София Димитрова
Британската авторка Хилари Мантел е по-добре позната на читателите с трилогията си исторически романи за Томас Кромуел и двора на Хенри VIII. Два от тях ѝ донесоха „Букър“ и я превърнаха в първата жена и първия британски автор, получил два пъти това отличие. От творчеството ѝ обаче в превод на български първо видяхме книгата „Убийството на Маргарет Тачър“, публикувана в дългия период между втората и третата част на трилогията. Този сборник с разкази позволи да предвкусим ненадминатия авторов стил и усет за изграждане на комплексни персонажи. Дръзкото му заглавие препраща към несъстоял се момент от историята и е съпроводено от също толкова провокативна корица, на която е изобразена жена без глава, с увехнала роза в ръка – образ, който идеално улавя обезпокоителния и тайнствен привкус на сюжетите.
Десетте разказа в сборника са писани в периода между 1993 и 2014 г. и се появяват в различни публикации през годините, затова тук липсва обединяваща тема. Въпреки това те притежават достатъчно сходства, за да не са напълно несъвместими. Почти всички са разказани от първо лице и видимо женска перспектива, а погледът е насочен към конкретен момент от миналото на героинята, така че действието обикновено се развива в последните десетилетия на миналия век. Самите разказвачи са повече наблюдатели, отколкото активни участници в сюжетите, които не се отличават с динамика на действието. Фокусът е върху интроспекцията и взаимодействията между не особено симпатичните герои, които са толкова емоционално сдържани, колкото и прозата. Тази опростеност на историите позволява на изключително прецизния и естетически издържан стил на писане да изпъкне. Преводачката на български се е придържала стриктно към по-стегнатия и семпъл изказ, за да запази впечатлението, че няма нито една излишна дума, което оригиналният текст оставя в съзнанието. Всяка дума е стратегически поставена в повествованието с цел да потопи читателя в атмосферата, която е потискаща и неприветлива, независимо дали героите се намират в Близкия изток, в богаташките квартали на Лондон или на гръцки остров.
Част от разказите са вдъхновени от лични преживявания на авторката като пребиваването ѝ в Саудитска Арабия и стажа в болница. Разказът „Как да Ви позная?“ е разказан от гледната точка на писателка, която отсяда в хотел със злокобна атмосфера, допълнително утежнена от здравословните проблеми на героинята. В други от тях фигурират неочаквани обрати или шокиращи събития, които са приети с равнодушие или насмешка от разказвачите. Като например в „Сърцето спира без предупреждение“, където единайсетгодишната героиня не взима на сериозно хранителното разстройство на сестра си и прави неуместни шеги по неин адрес. В колекцията като цяло се усеща хапливото чувство за хумор на Хилари Мантел, което се съдържа и в по-известните ѝ заглавия. Разказът „Запетая“ също проследява нестандартното приятелство между две малки момичета. Два от разказите – „Нарушения на правата на личността“ и “Удължен QT-интервал“, са на тема изневяра, а в „Зимна почивка“ женена двойка не постига съгласие на тема деца. Сред разказите има и такива, които са почти миниатюри, като „Последна гара“, където разказвачът вижда покойния си баща във влак и тръгва да го търси из гарата. Само в него не става ясно дали историята е предадена през очите на мъж или жена, но на български преизказното наклонение е задължило преводачката да направи избор, спирайки се на женската перспектива, макар че англоговорещите читатели несъзнателно стигат до обратното заключение.
Най-впечатляващият разказ е безспорно този, който дава заглавието на книгата. Той ни връща в осемдесетте години, когато Маргарет Тачър е на власт, и е вдъхновен от конкретен момент в живота на писателката, когато тя вижда от прозореца си тогавашната министър-председателка в градината на отсрещната болница и се замисля колко уязвима е в този миг. Десетилетия по-късно тази мисъл се превръща в сюжета на разказа „Убийството на Маргарет Тачър“, в който разказвачката очаква водопроводчик, но без да съзнава, пуска в дома си наемен убиец. Вместо да е изплашена, тя му симпатизира и почти охотно приема ролята на съучастница. Криминалният акт обаче остава на заден план; по-важен е разговорът между убиеца и жената, чийто апартамент окупира, затова и разказът свършва точно в момента преди обещаното в заглавието да се случи. Внушението е, че „историята винаги съдържа възможността за различен развой на събитията“, а не, както твърдят възмутените стари сподвижници на Маргарет Тачър – неуважение към паметта на Желязната лейди. Стигна се дотам, че полицията бе призована да разследва авторката, но тя не се възмути от нападките и бе на мнение, че нямаше да я критикуват толкова остро, ако беше мъж. С това и Тачър несъмнено би се съгласила. Въпреки че Мантел признава, че изпитва ненавист към Тачър и политиката ѝ, нанесла дълготрайни щети върху много аспекти от живота на британците, тя същевременно я смята за жена със силен характер и политически талант, и това си личи по начина, по който пише за нея в разказа.
Този сборник трябва да се разглежда преди всичко като пример за изрядна естетическа форма. Разказите в него са леко старомодни, сюжетите не са особено вълнуващи, а героите на моменти са влудяващо пасивни. За сметка на това прозата е съвършена, поръсена с доза ирония и черен хумор, както и с проникновени наблюдения върху нелицеприятните страни на човешката природа.
Хилари Мантел, „Убийството на Маргарет Тачър“, прев. Боряна Джанабетска, ИК „Еднорог“, 2017
