Диана Иванова
„Чужденци навсякъде“. Темата на 60-ото Венецианско Биенале на изкуствата ме привлича. Решаваме да отидем за първи път. Двадесет години от живота ми са преминали и преминават в чужди страни (Чехия и Германия), към това се добавят дълги периоди в Куба и Австрия. Това пребиваване в друга страна, език, въздух неминуемо обръща перспективата кое е мое, близко и кое е чуждо. Това е екзистенциално преживяване, през което, струва ми се, всички минаваме, по-скоро несъзнателно.
„Чужденци навсякъде“. Темата е заемка от серия произведения, създадени от артистичния колектив Клер Фонтен от 2004 г. насам. Това са неонови скулптури в различни цветове, на 53 различни езика (някои вече отдавна изчезнали), с израза „Чужденци навсякъде“. Изразът на свой ред е заемка от артистичен колектив от Торино, който в началото на 2000-те години се бори с расизма и ксенофобията в Италия: Stranieri Ovunque.
В личен план аз самият се чувствам замесен в много от темите, концепциите, мотивите и рамката на изложбата. Живял съм в чужбина и съм имал щастието да пътувам много през живота си. Въпреки това често съм се сблъсквал с отношението, запазено за чужденец от Третия свят – макар никога да не съм бил бежанец и всъщност да притежавам един от най-високо ценените паспорти на страните от Глобалния юг според паспортния индекс на Хенли. Също така се определям като куиър – първият открито куиър куратор в историята на Биеналето. Освен това произхождам от контекст в Бразилия и Латинска Америка, където художникът от коренното население и популярният артист играят важна роля; въпреки че са били маргинализирани в историята на изкуството, напоследък им се обръща повече внимание. Бразилия също така е дом на много диаспори, земя на чужденци, както се казва: освен португалците, които са завладели и колонизирали страната, тя е дом на най-големите африкански, италиански, японски и ливански диаспори в света.
Ясни думи на куратора Адриано Педроса на официалната страница на Биеналето. В основната програма, курирана от него, той дава място на художници и артисти, които никога не са участвали в международна изложба. Биеналето е „празник на чужденеца, на далечния, на аутсайдера, на куиър, както и на коренното население“.
Историята на света, както и историята на изкуството, както и историята на човека може би, изглежда като борба за опитомяване, за превръщане на чуждото в свое. Чуждото остава винаги носител на някаква неясна заплаха, предизвиква страх и не може да бъде просто автоматично добро. Сега се случва някакъв особен обратен процес – чуждото влиза в разказа като автор, не като наблюдаван обект.
Марио Ердхайм, швейцарски етнолог и психоаналитик, родом от Еквадор, има едно силно изречение, към което се връщам понякога: „Чуждо е всичко, което не е майката“. Първото усещане за „аз“ след раждането ни е кожата на майката. Тоест – детето преживява себе си, аз преживявам себе си, след отделянето от кожата на майката, като първото „чуждо“ нещо.
Можем да го кажем и така – общата кожа е първото ми преживяване за себе си.
Мисля, че това са ключови неща. Чуждото всъщност е най-интимното и най-непознатото мое. Неслучайно то предизвиква страх. Неслучайно за всички нас е толкова важно да принадлежим на някаква група, неслучайно толкова настойчиво търсим „обща кожа“.
Но да се върна на темата на Биеналето. Чужденци навсякъде. Навсякъде всички ние сме чужденци, откъснати, отделени от „общата кожа“.
Едно от нещата, с които си тръгвам от Венеция, е желанието за свързване.
Всички тези артисти, които сега кураторът е поканил на този „празник“, сякаш разказват за тази „обща кожа“, карат ме да я усетя през миризми, звуци, цветове, пръст, корени.
Пръстта буквално присъства на няколко места в изложбените пространства. В павилиона на Бразилия, наречен Hãhãwpuá (територия на предците), има голяма купчина пръст.
Централният вход на германския павилион е затрупан от пръст. Ще се върна на темата за пръстта в германския павилион. В едно от съпътстващите събития на фондация Victor Pinchuk в Palazzo Contarini Polignac „Daring to Dream in a World of Constant Fear“ („Да си позволиш да мечтаеш в свят на постоянен страх“) купчина пръст е запълнила една от залите. В нея – нежни малки растения, роза дамасцена. Прочутата роза от Дамаск, намерила преди години нов дом в България и станала национален български символ, сега отново си търси дом, защото войната и разделението на Сирия не са добра почва за нея. Своята земя е станала чужда, въздухът на Венеция и на толкова посетители чужденци вероятно може да се окаже по-сигурен дом. Казвам си, че трябва да отида пак през август във Венеция, да видя какво става с розите.
