За „Орфей“ в Народен театър „Иван Вазов“

Популярни статии

бр. 16/2024

Мария Караколева

 

Прочутият словенски режисьор Йерней Лоренци на 11 и 12 октомври 2022 г. за първи път предлага на българската публика трусовете на авторския си спектакъл „Орфей“. Лоренци е поканен да го постави именно на сцената на Народен театър „Иван Вазов“. Постановката предизвиква противоречиви мнения сред широката публика, но еднозначен е наборът от награди, които печели в края на сезона – награда „Икар“ 2023 за режисура, за най-добър спектакъл, награда на публиката. Спектакълът е признат и оценен и извън страната, печелейки награда за най-добър спектакъл от Международния театрален фестивал „Скупи“ 2023 (ITF SkupiFestival) в Скопие, Северна Македония.

Представлението „Орфей“, стъпващо върху мита за легендарния певец Орфей и Евридика, предлага модерен прочит на фрагменти от античните текстове „Илиада“, „Метаморфози“, „Георгики“, „Аргонавтика“. Освен тях обаче включва и текстове от различно време – стихотворения на Райнер Мария Рилке, превод на част от операта „Орфей и Евридика“, авторски текстове. Чрез подобна смесицата от жанрове и времеви периоди на  произведенията се постига много повече от пренасяне в далечното митологично време, а именно свързването на легендарното минало със съвременната реалност. Обединени в една история, един пласт, посредством въздействащото представяне, текстовете се полагат в едно общо, абсолютно време. Времето не е линейно, а е четвърто измерение и всички епохи съществуват едновременно и паралелно. Допирните им точки са именно най-важните събития: любовта и смъртта. Натуралистичният начин на пресъздаване на смъртта удря право в лицето. Описанието ѝ в текста на „Илиада“ спира да бъде просто текст в мерена реч за толкова далечни от нас герои и времена. Героите се превръщат в хора, истински хора от плът и кръв – като нашата. Смъртта от мит става възможна, а дори и непреодолима реалност. Декларативното описание на разпада на тялото, забиването на стрели в истински къс месо, меленето на кайма, падаща точно до наранения човек с натурализма си крещят предупреждението за тленността на човешкия живот. В протежение на представлението смъртта постепенно стеснява проявата си. Видяна е през митологията, след това през лични разкази на герои от съвремието, през смъртта на невестата на сватбения ѝ ден, от който публиката става част, до смъртта на психологизирания главен герой – Орфей.

От митологичното време на Троянската война действието бива пренесено в едно метавремево пространство, обединяващо героите на Орфей и Евридика, с тяхното минало, каквото е то според античните текстове, с героите на съвремието ни чрез условно личните разкази на актьорите, които сякаш са забравили, че сцената не е пространство на реалността. Пресъздавайки една балканска сватба на днешния ден, вдигайки тостове, разказвайки истории от общото си минало, гостите на сватбата започват размазването на границите на сцената. Въвеждането на имената на актьорите, използването на смартфон за правене на снимки, светването на лампите в салона по особен начин чупи четвъртата стена. За немалка част от публиката комбинацията на натрапващо натуралистичната смърт в началото с чупенето на четвъртата стена не е добре посрещната. Чуват се неодобрителни шепоти, изразяващи неразбиране, шок, потиснатост. Показателен е фактът, че броят на заетите места в залата преди и след антракта е видимо променен. Тук следва да бъде посочена специфичността на „Орфей“. „Орфей“ не е постановка с развлекателен характер. Към нея трябва да се пристъпва с нагласата за съпреживяване, защото това дава тази пиеса. А именно – спектър от събития, както митологични, така и съвременни, които са абсолютно актуални. Спектакълът отваря теми табу, което винаги е скандал за личността. Това обаче е тенденция на изкуството като цяло – да покаже това, което е отвъд, да отпуши потисканото. „Орфей“ минава през най-важните моменти от човешкия живот – смъртта и любовта. Говори за осъществената и неосъществената любов, за щастието, за загубата, за разочарованието, за смеха, за опита и провала, за съмнението, за страданието, които, както лични, така са и възможно най-общи. Прекарва публиката през непреживени емоции, казва неизречените думи, сбъдва най-големи мечти и най-ужасни страхове. Публиката е тласкана от едно състояние към противоположното му и обратно. Чрез рязката смяна на посоката на действието, което ту предизвиква смях, ту рязко го секва, отваряйки непосредствено място на плача, се постига очистване от потиснати чувства. Може да бъде казано, че „Орфей“ предизвиква у зрителите си катарзис. Съвременен античен катарзис. Въпреки всичко негативно преживяно, въпреки все пак очаквания финал (смъртта на Орфей), от театъра се излиза с особено настроение – сякаш голям камък е паднал от плещите ти, а друг „камък“ се чувства по-лек – осъзнаването, че си човек и че другите също са.

