Разговор на Лора Ненковска с Раду Ванку
Раду Ванку (1978, Сибиу, Румъния) е румънски поет, учен и преводач. Работи като доцент във Факултета по литература и изкуства към университета „Лучиан Блага“ в град Сибиу. Превежда на румънски Джон Бериман, У. Б. Йейтс, Езра Паунд и др. Организатор е на Международния фестивал на поезията в Сибиу.
Лора Ненковска: Раду, благодаря ти, че прие поканата ми да поговорим за книгата ти „Кадиш“, за дневника ти между 2020 и 2024 г. (който скоро ще излезе на румънски език) и за смисъла на литературата в настоящето. Много ми хареса стихосбирката ти „Кадиш“, която представяме с няколко стихотворения на страниците на „Литературен вестник“ и искам да започна със следните въпроси: Къде започва и къде свършва поезията? Какви са границите ѝ?
Раду Ванку: Лора, благодаря ти за поканата да говорим за поезия – и то на българска културна територия, където имам толкова много красиви спомени, особено в София и в Пловдив (синът ми Себастиан все още е влюбен в приказните котки там). И директно на въпроса: за мен поезията е основна форма на човешки интензитет. Дори в електромагнитния смисъл, ако щеш: това е електрически разряд на интензитета между двата полюса на човешкото, между абсолютно негативното и абсолютно позитивното в него. Когато слушаш музикално произведение, внезапно усещаш как силата му ти въздейства, кара те да настръхнеш: ето това е поезия. Когато танцуваш, а обилието от тъга или радост предизвиква затоплянето, което усещаш в стомаха си: това е поезия. Когато четеш – и усетиш как гръбнакът ти се галванизира: това е поезия. Стихотворението започва там, където човешкото се интензифицира – и завършва там, където човекът не може повече да търпи интензификация, където човекът навлиза в абсолютна топлинна смърт. За мен красотата не е естетически феномен – или не е само това. Но в същността си е всичко, което ни дава онази сила, която физиката нарича интензитет: в естетически план, разбира се, – но също и етично, и политически, и биологично, и икономически, и по всеки възможен начин.
Българският поет Елин Рахнев пише следното: „Поезията не изисква никакви усилия. Единствено да си в пълна противоположност със света. В пълна невъзможност да си като другите. Поезията не е да лъскаш метафори от сутрин до здрач“. Какво е твоето определение за поезията от позицията ти на поет, писател и не на последно място, на университетски преподавател? Как създаваш интерес към поезията в часовете си?
Стихотворението на Рахнев е прекрасно – и аз съм напълно съгласен с него именно защото усещам дълбоката му и отчайваща ирония, идваща именно от огромната любов към поезията. Ето той казва: поезията не изисква почти никакви усилия – само толкова, че да бъдеш в абсолютна опозиция на света. Да бъдеш неговата абсолютна противоположност – което по същество включва същото количество усилия, необходими за създаването на света. Това, което аз прозирам в думите на Рахнев, отвъд великолепния му нежен сарказъм, е следното: поезията е усилието да се поправи светът. Поезията като основен ремонт на света – и както всички знаем от опит, много по-трудно е да поправиш нещо, отколкото да започнеш да правиш добро от самото начало. Следователно неговата антифраза гласи: поезията е едно от най-трудните неща на света: тя иска от вас да поправите света из основи – и то в движение, без да спирате неговия ход. Разбира се, не казвам това на студентите в моите часове: ограничавам се до опит да им покажа, че поезията може да бъде основен инструмент за разбиране на света. Набор от възможности да се реагира на огромното му богатство – включващо както красота, така и ужас. Някои от тях разбират, че реакцията може да означава не само отклик, но и коригиране/поправяне; за други откликът е достатъчен, стига да запазва човешкия интензитет непокътнат. И в двата случая, ако съм разбран, се смятам за щастлив. (Като след основен ремонт.)