Именно тук, в Palazzo Contarini Polignac, от който се излиза директно на един от венецианските канали, имам още две забележителни преживявания, които остават с мен. Едното е минималистичната работа на кубинския артист Уилфредо Прието – сухо зърно от нахут, върху стена, в кръг от светлина. С тази работа артистът напомня, че съдбата на цялата планета зависи от такива дребни неща като семена, зърна.
Другото усещане е вибрацията на сградата. Единствено на това място ще я усетя. От време на време сякаш съвсем за малко устоите на сградата се разколебават. Не знам дали е от водата, която къпе едната част на сградата, от постоянното преминаване на лодки и гондоли, или от нещо друго. Съвсем леко е, но задвижва веднага процеси на несигурност в мен. Сякаш за да ми покаже колко лесно границите на свое и чуждо могат да се променят.
Изкуството на коренните жители на планетата е впечатляващо. Огромно количество артисти от Глобалния юг, много работи с текстил, също акцент на това Биенале, материал, който дълго време не е бил приеман като изразно средство в изкуството. Ако се върна на павилиона на Бразилия, името на инсталацията там е Ka’a Pûera. Думата има двойно значение: това е едновременно пространство в полето и птица, която се прикрива в горския пейзаж. Тази двойственост е от съществено значение за концепцията на павилиона Hãhãwpuá, който вдъхва живот на историята на съпротивата в Бразилия и общността Tupinambá от селата Serra do Padeiro и Olivença в Баия.
Glicéria Tupinambá е важна и водеща фигура на осъзнаването на общността „Тупинамба“, застъпничка за правата на жените от коренното население, междукултурна преподавателка, интелектуалка, художничка. Тя се фокусира върху възстановяването на езика Nhengaatu, език на нейния народ, както и върху възстановяването на практиката за изработване на мантиите Tupinambá. Свещените наметала, носени от шаманите, изработени от перата на аления ибис, са донесени в колониалните европейски дворове през XVI в. и някои от тях се намират в музеите и до днес. Тупинамба възобновява тази традиция през 2006 г. в процес, който тя нарича „технически космос“, с помощта на снимки, сънища, традиционни знания за производството на рибарски мрежи и въжета и с участието на живата и духовна общност на тази територия.
В пространството на бразилския павилион стои едно от тези свещени наметала-мантии – с ярки птичи пера, сякаш от един друг свят, заедно с писмо до публиката. Любопитно е, че в годината на Биеналето и на изложбата Дания е първата страна, която връща една от мантиите – нейно притежание от 1699 година.
На подобно историческо преобръщане ставам свидетел и в павилиона на Нидерландия. Cercle d‘Art des Travailleurs de Plantation Congolaise (CATPC) е артистичен колектив от конгоански работници, базиран в Лусанга, в сърцето на Демократична република Конго, в плантация, която преди това е била собственост на британско-холандската мултинационална компания Unilever. CATPC обвинява тази и подобни на нея компании за експлоатацията на горите и общностите, довели до крайна бедност и унищожено биоразнообразие.
От 2014 г. насам, създавайки и продавайки произведения на изкуството в чужбина, CATPC откупува обратно земите на предците си и ги превръща в биоразнообразни аграрни пространства.
CATPC твърди, че институциите за изкуство трябва да осъзнаят, че техните сгради и програми се финансират от същите компании, които експлоатират работната ръка в плантациите. Ето защо през 2017 г. CATPC – заедно с холандския художник Ренцо Мартенс – открива арт център, „Белия куб“, намиращ се в Лусанга, в самото ядро на мястото, откъдето са получени приходите за финансиране на изкуство по целия свят.
В павилиона на Нидерландия във Венеция чрез пряка видеовръзка може да се наблюдава какво се случва в Лусанга. Пълно е с хора, докато съм там. По молба на колектива именно сега, при откриването на Биеналето, Музеят за изящни изкуства във Вирджиния (VMFA) временно е предал дървена резбована родова фигура, създадена през 1931 г. от местния художник Kwilu Pende. Фигурата се нарича „Балот“ и представя белгийския колониален офицер Максимилиан Балот. Той е обвинен за изнасилването на местна жена от народа „пенде“, след което е обезглавен и разчленен по време на въстанието на пенде срещу белгийското колониално управление в провинция Квилу в Конго през 1931 г. В резултат на размириците стотици пенде са измъчвани и убити. За хората в Лусанга направата на фигурата е имала смисъл да овладее гневния дух на Балот. За тях тя е свещена. Те вярват, че сега, след като фигурата се е върнала от музея и бъде изложена при тях, ще се възстанови балансът и ще се поправят несправедливостите от миналото. Това ще им позволи физически и исторически да се свържат отново със своята история и съпротива.
