Димитър Кенаров
През април 2020 г., около месец след началото на първия пълен локдаун в България заради пандемията от Ковид-19, когато всички ресторанти, театри и сцени бяха затворили врати, пърформанс артистът и музикант Иво Димчев обяви на страницата си във Фейсбук, че организира частни концерти по заявка в апартаменти и къщи в София и извън нея. „Не ми се пее онлайн….“, написа той. „Пее ми се по къщите на хората… В смисъл, в хола им… Те на дивана… аз на столче на 3 метра дистанция с MIDI киборда на коленете ми. Разбира се, всички сме с маски. Пристигам, не докосвам нищо, сядам, пея 30-40 мин и си тръгвам!“ Цената на домашния концерт беше закупуването на тениска на Иво Димчев.
През последните години Димчев – открито куиър артист в сравнително консервативна и патриархална среда, неочаквано се превърна в един от най-известните певци и автори на песни в България. Като изпълнител той се плъзга безпроблемно между мъжка и женска изразност, а диапазонът му е също толкова променлив, от нисък баритон до сопрано, украсен с подобно на теремин вибрато. Феновете му го сравняват с Фреди Меркюри, Кейт Буш и Ани Ленъкс, но може би най-близкият му паралел е родената в Англия певица Анони, бивша членка на групата Antony and the Johnsons. Песните на Димчев – като тези на Анони – често са нагнетени с драматизъм и емоционална интензивност, ровещи се в мрачната менажерия на сърцето. Димчев е първокласен автор на текстове, проникновен дори когато пише семпло, в свои води и на английски, и на български, с тук-там по някоя фраза на трети език. С времето репертоарът му е придобил крайно еклектичен характер, смесица от високи и ниски жанрове, повлиян еднакво силно от Били Холидей и Нина Симон, от съвременния денс и поп – плюс опера, кабаре, приспивни песнички, фолклор, шлагери и чалга – този популярен балкански хибрид, който съчетава ориенталски маками с диско бийтове и който често заплюваме като кич. Тези пищни, ту екстатични, ту меланхолични песни са определящи за стила на Димчев. Най-големият му хит възхвалява баницата. В клипа, който има близо един милион гледания в YouTube – при население на България под седем милиона, – Димчев и рапърът 100 Кила, който участва в парчето, носят причудливи аксесоари от сурово тесто.
Когато Димчев обявява във Фейсбук, че ще организира частни концерти, идеята още не е избистрена в главата му – като повечето му творчески решения и тя е спонтанна и интуитивна. Убеден, че хората така или иначе ще се събират на малки групи за празници и рождени дни – със или без него, в крайна сметка оставя решението за противоепидемичните мерки в ръцете на домакините си – нека те сами решат дали да носят маски. Приема, че има риск – негов приятел дори му пише във Фейсбук, че идеята за концертите е безотговорна. Но в крайна сметка не се сблъсква със сериозно обществено възмущение. Димчев се тества за Ковид няколко пъти. Смята концертите си за вид социална услуга, работа на първа линия в борбата със самотата и депресията.
Първият концерт скоро е последван от още десет, които се превръщат в сто. Димчев си наема оператор и започва да качва кадри от кухните и холовете на хората, от мазетата и таваните им, застанал редом с мивки и перални. (Режисьорката Кристина Николова възнамерява да превърне тези клипове в пълнометражен документален филм.) Канят го в богаташки имения, в хипстърски квартири в центъра, в очукани боксониери из крайните квартали на София. Поставя си за цел да свири и пред роми, като дори им плаща, вместо да им иска пари. Една софийска бизнесдама специално наема за концерта му луксозен апартамент във втората по височина сграда в столицата и поръчва четиресет дрона с лампички да изпишат в небето „Баница“ и „Иво Димчев“.
