Виктор Самуилов е роден в София през 1946 г. Завършва българска филология в Софийския университет. Работил е като журналист в различни литературни и хумористични издания и като редактор и сценарист в Студия за анимационни филми „София”. Той е един от съоснователите и редакторите на популярния в България хумористичен седмичник „Тримата глупаци” и на излизалото две години забавно списание „Фрас”. Автор е на 14 книги за деца (12 от тях са отличени с национални награди за литература) и на 9 книги за възрастни. Съставител и редактор е на двутомната антология „Български басни” (1995). Лауреат е на националната награда „Петко Р. Славейков” за принос в литературата за деца и юноши. Книгата му „Опако дете“ получава Първа награда на Центъра за Югоизточна европейска литература. Номиниран е за Международната награда „Астрид Линдгрен“. Носител е на наградата „Орфеев венец“ за изключително високи постижения в съвременната българска поезия. Стиховете му са превеждани на различни езици. Превежда руска поезия.
Живите спомени от детството и проникновените наблюдения от ежедневието ли са ценните качества при писането на поезия за деца?
Знам ли?… Преди трийсетина години наш литературен критик отбеляза: „Виктор Самуилов не е от поетите на високите лирични хоризонти, зареяли поглед към бъдещето и отвъдното. „Едничката“ му отлика от нас, обикновените граждани, е тази, че умее да претвори в стих всичко онова, което ние само живеем“. Е, съгласен съм с критика си, но съм съгласен и с португалския поет Песоа, когато казва: „Аз не съм поет, аз виждам“. Да, като едно любопитно хлапе, наблюдавам света и когато съм смаян от него, се опитвам да споделя емоцията си с ближния…, а той най-често се оказва моят син или друг мушморок като него. Това е, други потайности няма.
Кои бяха Вашите любими книги от детството и откривате ли следи от тях във Вашето възприятие на света?
Любимата детска книга, била тя на Джани Родари, Екзюпери, Милн, Чуковски, Валери Петров, Астрид Линдгрен… те следва през целия ти земен път като верен и мъдър съветник, но ако не гледаш на всеки миг от живота като на чудо, което макар и в най-малка степен сътворяваш и ти с изобретателност, добронамереност и въображение, никакви „СВЕТОВНИ ЕНЦИКЛОПЕДИИ НА СЪВЕТИТЕ“ не ще ти помогнат.
Спасяващо бягство от света на възрастните ли е детската поезия, или не съществува подобно разграничение за Вас?
Светът на възрастните не е чак толкова неуютно място, за да се спасяваш от него в света на малките палавници. Пък и никога не забравям, че всеки роден на тази земя е дете. Нечие дете. Дете до края на живота си.
Каква е Вашата „формула“ за писане на въздействаща поезия за деца?
Формула? Ако съществува някаква формула, тя е в подбора на изразните средства и в откровеното разработване на темата. И още – задължителното шеговито намигване към малкия читател. Помня как се почувствах горд, когато на среща в голямо пловдивско училище едно от децата изтича до майка си на входа с възгласа: „Мамо, мамо, ще ни гостува смешният поет“.
Твърди се, че за днешните деца визуалното е по-привлекателно от написания текст. Тревожат ли Ви подобни наблюдения?
Никак. Както и досега, написаният текст и визуалното ще продължат да си сътрудничат, да се подкрепят и да се състезават. Надявам се на такава перспектива.
Колко са важни за Вас илюстраторите при подготвянето на детските Ви издания? В какво се изразява сътрудничеството Ви с тях?
Имах шанса да работя с най-свестни художници. Най-напред в Студия за анимационни филми „София“ (с Николай Тодоров, Доньо Донев, Анри Кулев, Иван Веселинов…), по-нататък с карикатуристи от хумористичните издания, и през цялото това време, с вълшебниците, разрисували, раздвижили и съживили моите детски книги: Ада Митрани, Яна Левиева, Тоня Горанова, Люба Халева, Виктор Паунов, Росица Ячкова, Киро Мавров, Зара Буюклийска, Невена Ангелова, която чародейно пресъздаде пакостливия дух и атмосферата на последните ми две книги. Прекланям се пред таланта им, с който наистина се изявиха като майстори на илюстрацията и същински съавтори на повечето от изданията на издателство „Жанет 45“.
Често споделяно мнение е, че Вашето стихотворение „Лошо време“, за малката невинна жертва в семейните войни, е едно от най-хубавите в българската литература за деца. Ще го припомня за нашите читатели:
Татко има чадър за двама –
и за себе си, и за мама.
Но понеже от снощи се карат
всеки своя чадър си разтваря.
Аз обаче нямам чадърче.
Вървя между тях и подсмърчам.
Те са на сухо – аз съм без покрив.
Между мама и татко е мокро.
Някой родител, четейки на глас Вашата книга до детското легло, ще осъзнае може би, че възпитателният момент от това стихотворение всъщност е насочен срещу самия него. Какъв читател на Вашата поезия за деца си представяте? Удвояват ли се образите му понякога – ту на дете, ту на възрастен?
Няма да скрия – поласкан съм от тази оценка. А що се отнася до въпроса Ви какъв си представям читателя на моята детска поезия, бих казал, че не си го представям – въобразявам си го, карам се с него, хокам го, напускам го, в добри дни се кикотим над някой афоризъм или разиграваме сценката „БЕЗ ПРЕПОРЪЧИТЕЛЕН РОДИТЕЛСКИ КОНТРОЛ“, както е в най-новата ми детска книга „Това на нищо не прилича“.
А какви са възможностите на поезията да възпитава – и в естетика, и в хуманизъм?
Това е въпрос, изискващ задълбочен анализ, а накратко бих казал, че не само поезията, а и всички останали видове изкуства притежават неограничени възможности за ненатрапчиво възпитание в естетика и хуманизъм.
В една повест на Фицджералд животът на героя се развива отзад напред – започва със старостта и завършва с детството. Мислите ли, че това би било справедливо да се случва в действителност в нашия свят?
Шеметното ми нахлуване в годините на старостта все повече ме кара да се замислям, засега още с усмивка, справедлива ли е идеята на Фицджералд да обърне естествената посока на човешкия живот: след старостта да следва детството. Но слава Богу на вратата ми звъни ново откачено вдъхновение и бързам да отместя философските разсъждения, викайки на помощ подсказката на Сократ: „Аз знам, че нищо не знам“.
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
