Лиу Цъсин
Първа глава. Ерата на спирането
Никога не съм виждал нощта. Никога не съм виждал звездите. Никога не съм виждал пролетта, есента или зимата. Роден съм в Ерата на спирането, когато Земята спря да се върти.
За да спре въртенето на Земята, бяха необходими четиресет и две години, три години повече, отколкото беше планирала Коалицията. Моята майка ми е разказвала за времето, когато семейството ни е наблюдавало последния залез. Слънцето се спускало много бавно, сякаш било залепнало за хоризонта. Минали три дни и три нощи, докато окончателно залезе. Разбира се, след това вече нямало нито „ден“, нито „нощ“. Източното полукълбо за дълго време било обгърнато от постоянен полумрак, може би за десетина години. Слънцето стояло малко под линията на хоризонта, сиянието му озарявало половината небе. По време на този безкраен залез съм се родил аз.
Полумракът не означава тъмнина. Двигателите на Земята осветяват цялото Северно полукълбо. Те са инсталирани по цялата територия на Азия и Северна Америка, защото само здравата основа на тектоничните плочи на тези континенти може да издържи чудовищната им тяга. Общо на територията на Евразия и Северна Америка са разположени дванайсет хиляди двигателя.
От мястото, където живеех, се виждаха ярките плазмени лъчи на стотици двигатели. Представете си огромен дворец, с размерите на Пантеона или Акропола. Във вътрешността на този дворец към сводестия таван се издигат неизброими масивни колони, всяка от които сияе със синьо-бялата светлина на флуоресцентна лампа. А ти, ти си просто микроб на пода на този дворец. Такъв беше светът, в който живеех. Всъщност това не е съвсем точно описание. Именно допирателният компонент на тягата на двигателите спираше въртенето на Земята. Затова дюзите им трябваше да бъдат ориентирани много точно, така че масивните лъчи да прорязват небето под определени ъгли. Създаваше се впечатлението, че огромният дворец, в който живеем, е готов да рухне във всеки един момент! Когато посетителите от Южното полукълбо видеха тази картина, мнозина от тях получаваха пристъпи на паника.
Но още по-голям ужас от вида на двигателите предизвикваше изгарящата жега, която излъчваха. Температурата се вдигаше до седемдесет и даже осемдесет градуса по Целзий, принуждавайки ни да навличаме скафандри с охлаждане, преди да излезем навън. Горещината често предизвикваше поройни бури. Когато плазмен лъч пронижеше тъмните облаци, гледката беше кошмарна. Облаците разсейваха синьо-бялата светлина, създавайки френетични, бушуващи многоцветни ореоли. Цялото небе сияеше като покрито с нагорещена до бяло лава. Дядо ми на стари години изкуфя. Веднъж, измъчен от непоносимата жега, така се зарадва на връхлетелия ни порой, че се съблече до кръста и избяга от къщи. Не успяхме да го спрем навреме. Нагорещените плазмени лъчи бяха нагрели дъждовните капки до температурата на кипене и кожата му така изгоря, че започна да се бели на огромни люспи.
За моето поколение, родило се в Северното полукълбо, всичко това беше напълно естествено, както е било естествено за родените преди Ерата на спирането да виждат Слънцето, звездите и Луната. Ние наричахме този период от човешката история Слънчевата ера и тя е била истински Златен век!
Когато бях в началното училище, учителите ни организираха в рамките на учебната програма околосветско пътешествие за трийсет ученици. По това време Земята вече съвсем беше престанала да се върти. Двигателите ѝ само поддържаха това неподвижно състояние и правеха малки корекции в ориентацията на планетата. Заради това в продължение на три години, от тригодишната до шестгодишната ми възраст, яркостта на плазмата не беше толкова интензивна, колкото по времето, когато са работели на пълна мощност. Точно в този период на намаляване на активността им стана възможно да извършим това пътешествие, за да разберем по-добре какво представлява нашият свят.
Отначало разгледахме отблизо един от двигателите на Земята. Той беше разположен недалеч от Шъдзяджуан, при входа на железопътния тунел, пробит през планината Тайханшан. Огромната метална планина се издигаше над нас, запълнила половината небе. На запад тайханшанският хребет изглеждаше като редица от ниски хълмове. Някои от децата възкликнаха, че двигателят сигурно е висок колкото Еверест. Главната учителка беше млада жена на име госпожица Стела. Тя се засмя и ни каза, че височината на двигателя е единайсет хиляди метра, с две хиляди метра повече от Еверест.