Димчев открива, че домашните концерти променят класическите взаимоотношения на изпълнението – той остава звездата на шоуто, но същевременно се превръща и в гост, който трябва да се съобразява с правилата на домакините. Хората пушат, ядат и пият, танцуват и плачат, и се целуват, деца търчат наоколо, лаят кучета, котки скачат по мебелите. Изпълнителят, който обикновено е усамотен на сцената под светлината на прожекторите, тук е сведен до човешки размер; зрителите, обикновено сгушени и невидими на местата си, изкристализират в индивидуални лица. „Когато пея песните си в кухните на хората, сред чинии, вилици, мивки и миялни, се отваря едно ново, трето измерение“, ми каза Димчев с широка усмивка. „Ежедневните битови предмети се смесват с изкуствеността и съвършенството на изкуството. В това има такава сложност и дълбочина, и красота, каквато никой нормален концерт, ако ще и в „Карнеги Хол“ да е, не може да постигне.“ През лятото той обикаля къмпинги по Черноморието, като добавя и разновидност на проекта – пее на пътници, които вози в колата си. За да допълни доходите си, почва да приема поръчки за поздравителни песни за рождени дни и да ги качва в YouTube, Фейсбук и Инстаграм.
България първоначално избегна най-лошия развой на пандемията, но през късната есен на 2020 г. смъртността в страната за кратко се оказа сред най-високите в Европейския съюз. Приблизително по това време Димчев прекратява концертите си, за да снима клипа на „Баница“. Малко по-късно тестът му за коронавирус се оказва положителен – самият той подозира, че се е заразил по време на снимките. Развива двойна бронхопневмония и се затваря вкъщи за две седмици. След кратка почивка отново е на линия да пее.
***
През януари поканих Димчев да пее в моя апартамент по случай четиресетия ми рожден ден. В продължение на девет месеца бях пазил стриктна карантина, в която не се срещах с никого, дори с приятели. Редките случаи, когато се осмелявах да изляза, обикновено не завършваха добре. През септември, докато отразявах голям антиправителствен протест в София, бях арестуван и бит от полицаи, ритан в лицето и главата и оставен закопчан с белезници на тротоара в продължение на часове. Последвалите съдебни заседания и медийното внимание съвсем ме изцедиха. Тъкмо се бях разделил с приятелката си и почнах да потъвам все по-дълбоко в депресия и в нещо като криза на средната възраст. Реших, че музиката може да ми помогне. Искаше ми се да поканя всичките си познати, но прецених, че най-безопасно би било да присъстват само трима близки приятели.
Димчев пристигна с изтъркано дънково яке, карирано долнище на анцуг и шапка с козирка с апликиран с пайети надпис NY. Придружаваше го асистентът му, който носеше усилвател и микрофон на стойка. „Представям си спокоен, акустичен концерт днес“, каза ми Димчев. Огледа обстановката, за да си избере подходяща сцена, и очите му светнаха, като видя тъмночервения диван в хола ми, на фона на тапет на цветя. После се обърна към асистента си и попита „Русата перука ли да си сложа или червената?“.
Димчев носи мустачки върху открито, кръгло лице и някак едновременно напомня Джони Деп и Супер Марио. Пунктир от точки като шевовете на парцалена кукла минава през средата на обръснатата му глава и гърдите, както и от двете страни на шията. Има нещо почти марионетно в безгрижния му маниер – докато не започне представлението и той не оживее, съпротивлявайки се на света.
Димчев седна на дивана, положи кийборда на коленете си и засвири Overrated, простичко меланхолично парче на английски за двама влюбени от двете страни на една стена – нещо като историята на Пирам и Тисба, но с неочакван обрат. „Ще вдигна стена между твоето сърце и моето, защото свърши, прехвалена е, тази ни любов“, запя той. Това беше една от любимите ми песни; чувствах се като омагьосан. Димчев пя и свири около четиресет минути, докато накрая не се заливах от смях и сълзи. Не се бях чувствал толкова лек и весел от началото на пандемията. На тръгване му предложих баница, която майка ми беше направила специално за случая. Той каза, че е на диета, но все пак я опита. „Една от най-хубавите баници, които съм ял“, заяви с пълна уста. Приех го като огромен комплимент.
***
През март, след като си сложих първата ваксина срещу Ковид-19, посетих Димчев в частния му клуб, който той ползваше и като звукозаписно студио – бивша закусвалня в Банишора, работнически квартал в северозападна София. Еклектичният интериор беше в унисон с всеядната естетика на Димчев – диван с психеделичен десен, персийски килим, изкуствени цветя, еленски рога със закачена на тях къдрава перука. В единия ъгъл на студиото имаше отлично зареден бар, в другия – бяло пиано сред лампички и микрофони пред червена плюшена завеса и тапет с арабески. Приличаше на декор от филм на Дейвид Линч. Докато с Димчев разговаряхме, новият му асистент, деветнайсетгодишно момче на име Давид, татуираше звезди на десния му прасец.
