Разговор с Анджела Родел за превода на „Случаят Джем“
Анджела, в началото на годината в твой превод на английски излезе романът „Случаят Джем“ от Вера Мутафчиева. Разкажи малко повече как се стигна до това издание.
Когато за първи път започнах да превеждам и осъзнах, че искам да се занимавам с това професионално (говорим за 2005 година горе-долу), търсех книги и попитах тогавашния ми съпруг да ми препоръча нещо класическо. Бях млада и наивна и не разбирах, че класиката не се продава много. „Коя книга от българската класика да прочета?“, попитах го. Той се замисли за минута и ми отвърна, „Случаят Джем“. Това беше един от първите класически романи на български, които прочетох. Но скоро разбрах, че англоезичните издатели трудно издават класика, и загубих надежда, че ще мога да я превеждам. След доста години обаче имах голям късмет – един издател, Бъз Пул, с когото съм работила по книгата на Виргиния Загариева „Девет зайци“, сега работи с хърватско-американско издателство „Сандроф Пасаж“, където имаха достъп до книгата на хърватски. Те решиха, че искат да я издадат на английски и се свързаха с мен. Беше много случаен низ от събития.
Как възприе романа тогава, при онзи първи прочит преди почти двайсет години?
Спомням си, че бях много приятно изненадана от изключително авангардната структура на романа, от идеята за съд на историята и от хумора му. Както и от чувството за близост с героите. Въпреки че е живял преди 500 години, ще почувствате Саади близък. Реалистичен и жив ще ви се стори дори страховитият велик магистър на родоските рицари, който стои зад всички злини. Героите са много истински и звучат много съвременно. За мен това беше много неочаквано. Не искам да кажа, че няма други големи исторически романи в българската литература, но тонът и стилът тук са толкова различни и неочаквани. Много ми хареса начинът, по който героите на Вера Мутафчиева оживяват като психология и не звучат като отживелица. Интересно ми беше да прочета исторически роман, който е хем исторически достоверен, хем достъпен за съвременния читател. Това липсва в други творби, които съм чела.
Наистина „Случаят Джем“ се появява през 1967 г., а звучи изключително съвременно и днес – и като тематика, и като романова постройка и повествование. Дали това е причината за интереса към него от страна на преводачите и на чуждите издатели през последните години?
Според мен да. За съжаление, трагичната война в Украйна пак събуди интерес към тази част на света, особено към историята ѝ. Хората на Запад искат да разберат истината зад притеснителните популистки политически наративи за историята на този район. В собственото си въведение Вера Мутафчиева пита: „Защо ни е грижа за случая Джем?“. Случаят Джем е началото на Източния въпрос: Източна Европа част ли е от Европа? Винаги ли ще бъде обект на колониални апетити от страна на Османската империя или Съветския съюз? Това са много актуални въпроси и днес. Вера Мутафчиева не го казва толкова директно във въведението си, но имам чувството, че определено говори и за руското превземане на Източна Европа. С оглед на случващото се в Украйна, романът съдържа много уроци, като например защо османците успяват да превземат такава огромна част от Европа. Защото европейците са се биели помежду си. Заради силното им късогледство. Те се грижат за собствените си материални и финансови интереси и не виждат по-голямата картина и необходимостта да бъдат защитени тези части на Европа, които са неразделна част от континента.
Няма да те питам дали е било трудно да предадеш реалиите в романа, очевидно няма как да е лесно. Но колко време трая работата ти по книгата и как се подготви върху материята в романа, свързана с историята на Османската империя и на Европа през петнайсети век? И как се справи с отличителния стил на Мутафчиева, с характерната ѝ фраза, с иронията?
След толкова години работа с Георги Господинов поне имам опит с превод на ирония, макар че никога не е лесен! 🙂 За стила на Вера Мутафчиева може би фактът, че аз лично обичам исторически романи като читател, ми помагаше при намирането на правилния регистър и тон за „Джем“. Едно от любимите ми неща в тази книга е как самите герои хем са абсолютно достоверни за времето си (XV в.), хем са много понятни и за нас, съвременните хора – ние можем да разберем техните стремежи, надежди, болки и интриги идеално. Вера Мутафчиева явно е била много добър психолог, за да успее да спази този баланс и да направи толкова убедителни образи на исторически персонажи.
