така и на нивото на цялостната смислова организация на постановката. По този начин се уравновесяват хуморът и размишлението, повърхността и дълбочината, като се оформят достатъчно обхватни възможности за възприемане на постановката, простиращи се от непосредствената смехова наслада до дълбинното размишление, което предпоставя и възможността за различни четения и осмисляния, основани върху удовлетворението от видяното.
Въздействащата актьорска игра, съгласуваността на светлините с емоционалните внушения на сцената, органично претвореният говор на Бае Славе са други от компонентите, придаващи на постановката едновременно яснота и дълбочина, които обуславят и знаковото ѝ място в полето на съвременната българска театрална сцена.
„Чамкория“, постановка и адаптация: Явор Гърдев, сценограф: Светослав Кокалов, участва: Захари Бахаров
