Мелани Мьолер е професор по класическа филология в Свободния университет в Берлин. Публикувала е книги за Цицерон, Овидий, Омир и реториката, а също така пише за широка аудитория. В своята нова книга „Възпрепятстваният читател. За свободата в литературата“ Мьолер препрочита спорни текстове и съчетава по-стари и по-нови произведения, като например Вергилий с Хайнрих фон Клайст и Еврипид с Ани Ерно.
Г-жо Мьолер, всичко ли е позволено, когато говорим за литература?
Абсолютно. В сферата на художествената литература всичко е разрешено.
Но очевидно има граници. Думата „негър“, изписвана и просто като „N“, е променена в много книги, а миналата година в Швейцария думата „циганин“ в ръкопис на роман на Ален Клод Зюлцер предизвика доста вълнения.
Намирам това за изключително проблематично. Всяка намеса е корекция и следователно е самонадеяна. Корекциите са форма на посегателство и присвояване. Те предполагат, че днес сме по-напреднали от авторите. Зад това се крие телеологичната идея, че винаги сме най-мъдри в настоящето. Но не е така. Дори това е достатъчен довод, че литературните текстове не бива да се променят.
Какъв е проблемът например, ако преименувате „Негърския крал“ на „Крал на Южните морета“, както се случи в „Пипи Дългото чорапче“?
Етикети като „негърски крал“ или „циганин“ отразяват времето и културната им характеристика и са оправдани. Те дават възможност да се разграничи употребата и да се анализира критично. Замяната често е безсмислена.
Какво имате предвид?
„Крал на Южните морета“ в „Пипи Дългото чорапче“ предизвиква други асоциации, може би дори по-лоши от „негърския крал“. Познавам хора, които се сещат за полуголи хавайски момичета, когато чуят „Южно море“.
Ако се променят само отделни думи: какво толкова лошо има в това?
Заместващите думи означават само нещо подобно на това, което означават. Те опростяват и правят нещата бледи. От Джим Копчето остава само „момчето“, всичко около него, как изглежда, диференциацията на описанието и възможностите за дискусия се губят. Но езикът съществува и за да описва различията. Различията не са нещо отрицателно, а нещо красиво. Освен това рядко се случва инкриминирана дума да се появи само веднъж в един текст. Можете да видите това например с „мавъра“ в Шекспировия „Отело“. Всяка промяна означава и промяна в контекста. Загубват се аспектите на оригиналната дума – описателните, положителните, а също и тези, които заслужават критика.
Факт е, че много хора се чувстват засегнати от думата N. Зад нея се крие историческа несправедливост. Какво ще им кажете?
Случаят с думата „N“ несъмнено е по-чувствителен от други. Но тези, които се чувстват засегнати, трябва да се примирят с нея. Те имат много възможности да критикуват текста. Но това, че са засегнати, не оправдава последващите намеси в литературата.
Трябва ли просто да свикнем с факта, че в литературата има и дискриминация?
Да, всеки трябва да се примири с това. За някои групи тя е исторически по-чувствителна, но все пак трябва да се понася. Някога думата „евреи“ е била много лоша ругатня в Германия. В случая с „негър“ също има разнообразно развитие между положителни и отрицателни или ценностно неутрални значения.
Не трябва ли читателите да бъдат информирани за подобна промяна на смисъла?
За такава информация със сигурност може да се използва коментар. Отново намирам за трудни бележките под линия или анотациите директно в литературния текст, защото това бързо може да прерасне в обяснителна лудост, в която несигурността на автора е очевидна. По принцип има разлика между употребата на дадена дума в литературата и във всекидневието. Във всекидневието имам събеседник и знам, че тази дума може да компрометира другия човек. Тогава не я употребявам.
И така, литературата е защитено пространство?
Трябва да има пространство, в което въображението да няма граници, наистина да няма граници. Защото обидното, оскърбителното, това, което днес се нарича език на омразата, неприемливото, злото – всичко това е част от човешката природа. Можем да го наблюдаваме всеки ден. И е важно да го канализираме. Трябва да има място, където да се позволи да се мисли всичко.
В резултат на което някои литературни произведения вече изобщо не се четат?
Това ще бъде загубата, която литературата ще трябва да приеме – че ще загуби няколко читатели. В замяна на това тя може да спечели онези, които са щастливи, че тук все още има място за маневриране. А възрастовото ограничение е достатъчно, за да защити децата.
Манията за корекции е по-силно изразена в книгите за деца. Защо е така?
