Интервю със Заря Божкова, председател на наскоро основаното в столичния квартал „Лозенец“ Народно читалище „Мечталище 2024“
Нека започнем от „Мечталище“ – името на новото читалище, каква е причината да се спрете точно на него? Лично ти как се предпазваш от загубата на мечтателност?
Мечтателността е начин на мислене. За мен това е и начин на живот. Така функционирам, така откривам смисъл в нещата. Може би неслучайно затова читалището ни се сдоби с това име. Името дори не е измислено от мен, само си дойде. Създавайки подобни смислени инициативи, поддържаме мечтателността си. Нашето „Мечталище“ е създадено от следването на мечтите ни. По-дългата версия на историята е, че винаги съм искала да създам библиотека. Следващото най-добро е… читалище. Мечти можеш да откриеш навсякъде около себе си. Те не са толкова далеч от реалността, колкото си мислим. Мечтите всъщност са доста осезаеми. Могат да бъдат докоснати, но изискват сетива.
В исторически план българските читалища са били важни средища на образованието и културата, но през последните десетилетия те постепенно изгубиха своето значение, как си го обясняваш?
Първата причина е, че те изобщо не са променили първоначалния си начин на функциониране. Останали са архаични във визията, подхода и управлението си. Резултатът е, че читалищата често са… изоставени. Или са не толкова посещавани. Или пък дори са повод за присмех. Читалищната мрежа обаче е най-голямата мрежа в България. Тук ще цитирам Юрий Вълковски: „Читалищата са най-голямата и най-добре разгърнатата държавно финансирана мрежа с обществени функции. Читалищата са повече от пощенските станции (2981 станции по последни данни на НСИ), повече от всички лечебни и здравни заведения, включително болници, медицински центрове, медицински лаборатории (общо 2661 през 2022 г.), повече от всички основни и средни училища (2369), включително частните, повече от всички детски градини (1817). Нещо повече, голямата част от тези социални и образователни мрежи не обхващат най-малките населени места, където са останали само читалищата“ (Култура, бр. 9 (3002), ноември 2023). С други думи, потенциалът за културно развитие е голям, а читалищата са оставени на самотек. Резултатът от дейността им е една културна латерна. Повечето от тях повтарят неща, правени преди петдесетина години, но то вече не е релевантно. Важно е погледът да се обърне към бъдещето, към развиването на нови умения и качества, които да отговарят на скока в технологиите в контекста на културно-просветителската дейност. Дори и да не ни се иска, този скок вече е част от нашия живот.
Над 3000 са регистрираните читалища в страната, една част от тях на практика не осъществяват никаква дейност, в същото време от бюджета се отделят годишно по 100 милиона лева за читалищни субсидии. Какво според теб трябва да се промени във финансовата политика на държавата спрямо читалищата?
Много хора не знаят каква е ролята на читалищата и понеже концепцията е остаряла, читалищата са изгубили интереса най-вече в по-младите хора. Читалищата масово нямат активна дейност, вярата на публиката е изгубена. Ако припомним на хората, че читалището е една тяхна възможност да учат, да творят, да създават, да се сближават, то тези хора ще станат по-активни. Читалището не е локация, а общност. Трябва да мислим какви общности искаме да създаваме. Читалището не е самоцел, то е израз на хора, които заедно искат да създадат повече пространство със смисъл. Читалището е смислено, когато хората зад него създават повече смисъл. При възможността да създадем читалище в актуална модерна среда, то нека не се подвеждаме по самата дума „читалище“. Тя напълно отговаря на концепцията за обществен културен център, а ние от Възраждането имаме прекрасна българска дума за това. Нека мислим извън клишето. Това, че читалището е изглеждало по един начин досега, не значи, че бъдещите читалища трябва да са същите. Зависи изцяло от нас.
За съвременните млади хора думата „читалище“ навярно звучи архаично, как би убедила някой млад човек, че това не е така?
„Читалище“ е много хубава българска дума, възникнала през Възраждането. При възможността да създадем читалище в актуална модерна среда, то нека не се подвеждаме по самата дума. Тя напълно отговаря на концепцията за обществен културен център. Губейки функцията на просветителски културен център, самото име „читалище“ се обезценява. То остава актуално за времето, когато е създадено, но сякаш не и сега. Нека мислим извън клишето. Това, че читалището е изглеждало по един начин досега, не значи, че бъдещите читалища трябва да са същите. Зависи изцяло от нас. Ако се абстрахираме от старинната дума, можем да гледаме на тези места като на обществени културни центрове с разностранна дейност. Например скокът в технологиите предизвиква силен интерес към програмирането. Имаме нужда от програмисти, а по читалищата тропаме хорà. Съществува един готин, но неверен израз: че не можело цяла България да се напълни с IT хора. А всъщност е възможно и дори може би необходимо. Защо в едно ново читалище да не дадем нещо от тази перспектива? „Мечталище“ с поглед в бъдещето.
Разкажи ми повече за учредителите на „Мечталище“, какви хора сте и каква е общата нишка, която ви свързва?
Ядрото, настоятелството, плюс работните групи са интелигентни, образовани, дейни хора, които искат да допринесат с нещо за по-доброто живеене. Мечтатели.
Интересувала ли си се как функционират по-старите читалища в София, кои техни добри практики може да прилагате в „Мечталище“?
Силен привърженик съм на литературните четения. Като председател на „Мечталище“ държа представянията на автори и книги да са ни приоритет. Планираме партньорства с издателства, асоциации, форуми и други институции, заедно с които да създадем и поддържаме редовна, актуална, качествена културна програма.
В какви насоки предвиждате да се развива читалището?
Тъй като читалището има културно-просветителска дейност, нашите основни усилия ще са насочени към литературата, изкуствата, науката и природата. Ще работим с фокус към новите технологии и дигитализацията, но няма да се ограничаваме. Дигитализацията в крайна сметка трябва да ни улесни в това да създаваме и консумираме разнообразна култура. Целта е да достигнем до повече хора, които например нямат възможност да идат в „Райксмузеум“ в Амстердам и да видят „Нощна стража“ на Рембранд на живо. Ще им докараме Рембранд в „Лозенец“. Това е смисълът от комбинирането на технологиите с изкуствата. Непосредствен досег с култура, без значение откъде си и къде се намираш.
Как си представяш читалището на бъдещето?
Нищо по-различно от мисията му – да създава сплотени, образовани и вдъхновени общности.
Първата ви акция беше свързана със засаждане на дръвчета, какво предстои през следващите месеци?
Новото ни събитие ще се проведе на 16 април и ще е на тема „Читалище в крак времето“, с гост-лектор Жоро Пенчев. Той е IT специалист, работи в сферата на дигитализацията на публичните системи. Жоро ще сподели свои мисли за читалището в неговия съвременен технологичен облик. Ще си поговорим за това какъв отпечатък може да има физическото място във виртуална среда, а виртуалното – във физическата, ще помечтаем за това как може „Мечталището“ в „Лозенец“ да съчетае тези две посоки. Как би могло то, с помощта на нови дигитални и идейни инструменти, да предложи на своите гости и участници такова преживяване, което да ангажира, да гради, но и преди всичко да свързва отново хората. В бъдеще предстои рецитал по пиано на деца от район „Лозенец“. Освен това планираме сътрудничество с ученици от НПМГ, свързано с проект за възраждане на читалищния живот.
Интервю на ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
