Наталия Матолинец
*
На въпроса „Как си?“ не е необходимо да се отговаря подробно – казваше учителката ми по английски в първи клас. – Хората го казват от учтивост. Всъщност не ги интересува как се чувствате.
Вероятно го е казала с други думи, а не толкова директно. В смисъл, бяхме деца, не знаехме нищо за света и всъщност и за това, че трябва да сме учтиви.
Ние, 6-7-годишни, тогава дори не осъзнавахме, че „Как си?“ се състои от две думи и те имат значение, а не са просто някакво дърдорене, което учителката ни кара да повтаряме в началото на всеки урок, веднага след „Доброутрогоспожо!“, защото по онова време сутрините бяха хубави, почти нищо лошо не можеше да се случи през нощта.
Сега е различно. Когато след стъмване картата на страната ми в приложението за въздушна тревога става кървавочервена и в многобройни чатове се обсъжда какво се случва. Обсъждат къде са видели ракетата. Каква е посоката. Какъв беше този звук. Колко силна е била експлозията. Не казват точното място – забранено е. Удари ли нещо? Унищожено ли е? Силно. Силно. Отново. Какъв беше този пожар преди малко? Видяхте ли колко е ярък… Ебаси! Крийте се!
.
.
.
И се скриваш. И чакаш. И точно тук въпросът „Как си?“ се превръща във върховно проявление на грижа.
Когато седиш в бомбоубежище, в метрото, в коридора, в банята, в леглото си, след като ракетите са те разбудили с разтърсващ звук. Когато ръцете ти треперят, треперят и треперят, и въпреки това успяваш да напишеш това – за него са необходими само две думи, четири букви на украински. Колко удобно. Набираш „Как си?“ – „Як ти?“
И натискаш „Изпрати“.
И чакаш, чакаш, чакаш. Нищо друго не можеш да направиш. Нищо не искаш повече от това да получиш отговор.
Ако отговорът е:
ОК
Жив съм.
Успях да се скрия.
Само прозорците са счупени. Но ние сме добре.
Вълната строши балконските врати.
Не бяхме вкъщи, когато удари апартамента.
Страх ме е, но ще се справя.
Аз съм в болница, леки поражения.
Спях, не съм чул нищо за това.
Добре. Ти как си?
Как си?
.
.
.
Как?
*
Скръб и сутрин в Лвов
„Подгответе се!“ – казва приложението за йога сутрин.
Но ти вече си готов във всеки един момент. През нощта те събужда най-силната атака. Сградата се тресе, огледалото на стената отразява огъня. Небето гори, сякаш за миг засияло с дневна светлина. Разтриса те. Искаш да си поемеш въздух, но гърдите ти са като камък. Привидно безопасното пространство в апартамента ти е малко. Застиваш там. Вслушваш се във всеки звук, въпреки че ОНЗИ звук не е нещо, което можеш да пропуснеш в настоящия момент. И го чуваш отново. И отново. И знаеш, че ще го чуваш във всеки фойерверк във всяко кътче на света. Отново. И отново.
////
Сутрин. Превърташ снимки. Знаеш коя е тази къща. Къщата на приятеля ти. На ъгъла до нея има кафене. Ходиш там, за да пишеш разказите си и да се наслаждаваш на еспресото с тоник, защото е хубаво, а и мястото е просторно. Дотук беше кафето, май. Обособяваш си това безопасно пространство „там не мога да пия кафе“. Сякаш това е важно. Превърташ снимки. Отново. И отново.
////
Приготви се сега. Всеки момент ще започне.
*
– И какво, животът в Лвов е нормален, нали? – пита полският екскурзовод.
– В Лвов е сравнително безопасно, нали? – пита сервитьорката в Гърция.
– В Лвов нещата стават все по-добре, нали? – пита турист в Прага.
– Не.
Отговарям, отново и отново едно и също, обяснявам, че тази червена карта означава тревога, а ракетите могат да стигнат и до Лвов и ако стигнат, прозорците ми се тресат, седя на пода в коридора и няма безопасни места, няма, сирената през нощта, цяло лято, през всички нощи, понякога няма смисъл да си лягам, картата е залята с червено, понякога през деня, понякога по няколко пъти на ден. В Лвов не е безопасно. Никъде в Украйна не е безопасно.