Актьорската игра

Актьорският екип на „Орфей“ е подбран от трупата на Народния театър. В постановката само двама актьори имат точно определени роли от началото до самия край – това са Орфей и Евридика, изиграни от Деян Донков и Василена Винченцо или Надя Керанова. Останалите актьори получават образи със свои специфични характеристики, които се запазват по протежение на спектакъла, освен на сватбата, когато е взето режисьорското решение актьорите да фигурират със собствените си имена.

През почти цялото време на сцената паралелно се случва повече от едно събитие – докато фокусът е върху едно, нещо друго се подготвя на отсрещния край. Синхронизацията и отмереността на всяко действие на актьорите са майсторски изпипани. Въпреки че някои жестове изглеждат импровизирани, при второ гледане става пределно ясно, че всичко е точно поставено и внимателно отработено. Въздействащи и насочващи умело фокуса на публиката са играта с погледа и застиванията на актьорите. Също актьорският екип се справя отлично с целената психологизация, с превключването на образа и емоцията и с преходите между отделните моменти.

Струва си отделно внимание да се обърне на антракта. По време на антракта по правило в салона е светло, но забележителното тук е, че на сцената – също. Сцената не е закрита от кулиси, защото на нея до края на антракта продължава да се извършва действие. Освен промяната в декора, извършвана от самите актьори и правена пред очите на публиката, в центъра на авансцената остава Орфей (Деян Донков), носещ на ръце тялото (роклята) на Евридика, вървящ на едно място през цялото време. Представя слизането на Орфей в Подземния свят. Голямата продължителност на това събитие (по време на целия антракт), символизирайки дългото пространствено пътуване между световете, носи усещането за реалност на събитията. Със сигурност е имало зрители, върнали се след антракта, които са си казали „А! Този още ли върви?“. Да, все пак върви до Подземното царство.

Музикалното оформление

Екипът на „Орфей“ демонстрира майсторско умение в боравенето с музикални и звукови ефекти. Всички те, с изключение на плача на куклата бебе, са сътворени на сцената. Актьорите сами създават звуковата атмосфера, свирейки на разнообразни музикални инструменти – роял, цигулка, контрабас и електрическа китара. Освен това публиката се наслаждава и на красивите дуети и солови части, изпети от прекрасния сопран – актрисата Биляна Петринска, и харизматичния Дарин Ангелов.

Лайтмотив остава „Музика, дихание на статуите“, фрагменти от която са изпети неколкократно по протежение на пиесата. Важно и много точно е това решение заради връзката с образа на Орфей в митологията – легендарния певец. Музиката непряко е посочена като свързваща времената, даваща глас и живот както на живите, така и на мъртвите. А диханието е използвано виртуозно. В комбинация с къса месо и стрелите забивани в него, задъхването и издишането на един от героите обрисува едновременно натуралистично, но в сравнение с реалността – деликатно, насилствената смърт по време на войната. Дъхът замества думите на Орфей в единствения път в цялата първа част на спектакъла, когато той е на път да каже нещо.

Работата със звука обаче не се ограничава до това. Включена е палитра от ридания и викове в частта от постановката, отнасяща се до войната („Песен първа: Война“). Те въздействащо пресъздават неизказаното с думи от оригиналните текстове страдание и оплакване. При слизането на „Орфей“ в ада („Песен четвърта: Хадес“), атмосферата на страшния Тартар е пресъздадена основно звуково – чрез какофонията от шумове. Особено се отличава майсторският лай на Александра Василева, който те кара да се оглеждаш за Цербер. Всичко отбелязано дотук демонстрира внимателно обмисленото музикално-звуково оформление и осъзнаването на важността му като елемент на спектакъла.

