Калина Николова
„Back to Black“ – албумът от 2006 г., който маркира върховата точка в музикалната кариера на Ейми Уайнхаус, е и заглавието на новия биографичен филм за певицата. Тъжните текстове, в които тя открито споделя фрагменти от живота си, съчетани с динамичния ритъм и блусарските напеви, прави музиката ѝ едно изящно противоречие, каквато всъщност е и тя самата. В песните открито се преплитат музикални референции на джаз легенди като Сара Вон, Ета Джеймс и Били Холидей, а в гласа ѝ игриво се съчетават и ранимост, и нахаканост, и една неподражаема сурова лиричност. От първия кадър, в който виждаме Ейми да бяга от някого (може би от себе си?) в неясна посока (обратно към мрака?), до последния кадър филмът неспирно прави паралели с фразата, станала не само заглавие на един от най-великите албуми в историята на музиката от последните години, а превърнала се в мото, описващо по най-точния начин трагичната проблематика в живота на Ейми – нейното постоянно завръщане към мрака. И точно през тази призма разглежда Ейми режисьорката Сам Тейлър-Джонсън, отправяйки поглед към нейната турбулентна, страстна и водеща я към разруха връзка с Блейк Фийлдър – Сивил.
„Ейми Уайнхаус: Back to Black” получи полюсни мнения, след като излезе по кината в целия свят. Повечето от зрителите и заклети фенове на Ейми са станали свидетели на падението ѝ през годините (тя почина през недалечната 2011 г.) и едва ли са научили нещо, което не са могли да предположат. А биографичните филми работят тогава, когато разглеждат малка и слабо позната част от живота на героя и фокусират вниманието си върху нея. Този филтър дава на филма повече смисъл и емоция, отколкото ако режисьорът се опитва да обхване всички най-важни моменти от кариерата на артиста. Причината, поради която дебютният пълнометражен филм от 2009 г. на Сам Тейлър-Джонсън „Младият Джон Ленън“ (“Nowhere Boy“) се хареса толкова много, е, че разказа история, която много от зрителите не са знаели преди. По този начин филмът е не просто преразказ на нечий живот, а своеобразно изследване на формирането на характера на този човек. Според най-близкия приятел на Ейми Тейлър Джеймс, с когото тя е била съквартирантка от 18-годишна до края на живота си (който дори не присъства във филма, а е толкова значима фигура в живота ѝ!), твърди, че режисьорката се е страхувала да навлезе в неудобната истина за алкохолната зависимост на Ейми и болката, която тя и всички около нея са преживявали. Само маркирано е и присъствието на нейния баща Мич Уайнхаус, за когото е известно, че има съществена роля за нейното падение, отказвайки да я изпрати на рехабилитация. Наивистичният и на моменти илюстративен и лишен от задълбоченост характер на филма, съчетан с факта, че актрисата е тази, която изпява песните, вместо да бъдат използвани в оригнал, за да чуем разпознаваемия и неомръзващ глас на Ейми, прави реакцията на раздразнение от страна на феновете и семейството на Уайнхаус напълно разбираема. Но едно нещо, за което всички, познавали Ейми, са единодушни, е невероятното, органично превъплъщение на Мариса Абела. Абела толкова добре е усвоила жестовете и маниерите на поведение на Ейми, че близките ѝ определят гледането на филма като сюрреалистично преживяване, в което „тяхната Ейми“ отново е оживяла на екрана. И наистина Ейми, която Абела изиграва е тази, която познаваме от наситено обхванатия от медиите образ, както и от блестящия документален филм „Ейми“ (2015), съставен от нейни архивни кадри и спечелил „Оскар“.
За някои зрители, които не знаят нищо за живота на певицата, филмът се справя с това, че обхваща ключовите моменти от нейната биография, като например ранните ѝ години, прекарани в близост с баба ѝ Синтия (Лесли Манвил) – бивша джаз певица от нощен клуб от 50-те години, която силно ще повлияе на бъдещата Ейми. С особена градска поетичност е заснет и родният ѝ, изрисуван с графити Камдън – струящата улична култура от северния лондонски квартал също оказва силно влияние върху стила ѝ. От самото начало Ейми има решителна, широка усмивка и жаден поглед, изразяващ апетита ѝ за живот и подсказващ, че тя не приема никакви рамки и ограничения. Но филмът се проваля с това, че следва сценарната формула на повечето холивудски биографични филми. А тя е една и съща: ранните години, успехът, преждевременно дошлата слава и падението след нея, и грандиозно концертно изпълнение на финала. Да пробваш да побереш в рамка историята на някой толкова неконвенционален като Ейми, която, както ни подсказва филмът, oще от ранна тийнейджърска възраст не се страхува открито да заявява себе си, вкарва известна преднамереност във филма.