Горе-долу една година работих доста целенасочено върху „Джем“, като включим и четенето и проучванията около контекста на книгата. За превода на „Случаят Джем“ разговарях с бивши колеги и студенти на Вера Мутафчиева, както и с литературни критици, които са изучавали нейното творчество. Намерих статии, книги и нейните собствени мемоари (които са много интересни и заслужават да се преведат!). По принцип обичам да знам какво казват критиците за дадена книга, защото тяхната гледна точка помага да се ситуира един текст в българската и балканската литература като цяло и подсказва на преводача какъв подход да има към нея. Но в този случай четох може би повече научни материали, отколкото обикновено, понеже нямах достъп до самата авторка и понеже историческият контекст на книгата е толкова богат. Благодарна съм, че мъжът ми Виктор Тодоров преподава в специалност „Арабистика“ в Софийския университет, така че той е запознат с исляма и Близкия изток; той и неговите колеги от Центъра за източни езици и култури в Софийския университет също бяха ценни консултанти, особено когато имах въпроси за терминологията и за отношенията между християни и мюсюлмани през този период.
Ти участва в представянето на преводното издание на романа в няколко американски града. Какви са впечатленията ти от начина, по който тамошната публика го възприема? Вече излязоха и различни отзиви и рецензии – можеш ли да обобщиш накратко как американските критици четат книгата?
Аз бях приятно изненадана от разнообразието сред американските читатели на романа – не бяха само българи или мои познати; имаше хора, които просто бяха чули за книгата (може би покрай успеха на „Времеубежище“) и дойдоха от любопитство. Всички мои събеседници по време на турнето бяха американци и явно бяха чели книгата. Те не бяха толкова запознати с османския контекст, така че не подхождаха непременно негативно. Доминантният наратив в българската история е, че османците са поробители и османският период е бил ужасен за България. Без съмнение се случват ужасяващи неща през този период, но той е далеч по-нюансиран. Американските читатели не са непременно против османците или на страната на европейците. Някои от тях са по-склонни от българските читатели да имат положително отношение към Саади и към някои от другите османски герои. Мисля, че романът е публикуван навремето отчасти защото е толкова критичен към Запада. Западняците като цяло изглеждат доста подли и мисля, че за американските читатели е интересно да видят тази перспектива.
Добре известно е, че издателствата предпочитат да публикуват преводни книги от съвременни автори. Смяташ ли, че появата на „Случаят Джем“ на английски, а и на още няколко езика, е симптом за промяна в това отношение?
Да, според мен има лека промяна. Може би пустият Ковид е в основата на тази промяна, защото разбрахме през тези две години локдаун, че не е задължително да има турне или срещи на живо с автора; открихме доста креативни нови начини да привлечем интерес към една книга. Но според мен част от интереса към Джем е също благодарение на войната в Украйна; читателите на Запад искат да разберат повече за миналото на целия район, за Източна Европа като цяло, и това включва и интерес към исторически и по-стари романи.
Освен книгата на Мутафчиева си превеждала произведения и на други автори от втората половина на миналия век – Ивайло Петров, Георги Марков… Предвиждаш ли преводи и на други творби от този период или от класиката, или поне кои книги би искала да излязат на английски? И по различен начин ли подхождаш към превода на съвременни произведения и към такива от по-ранни периоди?
Да, има много стойностни и важни книги от този период на българската литература, които още не са преведени. Най-вероятно ще имам възможност да преведа „Лавина“ на Блага Димитрова, много красива и уникална книга, пак с доста силно метафоричен план както Джем. Естествено, когато нямам достъп до жив автор и понеже аз лично не съм живяла през социализма, преводът на такива книги изисква малко повече подготовка и проучвания, за да се чувствам уверена в контекста. Консултирам се повече с критици и други хора (познати на автора и т.н.), за да разбера каква преводаческа стратегия е най-подходяща за книгата.
Един от проблемите с превода на българска литература е липсата на достатъчно преводачи на различни езици. За щастие, в превода на английски ти се наложи като много авторитетен преводач. Но появяват ли се и други, смяташ ли, че е възможно да се постигне приемственост между преводачи от различни поколения?
Да, има вече много добри колеги, които работят от български на английски (както и други езици): Катя Петрова, Изидора Анжел, Трейси Спийд, да спомена само няколко от тях. Но има и младо поколение – аз лично съм преподавала превод 10 години в Софийския университет и там видях от първа ръка колко талантливи млади специалисти има, които наистина са билингвални, те са израснали с двата езика и се чувстват уверени да превеждат и в двете посоки. Също има и тенденция в превода на световно ниво да се приема „обратният превод“ (от, а не към майчиния език) като нещо ценно само по себе си, и не като нещо „втора ръка“ (както беше в миналото). Казва се „ексофоничен превод“ и поставя хегемонията на „правилния“ английски под въпрос – защо да четем само един вид английски? Не трябва ли да търсим разнообразие в начина на използване на английския език? Има много автори като босненеца Александър Хемон например, които не са носители на английски като майчин език, но пишат прекрасно на английски. Защо да няма и преводачи ексофони?
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