Как стигна до идеята да напишеш книга, чиято отправна точка е един доста жесток исторически факт, убийството на поета Радноти Миклош, и да пишеш за чудовищността, на която са способни човешките същества, но със светлина и разум? Как съумя да уловиш в текстовете си толкова много красота? И с какво мислиш, че ни помага препрочитането на историята с инструментариума на поезията?
Спомних си за Радноти Миклош, когато видях ужасите в Буча, в Мариупол, масовите гробове и масовите убийства, дело на руската армия в Украйна. Гласът на Радноти се връща от гроба под формата на тефтерчето със стихове, открито в джоба на унгарски поет от еврейски произход, убит от нацистите през ноември 1944 г. и ексхумиран от масовия гроб от съпругата му Фани Дярмати през юни 1946 г. Стихотворенията (наполовина любовни писма до жена му, наполовина разкази за ада, през който преминава) са върнати от територията на смъртта по силата на любовта на съпругата му – за да не може варварството да има последната дума в света. Казах си, че това е, което трябва да опитаме и ние днес: да не оставяме варварството да има последната дума. Нека използваме нашето изкуство, професиите си, страстите си, енергията си, за да кажем, че ние сме не само вид, който убива – но и вид, който обича.
Би ли ни разказал как се прие стихосбирката ти в Румъния?
Беше приета с топлота, на която дори не можех да се надявам. Защото мисля, че хората също усетиха посланието ѝ: че всички трябва да кажем възможно най-силно, че варварството не е това, което ни определя като вид. Че можем да изградим красота и истина – и че те са истинската същност на нашия вид, а не масовите гробове, с които за съжаление, толкова усърдно сме осеяли човешката история. Получих всякакви реакции – от вниманието на специалистите в литературната гилдия (рецензии и награди) до имейли и съобщения във Фейсбук и Инстаграм от читатели; почти всички, по различни начини, гласяха едно и също нещо: знаем, че красотата съществува – въпреки всички заобикалящи ни ужаси. И отказваме да сме слепи за нея – защото това би означавало, че ще оставим варварството да победи.
Текстовете ти са едновременно хипнотични и прозрачно ясни, в трасетата на книгите ти, независимо дали са поетични или прозаични, винаги има светлина, независимо от сериозността на избраните теми, и затова искам да те попитам не се ли страхуваш да бъдеш толкова видим и уязвим в творчеството си, все пак поезията престава да ти принадлежи веднага след като я напишеш? Тогава тя става история, минало за теб и се ражда като реалност за читателите. И в тази връзка как се отнасяш към по-ранните си книги? Какви са отношенията ти с поета/писателя Раду Ванку преди десет-петнадесет години?
Тук си права, литературата преговаря с нашите уязвимости – именно защото тя е онова основно преправяне на света, за което говорих по-горе (Разбира се, то се случва рядко, няколко пъти на едно хилядолетие – и добре че е така.) Това, от своя страна, означава, че в писането трябва да се насочиш към проблематичните за теб области – и да изложиш публично това, което те наранява в личния ти свят. Занимание, от което боли и което носи неудобство. Но не бива да забравяме, че същевременно в писането има и много радост – понякога има толкова много спокойствие в преговорите със самия теб; друг път усещаш, че раните ти имат особен вид светлина, бликнала им като защитна кора от застинала кръв; а друг път някой читател ти споделя, че той също е чувствал, че постига мир със себе си благодарение на някои неща, за които си писал, и тогава усещаш, че литературата е общност от раните на всички нас – които, събрани заедно, произвеждат светлина. Така че, въпреки че никога не препрочитам книгите си, въпреки че понякога се смущавам, че съм писал за толкова много болезнени моменти в живота си (самоубийството на баща ми, десетилетието, в което страдах от алкохолизъм, както са и много подобно лични неща), изобщо не съм ядосан на младия мъж, който пишеше през последните двадесет години. Той направи всичко по силите си – и се радвам, че можем да слеем раните си. Може би в крайна сметка ще произведем ако не светлина, то поне малко анестезиен ефект.
