Кристин Димитрова
„Посланичката“, Людмил Тодоров, 2024 (написана 18 октомври 2017 г., София)
Хоратагледат глупави филми и слушат чалга, защото, както сами казват, им се живее. Този евтин израз трябва да бъде разбиран буквално.
Да, бих искала аз да съм написала „Посланичката“ – книгата, съставена от трите неиздадени досега новели на Людмил Тодоров, които виждат бял свят след като той го напусна. Заглавията им са: „Хроника на едно пропадане“, „Разговорът“ и „Посланичката“. Редакцията е в ръцете на единствения човек, който би могъл да претендира, че познаваше добре Людмил – именитата преводачка и всъщност негова съпруга Златна Костова.
За какво се разказва в тях?
„Хроника на едно пропадане“:
Зрителят може да прости на един задник, стига този задник да му бръкне в душата. Павката беше задник, който не можеше да бръкне в душата на зрителя.
Успешен драматург, разделен между призвание, съпруга, любовница и дъщеря, постепенно осъзнава, че губи себе си. Губи се не защото нещо му е отказано. Напротив, всички около него го обичат, а и в професията му върви. В живота му обаче се промъква проблемът за смисъла и постепенно го обсебва.
Това обсебване се случва с лекота, насмешка, бунт, настойчивост и все по-често взиране в ултимативния мрак. Малко по малко разговорите с мъртви философи изместват контакта с живите близки. Живите остават назад, защото се оказват част от пъстроцветната случайност на всекидневието. Животът не търси допълнителни обяснения, за да съществува. Отречението от него обаче се нуждае от тях.
Новелата е написана игриво, с видим език. Авторът се намесва лично, за да апострофира героите си и тук-там да им налее акъл в главата, но това не значи, че те го слушат. Упорството на драматурга да си вреди може да се сравни само с това на Разколников. Кадър по кадър проследяваме действията му и някак се смеем, защото са предадени с целия им абсурд. Тревожим се обаче, че комедията ще завърши по единствения начин, който би ѝ дал основанието да бъде приета сериозно.
„Разговорът“:
Съдбата успя да заблуди мъжа, че краят на неговото приключение ще се увенчае с една закъсняла, неочаквана, красива любов, но нещата си отидоха по местата и той заживя отново в безвремието на повтарящия се свят.
Един художник отива уж за малко в селската си къща, но ден след ден без видима дори за него самия причина удължава престоя си. Селото е отдалечено и живописно, но почти безлюдно. И все пак не чак толкова. Една неочаквана любов влива първичната си енергия в героя, а удоволствието от майсторенето притегля вниманието му напред. Това „напред“ обаче не е крайно далеч. Препълнен с наблюдения за живота, художникът иска да сподели мислите си със своя най-близък приятел – почти непознатия (да, точно така) архитект, който също има къща в селото.
Разговорът се състои, и не се състои. Нещо успява да бъде казано и нещо не успява да намери думи. Остават три енигматични израза, които продължават да свързват двамата приятели дори тогава, когато нищо друго повече не може да ги свърже.
„Посланичката“:
Онова, което отличава свободните хора, е нежеланието им да се съобразяват с фактите.
Компания от четирима – професорът, жена му, сестра му и нейният съпруг – прекарват заедно почивките си. Близостта им постепенно се разяжда от тайните, които крият помежду си. Студенина, малодушие и сломено его се вливат в центробежните сили на вселената, чийто единствен урок към нас, хората, е раздалечаването. Единствено тази, която сякаш губи себе си в другите и избира да вижда несъщественото, намира силата, за да слепи света. Може би защото точно несъщественото – това сме ние.
Новелата е изцяло изградена върху мрежата от характери, диалози и постъпки, и в този смисъл някак напомня „Нежна е нощта“. В деликатността на неслучващото се прозира всичко онова, което все по-трудно може да се удържи.
Бих искала аз да съм написала тази книга, заради лекотата в нея, с която се казват тежки неща. Заради бистрото проследяване на действията на героите – усещането е почти визуално. Заради честното отношение към света и тайните му. Заради способността на Людмил да достига до абсолюта през цялата шарения на конкретиката. Заради това, че сюжетите му са разположени върху територията, където и моето фикционално мислене живее: днес, сега, тук, хората с цялата им съобразителност и слепота. Заради автономността му: книгата не флиртува. Заради неволната му емпатия: това, което активно го интересува, е сякаш охладняването, но онова, което реално практикува, е емпатията. Защото той е и в мъжете, и в жените, за които разказва.
Да, бих искала аз да съм написала тази книга, но сега мога само да благодаря на Людмил, че я е написал.
Е, ще се наложи да напиша нещо друго.
