Толкова ли е трудно да правим секс на български?

бр. 18/2024

 Мария Проданова

Задавам си този въпрос абсолютно всеки път, когато чета българска литература или гледам българска кинопродукция и идва заветната секс сцена. Насилие. Обиди. Тръшкане, пъшкане, мушкане, от време на време може и да пребият малко жената, ако действието преди това не е било особено експресивно. Шамарите не са ни чужди, душенето също – колкото повече, толкова повече, само че Мечо Пух надали би се зарадвал на точно такъв тип прекаляване със „сладкото“. При все сравнително богатия си речников запас от думи във висок, среден и нисък регистър, когато навлезем, преносно в темата за интимните отношения, в изкуството неминуемо опираме до насилие. От всички възможни думи между „лице“ и „лик“, които покриват високата и ниската литература, половите взаимоотношения остават само и единствено на ниво „чукане“, „млатене“, „мандръсане“, „бодване“ и още над петдесет подобни думи и изрази, обрисуващи в брутално ярки цветове едно от най-естествените неща на тази земя. Независимо дали персонажите ни се обичат, актът между тях в крайна сметка се превръща в една физическа неприятност, както за тях, така и за читателите, които остават с въпроса защо точно в тази книга от този автор се стига до едно толкова подробно описание на очевидно нелицеприятни практики.

Тук би трябвало да подчертая, че дори аз клоня към евфемизми в този текст. Не е преднамерено, не се опитвам да наложа някакъв тип цензура. Не смятам за нужно тази тема да бъде избягвана и определено не съм на мнение, че сексуалните отношения не могат да бъдат представени като нещо все пак красиво и най-вече – естествено. Но в крайна сметка всички клоним към избягване на думите, на темата. Не защото сексът трябва да е нещо срамно, въпреки че това е дамгосано в мозъка на всяка възпитана дама, а защото, ако още не е станало ясно, просто няма как тези отношения да се нарекат по начин, който не звучи като изваден от „Игра на тронове“. За момент дори ще изоставим заради целите на текста и гледната точка „Добрият автор спира до ключалката!“, защото еротиката не е задължително да остане само в тъмнината на невидяното и недочутото. Фокусът е по-скоро върху въпроса защо авторът не само не спира с воайорството си до заключената врата, но и влиза с гръм и трясък (буквално и преносно).

„Стисках врата ѝ, докато вените по челото ѝ не изпъкнаха.“

„Най-големите цици на Балканския полуостров…светеха по-ярко от кубетата на „Александър Невски“!“

 „О, комсомолке, качи се на моя пилон и развей своето знаме!“

Описанията вероятно звучат като една не толкова добра литература. Може би защото сме свикнали високият език често да избягва подобни описания. Или може би защото НЕ свързваме мръсното, тласкащото и в-този-род-всякаквото с имената от учебници и пр. Придаваме им една чистота, девственост. Сексът уж е за съвременната юношеска литература и книгите с голи мъже по кориците. Уж. Цитатите обаче са от произведения на Радослав Бимбалов („Екстазис“) и Виктор Пасков („Германия, мръсна приказка“) – познати и признати български автори, като вторият се слави с немалко красиви описания на други части от ежедневието, на трагичното у него дори. Писатели, които далеч не можем да опишем с принципно субективното „лоши“. Доказали се, с две думи. И все пак от техни ръце се излива: „Плъзнах ръце в космите, които бикините едва побираха“.

Няма как да заклеймим този вариант на еротичното писане като лошо писане изобщо, защото не произтича от таланта на писателя, а е жертва на самия език. Жертва на речник, който се е обогатявал с времето във всички посоки, освен в тази – където е трупал и изравял всевъзможни нарицателни и описания, без изобщо те да се доближат до повърхността на събитията. Без да преминат тази граница между стиловете и също така между взаимоотношенията. Нито Бимбалов, нито Пасков нанасят сами този удар върху еротиката, а показват по-скоро резултата от влиянието на този речник, на тази култура у думите върху хората. Или по-скоро липсата им. Срещаме се не само писмено, но и устно с невъзможността да изразим тези чувства и тези действия, като дори „добрите“ автори не могат да излязат от тези рамки. Няма осезаема разлика в усещането, в границите между еротика и пошлост (порно дори, като ще сме нецензурни), между чувственост и прост акт на физиологията. Между човек и животно. Не защото авторите, дори не само изброените, са изгубили този усет, а защото той не е изграден изобщо, не го гледаме, не го слушаме и със сигурност не го и четем. Фокусираме се върху всичко или нищо по темата, без да разбираме, че тази липса на нюанси, и конкретно на по-„положителните“ такива, ни отделя от една цяла друга страна на любовта и интимните отношения. Завъртаме се в един кръг от насилие, предрешено като любов и еротика – принизяваме секса, защото не виждаме другата, реално липсващата вселена от думи и същевременно нашето виждане се захранва именно от съществуващата такава, която е спомогнала принизяването. Един цикъл, който заклеймява дадена книга с възможности, който ни отдалечава все повече от съвременната литература.