Тези два павилиона с размаха, смелостта и – в крайна сметка – успеха на артистичните търсения, са малка част от магнетичния дух на това Биенале. От този зареждащ и истински зашеметяващ дух, че за несправедливостта няма давност и време, че времето не лекува и не изтрива несправедливостта, а просто я слага някъде в своите гънки, докато някой някога не намери кураж и талант да я разкаже, така че тя да бъде чута и по възможност поправена.
На този фон инсталацията „The Neighbours“ (Съседите) на авторския колектив Красимира Буцева, Джулиян Шехирян, Лилия Топузова с куратор Васил Владимиров в българския павилион, която разказва историите на оцелели от лагера Белене в комунистическа България, стои изключително автентично и смело. Международната арт критика вече отбеляза това, наричайки го „най-голямото откритие“ (The Guardian). Тримата артисти се осмеляват да разкажат по свой начин историите на оцелели от лагерите, да ги припознаят като свои и да ги извадят от отчуждението. Именно това припознаване на страданието като свое е едно ново, струва ми се, поле на солидарност, което, съчетано с талант, прави възможни нови връзки с миналото. Точно както колективът от Конго, който вижда в дървената фигура на Балот от 1931 година шанс хората да се свържат отново с историята на съпротивата, така тримата артисти вадят звуци, миризми, почва, клони, камъни, миди, за да ни свържат телесно, психически с история, без която няма как да имаме цялостно усещане за себе си тук и сега.
Големият въпрос, който си струва да зададем, е – не е ли време, именно след това сериозно международно признание във Венеция, инсталацията „Съседите“ да се превърне в буквално първата стая на този толкова желан и нежелан през годините Музей на комунизма, този „чужденец“, който нито една българска институция досега не успява да припознае като свой? Можем да запитаме и така – има ли българска културна институция, която днес е готова да припознае историята, разказана от тримата артисти, като „наша“, като „своя“, като „българска“, да й предостави дом?
Българското участие във Венеция тази година не се изчерпва с българския павилион. Писателят Георги Господинов е един от двамата вдъхновители на концепцията „Прагове“ на кураторката Чагла Илк на германския павилион, заедно с Луис Чуд-Сокей, професор в Бостън, главен редактор на списание The Black Scholar и основател на проекта за звуково изкуство и архивиране Echolocution. Германският павилион тази година е разположен на две места – в централния павилион в Giardini и на остров Ла Чертоса. Двамата автори са обявени също като „хроникьори“, съпровождащи немското участие. Гласът на Чуд-Сокей ме съпровожда на прага от пешеходния мост към острова.
Разходката до Ла Чертоса в една мъглива утрин е странно тъжновата. Сама съм, по едно време забелязвам възрастна двойка. Чудя се накъде да тръгна. Изглежда изоставен този остров, без хора. След гласа на Чуд-Секой се включва звукова инсталация по пътя, напомня жужаща ливада в обедна лятна мараня. Преживяването е странно, чуждо. Мои спомени в чужда среда. Изглежда обаче, че това объркване е вдъхновило кураторката за името „Прагове“, както прочитам по-късно.
Пътят от кея до остров Ла Чертоса води през дълъг пешеходен мост. Това е междинна зона, от която се открива гледка: „Света Елена“ и градът от едната страна, а островът – от другата. Не е ясно къде всъщност започва островът, не е ясно дали пътувам към бъдещето и оставям миналото зад себе си, или съм на път от бъдещето към миналото. Именно тук възниква идеята да дам на работата от германското участие в биеналето заглавието „Прагове“.
И още нещо за пръстта, с която беше затрупан главният вход на немския павилион. Реализацията е част от инсталацията на Ерсан Мондтаг, който разказва историята на своя дядо, изминал пътя от Анатолия до Германия, за да даде хляб на семейството си, работил във фабрика с азбест и починал заради това. Пръстта, затрупала входа, идва от Анатолия. Инсталацията носи името „Монумент на един неизвестен човек“. Темата за паметта и земята е ключова за Мондтаг. Неговата инсталация отпраща и към голямата и години наред дискутирана тема – как да се отнасят артистите с фашистката, ориентирана към вечността, архитектура на павилиона. През 1993 година германският концептуален художник Ханс Хааке начуква на парчета пода на павилиона и е награден със „Златен лъв“ на Биеналето. Павилионът е построен през 1909 г., а през 1938 г. е монументално преустроен по времето на нацизма. През 90-те години има силни гласове за неговото разрушаване – но надделява мнението, че една епоха не се отменя, като се разруши архитектурата й.