Това показва социалната нужда от благополучие, защита и сигурност. Децата все още се нуждаят от защита. С тях можете да изживеете желанието си за контрол. Често им се отдава прекалено малко доверие. Да се мисли, че децата са толкова наивни, че пренасят предразсъдъците едно към едно от книгата в реалността, според мен е подценяване на склонността им да фантазират и на способността им да правят разлика. Защо книгите да не им казват как изглежда някой? Съществува не само черно и бяло, но и всички възможни нюанси на цветовете. Децата сами ще задават въпроси, ако им се стори нещо странно, и тогава можете да го обясните.
Защо е необходимо да спорим за литература?
Защото това ни обогатява. Защото ние сме не само просветени хора със силна рационалност, но имаме и емоции. Чувствата ни принадлежат и трябва да се научим да ги изразяваме. Това допринася за съзряването на мисленето. Литературата може да ви помогне да останете жизнерадостни.
Кенсъл културата има дълга история – пишете в книгата си. Кога е започнала тя?
Дори с появата на литературата. Още в древността е имало спорове за това какво е позволено да се пише. Един от най-известните дебати от римско време е този между Овидий и Август за „Изкуството да обичаш“ – произведение, заради което авторът е изпратен в изгнание, така се твърди. Свободата на изкуството винаги е дразнела – и тревожила – управляващите.
Древните текстове днес не се ползват с добро име, особено от феминистка гледна точка. Като класически филолог можете ли да разберете тази критика?
Съвсем не. Тази критика е по същество антифеминистка. Феминизмът трябва да допуска всички форми на женска гледна точка към света. Да виждаш навсякъде жени жертви на мъжко насилие е само една от многото перспективи, при това много ограничена. Под маската на обективност се правят асоциации между изображенията на жени в древните текстове и насилствените престъпления, които се случват в света. В древността обаче мъжете или евнусите също страдат от много несправедливости и също са изобразявани в литературата. Това отчасти отразява социалните условия по онова време, но не само. Литературата е също така пространство на въображението. Между другото именно Овидий със своите „Метаморфози“ описва всичко това по много диференциран начин. Обвиняван е, че се възхищава от насилието над жени, но е много фин, когато описва еротичните приключения между богове и хора например.
А жените рядко имаха думата…
В античната литература няма много женски гласове, но те съществуват. Някои от тях са имали шанса да станат поетеси, като Сафо. Разбира се, тези жени са произхождали от по-добри кръгове, но днес не е много по-различно, като изключим интернет платформите. Има и автори мъже, които дават думата на жените, като например древногръцкият драматург Еврипид.
От днешна гледна точка древното изображение на насилието е драстично, дори плашещо. Можем ли изобщо да научим нещо от него?
В древните изображения можем да разпознаем това, което се случва и в нашите просветени общества. Колко зле се чувстват хората, които живеят във война. Там има бездни, които ние смятаме за зверски. В литературата им е отделено място. В древността историографията е била различен жанр. Тя е работила и с фикционални елементи, а границата до описанието на реалната жестокост е била подвижна. Чрез тези текстове можем да се научим да си представяме какво е било по онова време и как изглежда и днес на места, различни от Германия или Швейцария например. Те разширяват собствения ви хоризонт на въображение. Това укрепва силата на въображението.
Защо е важно да се прави разлика между изкуството и живота? Днес тенденцията се движи в обратна посока, към автофикция и автентичност.
Това е много сложен въпрос. Разбира се, това разграничение е изкуствено и работи само до известна степен. Въображението със сигурност се характеризира и с обстоятелствата на жизнения свят. Въпреки това аз бих настоявалa на него. Когато поставям границата между живота и изкуството, казвам например: Това е роман, това е защитено пространство. В него може да се разгърне едно вихрено мислене. Това е входът към един фантастичен свят, в който мога да имам естетическо преживяване.
Какво представлява това пространство? Какво го прави специално?
Това позволява всичко да бъде там. Влизате в това пространство, без значение къде се намирате в реалността. Потъвате в космоса, който предлага възможността да бъдете свободни от всякакви правила, угризения и осъждане. Представям си това пространство като тъмна стая. Това звучи толкова порочно, нали… Но ние знаем, че много забранени неща се практикуват и във всекидневието – в политиката, на масата на редовните посетители, в търговията със сексуални услуги. Това показва, че тези потребности съществуват. Във всеки случай моралът е погрешен мотив за осъждане или коригиране на литературата.
Защо?
Защото моралът е субективен. Защото пренебрегва разнообразието в нашите общества, където има различни възгледи.
Интервю на Мартина Лойбли
Превод от немски: ЕМАНУИЛ А. ВИДИНСКИ
Източник: Neue Zürcher Zeitung, 11.05.2024 г.