Ейми записва първия си албум “Frank” (2003), като умело смесва джаз с R&B звучене, което го поставя изцяло извън модните музикални тенденции за времето си. Тя открито твърди, че не се интересува от печеленето на пари и слава, а иска, когато хората слушат гласа ѝ, „да забравят грижите си поне за пет минути“. Албумът е кръстен на нейния идол Франк Синатра, което отново е индиректна препратка за това, че иска да прави музиката си „по своя начин“. След успеха на албума ѝ тя се среща с продуцентите си, които имат други идеи за нейния имидж, с който да пробие в САЩ, но непокорната Ейми им заявява, че тя трябва да изживее песните си, за да продължи да пише, и напуска студиото под претекст, че трябва да ѝ се случат определени неща в живота, които да я провокират отново да твори. Съдбата взима нещата в свои ръце и за добро или лошо, дословно изпълнява желанието на Ейми, срещайки я с Блейк Фийлдър – Сивил, който ще бъде нейната изгора, вдъхновение и трагична болезненост до края на живота, а динамичната им връзка ще я провокира да създаде всяка перфектна нота от “Back in Black”, но уви, на много висока цена.
Джак О’Конъл изиграва Блейк като британски рок идол от края на 60-те години. Той е остроумен, неукротим и дразнещо самоуверен – мигновен магнит за момичето, изпяло „избирам неподходящите мъже толкова естествено, колкото и пея“. Двамата са влюбени, опиянени от пристрастяващо привличане, което не се изчерпва само с флирта в бара, в който се запознават. Но Блейк вече е залитнал по кокаина (а по-късно научаваме, че и по хероина). Той дори напуска концерт на Ейми по средата на песента, защото предпочита да си вземе дозата, вместо да я слуша, което води до безпардонно прекъсване на собствения си концерт и саморазправа на улицата пред клуба. Блейк решава да се върне при бившето си гадже, напускайки демонстративно небезизвестната още по онова време Ейми Уайнхаус. Именно тогава тя създава албума “Back to Black” абсолютно съкрушена. Албумът е огромен хит и превръща Ейми в световна знаменитост, а Блейк приема меланхоличното послание „ти се връщаш при нея, а аз се завръщам към мрака, към нас“ като знак, че тя би го приела обратно. Той ѝ се обажда, а Ейми, убедена, че само страдайки е способна да твори, го приема и те се женят тайно и импулсивно в Маями. След две години се развеждат, после отново се събират, докато престоят на Блейк в затвора не ги разделя отново.
Истината е, че въпреки бунтарския rock’n’roll блясък, с който е обвита тази любов, Сам Тейлър-Джонсън не романтизира крайно връзката на двамата влюбени, пристрастени към наркотиците и алкохола и обречени да се разрушат един друг, а успява да изведе на преден план токсичността и погубващата страна на тяхната идеализирана от медиите и от самата Ейми amour fou.
Последните три години от живота си Ейми Уайнхаус прекарва далеч от наркотиците, но уви, алкохолът запълва липсата, която те оставят. И това ѝ осигурява билет за клуба „27”, в който членове са всички поп и рок звезди, починали на 27 години – Джанис Джоплин, Джими Хендрикс, Джим Морисън, Кърт Кобейн, Димитър Воев. Нейното самоунищожение, предизвикано от тази тежка, токсична любов е на показ в „Back to Black“ на Сам Тейлър-Джоунс. Филмът изгражда основна представа за Ейми, откровено ѝ се наслаждава, но без да дава усещането, че я разкрива напълно. И кани зрителите сами да намерят липсващите парчета от биографията, които филмът умишлено (или не) е избрал да премълчи.
След като гледах „Back to Black”, у мен се породи едно почти обсесивно желание да знам повече за Ейми, да слушам гласа ѝ, да гледам сценичното ѝ поведение по време на публичните ѝ изяви и концертите ѝ на живо. Филмът ме накара да почувствам болката ѝ, която тя открито споделя в своите текстове и изпява в своите разчупени джазови композиции. В този смисъл се убеждавам, че най-важното за този биографичен филм не е било да проследи с точност всеки фактологичен детайл от живота на Ейми Уайнхаус, а именно да ни накара да я почувстваме и „да забравим грижите си поне за пет минути“. А тук той, също като вечните песни на Ейми, успява. Нали?