Но след това се събуждам на сутринта и излизам за тост с авокадо и филтър кафе. И това за всички тях е най-изненадващо. Какво искаш да кажеш, че през нощта има експлозии и ракети, а после отиваш на кафе? Как е възможно това? Не знам. Казвам нещо за новото нормално, което изобщо не е нормално. А кафето помага, тъй като е толкова базово, толкова обичайно, толкова типично. Както беше преди 24.02. Сега броим дните си така: преди или след. Нищо друго няма смисъл.
В Гданск, в Музея на Втората световна война, има врата от бомбоубежище, макет на влак за концентрационен лагер и 80-годишен наръчник как да се действа в случай на въздушна атака. Това е образ на войната, който е разбираем, достатъчно отдалечен, за да може всеки да види по-голямата картина. История, вече изрисувана в детайли и съхранена в музейните зали, в милиони текстове, в нишки от спомени, ужасна, трагична.
Може би някога ще имаме музей с нашите собствени истории:
„Фийдът на фейсбука ми вече прилича на некролог“
„Трябваше да изхвърля дрехите, които носех в бомбоубежището, защото е невъзможно да ги изпереш достатъчно добре“
„Днес няма да успея да отида до пощата заради проклетата тревога, за четвърти път“
„През нощта имаше ужасен обстрел, но на сутринта все пак отидохме на работа, защото сроковете са си срокове“
„Това лято работих на място, полуразрушено от взривна вълна“
„По време на прекъсванията на тока за пръв път в живота си видях Млечния път“
„Страхувах се от фойерверките в България, защото звучат като взривове“
„През онази зима работехме в едно кафене на свещи, защото вкъщи нямаше ток и отопление, а в кафенето поне беше топло“
„Шегувахме се, че Северното сияние всъщност са ядрени опити“
Животът по време на война невинаги изглежда ужасен или трагичен дори и да е такъв. Понякога го усещаме като поредното неудобство и още едно, а те се трупат, ден след ден. Понякога това е напрежение, от което не можеш да се отървеш. Понякога е черна дупка в теб, която расте и поглъща чувството за сигурност. Понякога това е тиха ярост. Крясък дълбоко в гърлото ти. Стъклена стена, замъглено зрение, всичко това наведнъж.
С течение на времето, когато хората ме питат за живота ми, аз отговарям: „Трудно е да се обясни, защото преживяванията ни са твърде различни“. Но въпреки това им разказвам.
*
– Но ракетата беше само една, нали? – приятелят ми трескаво се опитва да навакса с разказа ми за последния обстрел.
– Да. Само една – отговарям просто, както си е.
В този случай думите не помагат. Едно е толкова малко число, почти нула, почти нищо.
Но
Една ракета удря – една, само една…
…и след това не остава нищо.
В мен се надига гняв.
Тази само една ракета е толкова лоша, защото всичко в нея е прекалено много.
Само една ракета вече е повече, отколкото някой се нуждае през целия си живот.
Но
все пак трябва да използвам думи.
И така, казвам „Да. Само една“ и добавям „Добре съм“.
Защото съм жива. И днес това е равно на „добре“.
Това е още един ден. Едно е толкова малко число.
*
Мразя, когато хората ме питат:
В града ти е безопасно, нали?
По стандартите на мира:
Имам тост с авокадо, филтър кафе
Бележник, в който седмиците са планирани до последната подробност
Имам всичко характерно за добър живот:
Нови обеци и гердан от разноцветни мъниста
Пола за пролетта
Книги с книгоразделители някъде по средата
С упоритата вяра, че ще ги прочета всичките
Билети за влакове и самолети
Имам
дори договори за следващата година
Сигурни обещания за срещи с хора.
Само дето
Половината от хората –
Тези, които са обещали да се срещнем –
вече са погребани.
*
Нека ви кажа нещо:
Януари е черен като катран
Когато се прибираш вкъщи
След като ракетите са разрушили света ти
И електропреносната система
Така че
няма светлина
Ама изобщо
Няма улично осветление
Няма фенери
Няма прозорци
Няма магазини
Няма трамваи
Няма коледни елхи
Няма мрежа от светещи прозорци на близките къщи
Само ти и ледът
В този чисто нов свят
Няма асансьор
Никой телефон не остава зареден толкова дълго
Няма интернет връзка
Няма никакъв мобилен оператор
Няма отопление в апартамента ти
Нямаш представа какво се случва
Само въздушна тревога
И експлозия
И още една
бележат дните ти
до началото на пролетта.
Превод от английски: АНГЕЛИНА АЛЕКСАНДРОВА
