Атанас Родозов
Паралелно с драматургията и романистиката, като колумнист в Портал „Култура” Теодора Димова нееднократно има възможността да изразява гражданската си позиция по един или друг проблемен спектър на обществото; като резултат от това се появяват сборниците с есета „Четири вида любов“ (2014), „Ороци“ (2015), „Зове овцете си по име…” (2018), а текстовете, пряко ангажирани със „специалната военна операция“ в Украйна, започната от Русия през 2022 г., са възпроизведени в „Молитва за Украйна“. С постоянното си присъствие на литературната и културна сцена дъщерята на големия ни белетрист Димитър Димов не остава пасивен наблюдател на заобикалящите ни проблеми, напротив. Цялостното ѝ творчество малко или много е ситуирано в спектъра на „човешката ситуация“, ясно заявени са политическите ѝ пристрастия, прави дисекция на обществото, анализира, критикува.
24 февруари 2022 г. е датата, на която светът беше разтърсен от новината за руското нападение срещу суверенна Украйна и това значително измести фокуса от пандемията от коронавирус, която бе доминираща в медиите до момента. Редица страни от всички континенти категорично се обявиха срещу въоръжения конфликт (с изключение на няколко диктаторски режима), призоваваха кремълския лидер за преосмисляне на позициите си, търсеха бързо и мирно решение, за да бъде избегната трагедията. Интелектуалците на България също взеха позиция; сред тях е и Теодора Димова, от чийто последен сборник с есета „Молитва за Украйна“ става ясна безапелационната емпатия, която писателката изпитва към онеправдания и измъчен вече в продължение на втора година украински народ и недвусмислената ѝ присъда към поддръжниците на агресията.
Нееднократно евроатлантическата ориентация на авторката на „Майките“ и „Емине“ е гласно заявявана. Опознала покварата на комунистическия строй, писателката умело прави паралел между демократичното ни днес и действителността в Тодор-Живковата Народна република България; въпреки това негативната ѝ оценъчност към съвременното общество е фиксирана в немалка част от творчеството ѝ. Ако в една Путинова Русия свободата на словото е силно ограничена, противниците на властта биват репресирани или безследно изчезнали (най-ярък пример е опозиционерът Алексей Навални, срещу когото множеството обвинения в екстремизъм му издействаха солидна присъда в сибирски лагери), от европейска България писателката има възможност да експлицира открито своите възгледи. Призивите за неутралитет, които идват от президента и някои от другите „антиевропейски“ партии, са обект на остра критика в „Молитва за Украйна“, както и лозунгите за отстъпление пред Руската федерация. Емпатията и изострената чувствителност към трагедията, сполетяла украинския народ, не ѝ позволява да стои безмълвна, напротив. За обезпечаване на доводите за своите тези Димова смело навлиза в историческата територия, прави аналогии с Втората световна война и ситуацията в България след преврата на 9 септември 1944 г., когато, за разлика от днешната ситуация в Украйна, българската капитулация без съпротива е последвана от 45-годишната комунистическа катастрофа – с безследните изчезвания, масовите разстрели, експроприацията, унищожаването на интелигенцията, заглушаването на гласовете на „несъгласните“ с властта; своевременно с това предоставя и масив от статистически данни. Темата за катаклизмите по време на комунистическото ни битие не е обект на дискурс за първи път в наративистиката на авторката, напротив, моделирането на фабулата на романа „Поразените“ (2019) (и продължението „Не ви познавам“ (2023) е въз основа на историческите факти и сведения за епохата. Стряскаща е аналогията, която изниква от някои есета в „Молитвата“ при описанието на действителността в Русия с дистопията на Оруел „1984“, където властва колективната амнезия, отрицание на очевидното, „отрицание на обосноваността на опита и съществуването на външната действителност“ (прев. Светлана Комогорова-Комата, 2021), заличаването на „аза“. Теодора Димова остро критикува безкритичното приемане на пропагандата, налагана от Руската федерация върху останалия свят и в която мнозина вярват безусловно, говори за дезинформацията и манипулацията. Принос на книгата е ословесяването на специфичните различия между фашизъм, комунизъм, социализъм, често отъждествявани като равнозначни в своята доктрина.
Прозата на Теодора Димова се отличава с мащабна религиозна тематика и преки отпратки към Светото писание („Марма, Мариам“, „Влакът за Емаус“, „Първият рожден ден“, „Зове овцете си по име…“); „Молитва за Украйна“ не прави изключение от този инструментариум. „Вплитането“ на библейските завети и поуки се наблюдава в голяма част от текстовете, авторката вярва, че страданието, пряко засегнало украинския (и не само) народ е изкупително и дава шанс за възвръщане на собствената ни идентичност, вярва във Възкресението, което неминуемо ще последва; кулминация е поместената в последния текст „молитва“, която рационализира и самото заглавие на сборника. Експлицирано е нейното виждане за мотивите на Русия за започването на инвазията, причинно-следствените връзки за катастрофата, която обедини света срещу терора. Интересна е референцията към труда на „идеолога“ на „специалната военна операция“ и на евразийството – консерватора Александър Дугин, „Четвъртият път“, откъдето става ясно отношението му към либералния свят, демокрацията, свободата; а оттам и траекторията на опозицията между „Европейска Украйна“ и „Евразийска Русия“; въпреки очевидните близости между езиците, културите, традициите на двата народа.
При все че отправя множество критики съм „несъвършеното“ демократично общество, Теодора Димова по никакъв начин не идеализира комунистическото ни преди, напротив. Диктаторският режим на Владимир Путин и започналата – по мнението на мнозина непредизвикана с нищо агресия срещу Украйна, представена от пропагандата като „денацификация“, инспирира текстовете в „Молитва за Украйна“ и това за пореден път затвърждава авторката като белетрист с ясно изразена обществена позиция. Професор Иван Стефанов в своята книга „Природата на културата“ цитира констатацията на социолога Карл Манхайм, според която „демократизираната култура не е лесно постижение“[1] и това може да се адресира като послание до потисканото – а след инвазията и демонизирано от мнозина руско общество заради своята пасивност, примирение и участие по един или друг начин в инвазията. Множество са паралелите с нашето комунистическо преди и сегашна Русия, а колкото по-ускорено приемем постулата, че едно общество е „конгломерат от етноси“ (с. 72), всеки от който е със своята специфика и субрационалност, толкова по-скоро ще се доближим поне с една крачка до вечната идея за световен мир.
Теодора Димова, „Молитва за Украйна“, изд. „Сиела“, С., 2023
[1] Стефанов, Иван. Природата на културата. София: Аскони-издат, второ доп. изд., 2001, с. 440.