– Хората го наричат „Горелката на Бога“ – рече тя.
Стояхме в огромната му сянка, чувствайки как от вибрациите му земята трепери.
Имаше два основни типа земни двигатели. По-големите се наричаха „Планини“, а по-малките – „Върхове“. Ние се отправихме към Севернокитайска Планина 794. Изкачването на Планина изискваше значително повече време от изкачването на Връх. Изкачването на Върховете ставаше с гигантски асансьор, а до върха на Планина трябваше да се пътува по спираловиден път. Автобусът ни се присъедини към безкрайна процесия от транспортни средства, пълзящи нагоре по гладкия стоманен път. Вляво от автобуса виждахме само лазурната металическа повърхност; отдясно зееше бездънна пропаст.
Повечето транспортни средства по този път бяха масивни петдесеттонни боклукчийски камиони, натоварени с камъни от планината Тайханшан. Автобусът бързо се издигна на пет хиляди метра. От тази височина Земята изглеждаше безцветна и равна, залята от синкавото сияние на земния двигател. Госпожица Стела ни нареди да си сложим кислородни маски. С приближаването на отвора на плазмения лъч светлината и горещината бързо нарастваха. Маските ни потъмняха, а микрокомпресорите на охлаждащите ни скафандри оживяха и зажужаха. На височина шест хиляди метра видяхме отвора за прием на гориво. Камионите един след друг изсипваха товара си от камъни в червения огън на сияещия отвор, който безшумно ги поглъщаше. Попитах госпожица Стела как земните двигатели превръщат камъните в гориво.
– Синтезът на тежки елементи е труден раздел на науката, твърде сложен, за да мога да ти го обясня на твоята възраст – отвърна тя. – Достатъчно ти е да знаеш, че земните двигатели са най-големите механизми, построени някога от човечеството. Например Севернокитайска Планина 794, на която сме сега, създава петнайсет милиарда тона тяга за Земята при работа на максимална мощност.
Най-накрая автобусът ни се добра до върха. Отворът на плазмения лъч се намираше точно под нас. Диаметърът на лъча беше толкова огромен, че когато вдигнахме глави, видяхме само сияеща стена от синя плазма, която се издигаше към безкрайното небе. В този момент си спомних гатанката, зададена ни от учителя по философия.
– Вървите по равнина и изведнъж се натъквате на стена – каза ни учителят. – Тази стена е безкрайно висока и е забита безкрайно дълбоко в земята. Продължава безкрайно далеч наляво и надясно. Що е то?
Побиха ме студени тръпки. Преразказах гатанката на госпожица Стела, която седеше до мен. Тя известно време обмисля отговора, но накрая поклати озадачено глава. Приближих се към нея и прошепнах на ухото ѝ ужасния отговор.
– Смъртта.
Тя ме гледа безмълвно няколко секунди, след това ме прегърна и силно ме притисна към себе си. Загледах се в далечината, положил глава на рамото ѝ. Гигантски металически Върхове осейваха мъгливата земя долу до самия хоризонт. Сияещите струи плазма, изстрелвани от Върховете, приличаха на наклонена космическа гора, която пронизваше люлеещото се небе.
Скоро след това стигнахме до морето. Видяхме върховете на потопените небостъргачи, стърчащи над вълните. Под напора на прилива пенливата морска вода бликаше от неизброимите им прозорци, образувайки водопади. Още преди Ерата на спирането нейното влияние върху Земята станало заплашително очевидно. Приливите, създадени от ускорението на земните двигатели, потопили две трети от големите градове на Северното полукълбо. После повишаването на глобалната температура разтопило шапките на полярните ледове и това превърнало наводнението в катастрофа, обхванала и Южното полукълбо. Преди трийсет години дядо ми станал свидетел на това, как гигантски стометрови вълни потопили Шанхай. Дори сега, докато описва това зрелище, той се взира в празното пространство. Фактически планетата ни се беше променила до неузнаваемост още преди да потегли на пътешествие. Кой е знаел тогава какви изпитания ни очакват по време на безкрайното ни пътуване в открития Космос?