Димчев описва изкуството си като място, където може да създаде „собствената си история, за да бъда свободен“. Като малък съучениците му в София го тормозели за това, че е гей; веднъж група метъли го заключили в някаква стая и го пребили до безсъзнание. Тогава открил утеха в музиката. Екстроверт още от детска възраст, започнал да пее пред приятели, като често ги разплаквал.
През 1989-а, годината на падането на комунизма в България, Димчев, тогава на тринайсет години, се записва в театралната школа на режисьора Николай Георгиев, ученик на авангардния театрал Йержи Гротовски. Гротовски показва на Димчев един различен, по-радикален вид театър, освободен от реквизит и съсредоточен върху гласа и физическото присъствие на актьора, както и върху разклащането на границата между сцената и публиката. На двайсет и няколко години Димчев е приет в НАТФИЗ, но тамошният подход, „по Станиславски“, му е твърде ограничаващ и напуска академията само след шест месеца. Две години по-късно вече поставя собствено представление в Народния театър. Но българската арт сцена му се струва твърде провинциална и консервативна и той тръгва да търси по-космополитни места за изява.
През следващите петнайсетина години създава около трийсет и пет представления и се установява стабилно на авангардната театрална и танцова сцена с участия по фестивали във Виена, Амстердам, Ню Йорк, Лос Анджелис и градове из цял свят. В един от пърформансите си, получили най-високо признание – „Лили Хандел (кръв, поезия и музика от будоара на бялата курва)“, той играе застаряваща андрогинна дива, която прекарва полугола по-голямата част от представлението в отчаян опит да разкрие някогашния си блясък. Накрая вади епруветка със собствената си кръв и я продава на зрителя, предложил най-високата цена. „Димчев разбира понятието „пърформанс“ в най-широкия възможен смисъл“, пише един критик във „Файненшъл таймс“. „То включва всичко възможно, което ти вдъхва живот.“ В друго представление, P project, Димчев, прeоблечен като драг кралица, седи пред пианото и кани зрителите да се качат на сцената и да изпълнят каквото им нареди – танц, целувка, симулация на секс – след което им плаща в брой, на място. I-Cure, което поставя в Ню Йорк през 2014 г., включва фелацио, снимки на изпражнения и песни за лечебни енергии. „Животински в първия момент, деликатен – в следващия, той преплита мрака и светлината с изключителна вербална и физическа ловкост“, заявява Джия Курлас, танцовата критичка на „Таймс“.
Понякога наричат Димчев провокатор, но самият той не се определя така. „Това, че изглеждам провокативен, е резултат от любопитството ми да изследвам неща извън собствената ми зона на комфорт“, казва той. Нежелаещ да бъде вместван в рамки, той се отдръпва от арт пърформанса – сцена, финансирана основно от фондации и културни министерства, която в последно време е започнала да става твърде удобна и предвидима. Космополитността, стига до заключение, може в даден момент да се окаже провинциална. „Нямаше значение дали съм пред петдесет човека или пред петнайсет, пак си получавах трите хиляди евро“, обясни ми той. „Което ми се струваше адски нередно.“ Мнозина от българите, поканили Димчев в домовете си по време на пандемията, нямат дори и представа за кариерата му на пърформанс артист.