Няколко пъти съм слушала твои лекции за подривната роля на поета, защо смяташ, че е важно поетът да действа подривно? И тъй като винаги имаш много активна гражданска позиция, искам да те попитам откъде идва тази необходимост да бъдеш винаги нащрек, да действаш градивно и внимателно към нуждите на обществото?
Аз съм доста отнесен човек, даже се чудя откъде накъде пък ми идва все да пиша за социалното и политическото зло, защо съм участвал на стотици протести, защо продължавам да изразявам публично позицията си. Просто мисля, че е по силата на същия поетичен инстинкт, който иска светът да се поправи из основи. Той се стреми да поправи всички счупвания и да съгради приемственост. Защото вярвам в онези думи на Камю: „наричам истина всичко, което продължава“. По тази причина вярвам, че трябва да използваме думите и жестовете си, за да изградим приемственост – т.е. истина.
Представяме и откъс от дневника ти, така че искам да те попитам как успяваш да поддържаш тази дисциплина на писане и какво означава за теб да споделяш дневника си с читатели? Има ли интерес към дневниците на писателите в Румъния? Аз лично виждам много идеи, уловени по страниците на дневниците ти, които по-късно се превръщат в стихотворения, препрочитането на тези записки помага ли ти да пишеш?
Мисля, че всички се интересуваме от дневниците на писателите, техните писма, мемоари, всяка следа, която ни показва, че странният вид на писателите е част от общия човешки вид. Четох с огромна страст дневниците на румънските писатели – дневникът на румънския писател от еврейски произход Михаил Себастиан е един от великите европейски документи от междувоенния период, следвоенният дневник на Раду Петреску е най-обсебеният от идеята за красотата дневник, който познавам (написан в разгара на чудовищните дела на румънския комунизъм), този на Мирча Картареску документира идеята, че истинската литература е нещо повече от литература – тоест начин за пълно изследване на действителността и за преодоляването ѝ. Що се отнася до мен, започнах да водя дневник през 2012 г., когато вече не можех да пиша поезия – и се надявах, че дневникът ще ми помогне да изляза от задънената улица, ще ми покаже път към друг начин за писане на поезия. Защото се опитвах с всяка нова книга да пиша различна поезия. (Което означаваше да променя мозъка и сърцето си.) И наистина воденето на дневник ми помогна: не съм спирал оттогава – и това ме доведе до още три книги с поезия и два романа. В известен смисъл дневникът е моят учител по литература. Един вид ChatGPT, който измислих сам, за да имам с кого да говоря за литературата, която нося в мозъка и сърцето си. И който от един момент насетне започна да ме измисля. Той изобретява мозъка и сърцето ми. Много съм благодарен, че това се случи и че още работи.
Искам да попитам и за темата за смъртта, защото ми се струва, че смъртта е една от обсесиите в творчеството ти. Ако смъртта е адът, който дебне всички ни, тогава писането ли си остава твоят начин да се свързваш с живота?
Лора, както знаеш, в началото на ноември има празник, с който почитаме всички мъртви. Създаден е през 998 г., преди великата схизма; неговата идея е, че съществува солидарност на всички души на мъртвите. Където и да умират хора, когато умират, душите им влизат в общност. В диалог. В безкраен разговор. Един историк дори казва, че това е първият модел на християнска демокрация: тази демокрация на душите на мъртвите. За мен всички души съжителстват в тази общност, в тази демократична конгрегация: както на мъртвите, така и на живите. Моето писане е начин да се вмъкна в този диалог – където нашите мъртви близки и нашите живи близки съжителстват. В който масовите гробове и новородените бебета водят диалог, който огромното зло на историята не може да прекъсне. В който сме създали думите, за да не може повече смъртта да ни раздели. В известен смисъл това всъщност е висша капиталова компенсация. А случаят с Радноти Миклош, когато думите буквално се връщат от гроба, за да свидетелстват срещу варварството, ни показва, че това е обективно възможно и постижимо.
Превод от румънски: ЛОРА НЕНКОВСКА