Сценографията

Решенията относно сценичната постановка също заслужават коментар. Декорът се състои основно от сгъваеми столове за всички герои, музикалните инструменти, на които те свирят, и масивна дървена маса, която е обиграна по чудесен начин. Всички смърти, с изключение на разказаните на сватбата, се случват на нея. Там смъртта си посрещат многобройните жертви на Троянската война през тялото на един-единствен актьор и голям къс месо. Там лежи и безжизненото тяло на Евридика. Там се търкаля главата на Орфей. Там пълзи и плаче нероденото дете на двамата младоженци.

Цялостната образност на декора отделя постановката от обвързаност с конкретна епоха. Отказът от условност насочва към пребиваването в едно абсолютно време.

Дъното на сцената през цялото време е открито. Липсва завеса, която да ограничава пространството. Благодарение на това се вижда как актьорите влизат от врати от двете страни и заемат своите места на сцената. Въпреки огромното налично пространство на голямата сцена на Народния театър, действието е изцяло изведено на авансцената и най-близката до нея предна част на сцената. Зад тази линия, която е описана от непретенциозния декор, няма нищо. Единственият момент, в който откритият център и дъното на сцената са обиграни, е моментът с еуфоричния бяг на Евридика по време на сватбата, при който тя понася фаталното ухапване от змия. Някакво надвиснало предзнаменование се крие във факта, че през цялото време това пространство е било открито. Сякаш змията се е спотайвала, чакайки точния момент. От друга страна, да не поставя такива условни граници, е характерен белег на почерка на режисьора Лоренци. В това може да се провиди идеята за универсализиране на съдбата и размишленията на неговите герои.

Чрез добре съобразени елементи на реквизита се обрисува много по-широка картина, един предмет прави връзки в съзнанието с различни от досегашните контекстуални пространства. Пример за това е полилеят, който още преди окончателната смърт на Евридика бива внесен на сцената от една от актрисите (Жорета Николова). Той е в класически стил, с много на брой осветителни крушки. Поставен е до масата, на която е легнала Евридика – от страната на главата ѝ, като по този начин въвежда ситуацията на опело, символизирайки свещите, които се поставят до главата на покойника. Друг пример за умелото боравене с реквизита е късът месо, който е поставен върху тялото на един от актьорите (Димитър Николов). Забиването на стрелите в месото в комбинация с Омировия текст, в който се описват кръвопролитията и се изброява безкраен списък от имена, натуралистично и успешно представя смъртта. Скъсява се дистанцията, поставена от мерения текст и той вече започва да се възприема като реална история за пълнокръвни герои.

Различни задачи изпълнява и светлината в постановката. В малко случаи прожектор осветява само един от героите, защото през повечето време се случват по няколко неща едновременно. Използван е и прожекционен екран, на който се сменят надписи на отделните части от представлението с определението „песен“. Между отделните песни се прави кратка пауза в пълна тъмнина, с изключение на екрана, чиято цел е да подготви идването на новия момент.

Освен това, което на някакво ниво постига оставане под лоното на мита, прожектирани биват и снимки на героите в критични моменти (например изуменият, многократно убиван герой във войната или току-що издъхналата Евридика) от специфични ъгли. Изображенията са заснети, според условността на постановката, от един от образите (Дарин Ангелов) по време на случването, което пък своеобразно осъвременява. Салонът неколкократно бива осветен – например на сватбата, и разбира се, по време на антракта, за което вече стана дума по-горе. В случая на сватбата цялата публика се интегрира в този топос и става част от поканените гости. Друга задача, която осветяването на салона има, отново е свързана с универсалността на пиесата – да напомни, че случващото се там някога е било тук и винаги може да бъде, ако в момента не е.

Представлението „Орфей“ заслужава да бъде изгледано докрай. Има потенциала да създаде очистващ ефект, но също така може силно да отблъсне. Дори зачитайки индивидуалната емоционална преценка, не може да се откаже признанието, че „Орфей“ е майсторски изработен и заслужава още дълго да се играе в Народния театър.

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img