Пеенето почти винаги е било част от театралните му представления като своеобразно украшение, но той никога не го е приемал насериозно. В един момент започват да го привличат точно ограниченията и конвенционалната форма – за да има съпротива, трябва да има срещу какво да се бориш. През 2018 г. Иво Димчев издава първия си самостоятелен студиен албум Sculptures. Някои от песните са извадени от представленията му. Освободени от първоначалния си контекст, те намират нова публика и албумът се превръща в хит. Димчев прави турнета из Европа, Северна и Южна Америка; в нашумелия холивудски бар за жива музика Hotel Café го забелязват представители на индустрията. За кратко живее в Лондон, където го канят да участва в „Х Фактор“, музикалното състезание, създадено от продуцента Саймън Кауъл. Там Димчев излиза на сцената с бодра стъпка, в разкопчана розова ризка и кафяви дънкови гащета, с къса руса перука и нарисувани татуировки на кръстове по гърлото и зърната. Танцьорите му са облечени по подобен начин. Половината публика изобщо не харесва изпълнението му и го освирква, но другата половина е във възторг. Кауъл е впечатлен, както и колегата му в журито, поп звездата Роби Уилямс. „Мисля, че хората често не разбират какво значи „ентъртейнмънт“, казва Уилямс. „Аз не можах да откъсна очи от тебе.“ (Димчев стига до трети кръг, но в крайна сметка се оказва твърде неконвенционален за комерсиалните цели на предаването.)
През декември 2019 г. се прибира в София. Подобно на ограниченията на музикалната форма, ограниченията на българската действителност, които навремето са го подтикнали да замине, сега му изглеждат като добре дошло предизвикателство. „Колкото по-ограничена е средата, толкова повече ме вдъхновява“, казва той. „Там, където се чувствам приклещен, сам си правя повече място.“ Четири месеца по-късно идва пандемията и Димчев получава възможност да провери доколко това наистина е вярно.
Приятели на Иво Димчев са му казвали, че след бляскавата кариера в чужбина е унизително да си хаби таланта за честитки за рождени дни и песни за баници из софийските кухни. Според него тези приятели никога не са разбирали същината на философията му. „Нивото на даден артист зависи от умението му да заличи и обезсмисли понятия като размер, количество и богатство“, пише той във Фейсбук в отговор на язвителен коментар от страна на един класически пианист. От определена гледна точка домашните му концерти могат да се разглеждат като разширен пърформанс, може би най-амбициозният му до момента. Бутиковите му изпълнения парадоксално му носят по-широка и по-разнообразна публика, отколкото когато и да било преди. И навсякъде се сблъсква с изненадващо малко хомофобия, както ми разказа сам, въпреки че в интервютата винаги е бил откровен по отношение на сексуалността си и факта, че е ХИВ-позитивен.
След срещата ни в студиото му Димчев ме покани да го придружа на домашен концерт в „Люлин“, в западната част на София. Седнах на задната седалка на неговия RAV4 сред купчини песнопойки, които наскоро беше почнал да раздава, за да могат хората да припяват. Вече беше тъмно, след час пик, и се носехме удобно по зле осветените булеварди. После, въпреки джипиеса на айфона му, се изгубихме. „Люлин“, най-големият жилищен квартал в София, представлява огромен лабиринт от панелки, повечето от които са почти неразличими една от друга. Димчев и домакинът му за вечерта си размениха доста есемеси. Когато най-сетне се добрахме до крайната цел, гостите вече чакаха с нетърпение. Групичката беше малка, включваща две деца, като всички бяха облечени празнично. Домакинът празнуваше трийсет и шестия си рожден ден. Холната маса беше отрупана със сирена, луканки и мезета. Нямаше баница. Попитаха го какво ще пие и той избра сок, понеже трябваше пак да шофира по-късно. Облечен в износени дънки, тениска със Снупи и шапка с козирка, той разположи усилвателя и лаптопа си пред синкавите пердета с десен на листа и подкара първата си песен, „Корона къш къш“.
В началото публиката се смущаваше, но с течение на вечерта все повече хора ставаха да танцуват. Едно от децата донесе шарен балон-еднорог и Димчев го включи в пърформанса. Давид, асистентът му, снимаше с камера. Щеше ми се повече хора да са с маски, затова стоях по-встрани. Но усещах, че и за тях музиката прави същото, което и за мен – държи мрака настрана.
Димчев вървеше към края на последната си песен, „Водка“, когато входната врата предпазливо се открехна и една тийнейджърка с очила застана на прага. Живееше в апартамента на долния етаж и беше чула музиката от съседите. „Иво Димчев ли има концерт тука? Верно ли е той?“, попита. После го видя и грейна.
Превод от английски: МАРИЯ ЗМИЙЧАРОВА
Текстът е от предстоящата книга на Димитър Кенаров „Българската следа“ („Жанет 45“). Оригиналният текст е публикуван в списание The New Yorker.