Качихме се на борда на един така наречен „океански лайнер“ – древно транспортно средство – и отплувахме от брега. Плазмените лъчи на земните двигатели зад гърбовете ни ставаха все по-далечни. След първия ден плаване съвсем изчезнаха от погледите ни. Морето беше залято от светлина от два различни източника. На запад плазмените лъчи продължаваха да осветяват небето с призрачна синкава светлина; на изток розовата слънчева светлина се издигаше над хоризонта. Съперничещите си лъчи разделяха морето на две половини, а нашият кораб плаваше точно покрай блещукащата граница на тяхното съприкосновение върху гладката му повърхност. Зрелището беше фантастично. Но с отстъпването на синкавото сияние и увеличаването на розовото тревогата на кораба растеше. Ние със съучениците ми вече не се качвахме на палубата. Криехме се в каютите си с плътно затворени капаци на илюминаторите. След ден настъпи моментът, от който се бояхме повече от всичко. Събраха ни в голямата каюта, служеща за класна стая, за да изслушаме съобщение от госпожица Стела.
– Деца – рече тя тържествено, – сега ще отидем да наблюдаваме изгрева на Слънцето.
Никой не помръдна. Очите ни бяха неподвижно вперени в пространството, сякаш внезапно приковани към една точка. Госпожица Стела се опита да ни накара да излезем от каютата, но всички седяхме неподвижно. Един от колегите ѝ отбеляза:
– Казах го и преди, наистина трябваше да планираме пътешествието Глобално опознаване, преди да започнат да изучават съвременна история. Учениците щяха да се адаптират по-бързо.
– Нещата не са толкова прости – отвърна госпожица Стела. – Те ще узнаят всичко, гледайки околния свят, дълго преди да започнем да им преподаваме съвременна история. – Тя се обърна към председателите на класовете. – Вие тръгнете първи, деца. Не се бойте. Когато аз бях дете, също бях нервна, преди да видя първия изгрев на Слънцето. Но след като го видях, всичко с мен беше наред.
Най-накрая станахме и един след друг излязохме от каютата. Изведнъж усетих как мъничка влажна длан стиска моята, огледах се и видях Лингер.
– Страх ме е… – изхлипа тя.
– Вече сме виждали Слънцето по телевизията. Това е същото – уверих я аз.
– Как така? Нима да видиш змия по телевизията е същото, като да я видиш на живо?
Не знаех какво да отговоря.
– Е, така или иначе, ще ни се наложи да го видим. Иначе ще ни понижат оценките!
Аз и Лингер здраво стиснахме ръце и предпазливо се качихме на палубата заедно с останалите деца. Когато излязохме навън, се приготвихме да видим нашия пръв изгрев.
– Всъщност ние сме започнали да се боим от Слънцето преди три или четири века. Преди това Слънцето не е плашело хората. Даже напротив. Те са смятали Слънцето за възвишено и величествено. Тогава Земята все още се е въртяла около оста си и хората всеки ден са виждали изгрева и залеза. Радвали се на изгрева и възхвалявали красотата на залеза – разказваше госпожица Стела, която стоеше на носа на кораба, а морският бриз си играеше с дългите ѝ коси.
Зад гърба на учителката първите слънчеви лъчи излетяха над хоризонта като струя вода от ноздрата на някакво невъобразимо колосално морско създание.
Най-накрая видяхме пламъка, от който сърцата ни застинаха. Отначало беше само една точка от светлина на хоризонта, но бързо се уголеми и се превърна в сияеща арка. Почувствах как спирам да дишам от ужас. Струваше ми се, че палубата под краката ми внезапно е изчезнала. Падах в чернотата на морето, падах… Лингер падаше заедно с мен, слабичкото ѝ телце трепереше, притиснато към моето. Съучениците ни и всички останали – целият свят – всичко падаше в пропастта. После си спомних за гатанката. Тогава бях попитал нашия учител по философия какъв е цветът на онази стена. Той ми отговори, че е черна. Помислих си, че греши. Винаги съм си представял, че стената на смъртта е бяла като свеж сняг. Ето защо си спомних за нея, когато видях плазмената стена. В нашата епоха смъртта вече не беше черна. Тя беше сиянието на светкавица и когато удареше последната мълния, нашият свят щеше да се изпари за миг.
Преди повече от три века астрофизиците открили, че скоростта на превръщане на водород в хелий във вътрешността на Слънцето нараства. Тогава пуснали хиляди сонди право в Слънцето, за да го изследват, и в резултат построили точен математически модел на звездата.
Превод ВАСИЛ ВЕЛЧЕВ
