Иван Теофилов
След оттеглянето ми от гюрултията и бесовете на литературния живот, останал сам със себе си, се вгледах в написаното през годините и най-вече в допуснати тук-там пропуски, които, препрочитайки книгите си, винаги са ме безпокоили. И с придобития си опит се заех да им намеря думите. Отношението ми към езика винаги ме е държало нащрек. Докато правихме с Георги Господинов анкетната книга „За радостта и езика”, аз му изпращах (за да имам и друг поглед) някои от тези, не знам как да ги нарека, преработки или нови преживявания. Изглежда, че му е било интересно, защото отговорът му беше: „Пращай!”. Даже се беше вдъхновил и ми предложи едно ценно съкращение и две деликатни щрихи. Много рядко се случват подобни връзки между нас, но колко истински и прекрасни са творческите взаимоотношения!
Тези мои усилия траеха 7-8 години. И съм повече от убеден, че работата ми с езика и детайла в тази книга напълно съвпадат с вкуса и разбиранията ми за поезия. И затова книгата ми е скъпа.
Пак в анкетната книга Георги беше направил акцент върху моята, правена преди 30 години, антология на символизма. Борис Христов, прочел анкетата, ми се обади по телефона да ме поздрави. И усилено взе да ме уговаря да издам антологията, време ѝ било. Та това е поводът за излизането ѝ. И добре стана, защото направих в нея и значителни подобрения.
Тази антология е най-кошмарният труд, който съм извършил в живота си. В мизерията на Прехода през Лукановото време не можеше да става и дума за компютър. И всичките стотици стихове, съдържащи се в книгата, съм преписвал на ръка, а след това и печатал на пишещата си машина „Марица”. Книгата направих в Пловдивската народна библиотека. Завеждащата специални сбирки г-жа Венета Ганева активно се беше включила в работата ми, като охотно ми доставяше излизащите успоредно с изграждането на българския символизъм списания, вестници и книги (първи, ценни издания); всичко, което ми е нужно за предговора и подбора на стиховете.
Насядали на чашка в прочутото навремето Арменско кафене, поетите в онази още „неуредена, петдесетхилядна полуселска столица, без канализация навсякъде, без паваж, с газени фенери в окрайнините” (според „Път през годините” на К. Константинов), поддържат компанията си с буйни коментари из артистичния живот, проникнати от модни влияния и нови художествени ориентири; твърдо решени да се приобщят към авангардните европейски течения в поезията и философията. Кумири им стават Ницше и Шопенхауер. Увлича ги идеята за свръхчовека. Усилва се интересът им към античната и източната поезия и философия, ровят се в Библията и Корана… В същото време, четейки антологията, неизбежно ни спохожда вкусът и симпатичният сантимент на времето с онзи удивителен култ към жената, представена в имена като Люсиен, Ирен, Rin, Лаура, Ема…
И представете си само как с оня все още еволюиращ литературен език, с познатите съкращения на думи като веч, кат, ощ и прочие, поетите от началото на ХХ век са се заели да школуват в една съвсем нова, запленила ги с експерименталната си стихия естетическа насока. И най-даровитите от тях наистина се домогват до своето така търсено и мечтано „свръхемпирично Аз”, създавайки и видим напредък в развитието на езика ни. А още по-неоспорим пример е Яворовата поезия, която със своя затворен, съсредоточен самоанализ се извисява в самотата си като своеобразна катедрала на Духа…
Думи, произнесени при представянето на книгата „Детелина на хаоса“ и второто издание на „Антология на българския символизъм“ на 3 април 2024 г. в Софийската градска художествена галерия.