Вероятно заради това ново противопоставяне с историята на сградата и наистина впечатляващото визуално въздействие на заринатия вход, мнозина прогнозираха, че Златният лъв ще отиде отново при Германия.
Златният лъв обаче отиде при австралийския художник Арчи Мур, художник от коренното аборигенно население, който изрисува с тебешир гигантското родословно дърво на аборигените, правейки видима 65 хиляди годишна история, държана на тъмно.
Два от павилионите, които ме докосват по източноевропейски силно, са тези на Полша и Австрия. Жестът на Полша – да предостави своя павилион на украински артисти – е сам по себе си вълнуващ. Украинските артисти – Open Group (Yuriy Biley, Pavlo Kovach, Anton Varga) – създават видеоинсталацията в стил караоке „Repeat after me“. „Повтори след мен“ е колективен портрет на хората, преживели войната в Украйна. Героите на два филма от 2022 г. и 2024 г. са цивилни бежанци, които разказват за войната чрез спомена за звуците на огнестрелни оръжия, а след това приканват публиката да повтори звуците след тях. Това е саундтракът на войната, който те се опитват да пресъздадат. Умението да разпознават тези звуци може да спаси живота им. Ние сме поканени да научим езика на техните преживявания.
В залата текат две прожекции на две противоположни стени. Има микрофони, на които можеш да застанеш и да повтаряш. Опитвам се да го направя, но от гърлото ми не излиза никакъв звук. После сядам и просто гледам и слушам. Една жена остава в съзнанието ми. Избягала е от Мариупол. Разказва за звука на бомбите – „бум, бум, бум…“. Не може да се спре: „бум, бум, бум… бум, бум, бум…“. Ето такива следи оставя травмата – влизаш в спомена и не можеш да го напуснеш.
Павилионът на Австрия е изпълнен с деликатните работи на концептуалната художничка Анна Йермолаева, която напуска родния Ленинград в средата на 1989 и живее и работи във Виена.
Eдна от работите й е серия от букети: карамфили, рози, портокалови клонки, лалета, метличини, лотоси, шафранови крокуси и жасмин. Всяко от тези растения представлява „цветна революция“. Като се започне от военния преврат срещу диктатурата в Португалия през 1974 г., който е посрещнат от населението с червени карамфили, последвана от Революцията на розите в Грузия през 2003 г., Оранжевата революция в Украйна през 2004 г., Революцията на кедъра в Ливан през 2005 г., Революцията на лалетата в Киргизстан и (неуспешната) Революция на метличината в Беларус през 2007 г., Шафрановата революция в Мианмар през 2007 г., Жасминовата революция в Тунис през 2010 г. и Лотосовата революция в Египет през 2011 г… Тези натюрморти носят със себе си особена лекота, живот, вибрация. В съседство е още една нейна работа, която събира постоянно посетители, защото е съпътствана от живо изпълнение в определени часове.
В „Репетиция за Лебедово езеро“, направена съвместно с украинската хореографка Оксана Серхейева, Йермолаева се позовава на спомен от тийнейджърските си години. По време на политически вълнения, например при смъртта на държавен глава, съветската телевизия заменя редовното си предаване с „Лебедово езеро“ на Чайковски, което се излъчва в продължение на дни. В съветската културна памет прочутият балет се превръща в код за смяна на властта. Йермолаева и Серхейева превръщат балета от инструмент за цензура и отвличане на вниманието във форма на политически протест – тук танцьорите репетират за смяна на режима в Русия.
Особено вълнуваща за мен е съвместната работа на Йермолаева с украинска хореографка. Това е толкова рядко днес, по напълно обяснимите причини на войната.
Йермолаева оставя силен отпечатък върху мен с почти ефирната си деликатност, зад която стоят проницателност, наблюдателност, солидарност.
Престоят ни във Венеция е на остров Пелестрина, съседен на Лидо, рибарско селище с лодки, мрежи, бедни къщи и чудни рибарски ресторантчета, почти без туристи. Това движение всеки ден, с воден транспорт, автобус и ферибот, между Биеналето на хилядите посетители и артисти и Пелестрина на хилядите рибарски мрежи, става част от преживяването. Венеция, чужденци навсякъде.
