Райна Бройер е родена в Бургас през 1983 г. Живее в Германия преди и след падането на Стената, а днес работи като мултимедиен журналист в германска обществена медия. Следва политически науки и право в Англия и Австрия. Специализира в изследването на страните и народите от Югоизточна Европа. Дебютният й роман „Блок 317“ излиза първо на немски през 2021 г., а през 2023 г. е издаден на български от издателство „Елиас Канети“, Русе.
Романът „Блок 317“ включва 38 глави, чрез които авторката подобно на пъзел сглобява микрокартината на българското общество в началото на прехода. Огромната панелка „317“ в софийски квартал е образ (архетип) на това общество. Тук са дислоцирани хора от различни поколения, с различна житейска съдба и идеологии. Трагикомедията им тече интензивно в първите дни и месеци на т.нар. преход. Жителите на блок 317 бързо се ориентират в новата епоха и политат към „турбокапитализма“ с нови „творчески решения и умерен успех“. Редица глави са „реплики встрани“ за продължаващи негативи от обществено-политическия живот при социализма – образование, снабдяване, транспорт, режим на водата и тока, но също и течащият тогава процес срещу Т. Живков, ролята на ДС в живота и съдбата на хората (чрез образа на другарката Маркова), честването на празниците и абитуриентските балове. Особено важно място е отредено на селото (11 глави), което в първите години на прехода продължава да бъде свързано като с пъпна връв с града (и обратното, а жителите на големите панелки са нито селяни, нито граждани, лумпени). Съществени в идейното послание на книгата са главите, свързани с репресиите по време на социализма и ролята на ДС, предателството (съдбата на дядо Стефан от деветия етаж), но и появата на новите мафиотски структури в обществения живот. Последната 38-а глава „Как новото начало беше отложено“ е обобщаващ завършек/своеобразен епилог на случилото се в границите на този кратък (но изключително съществен) исторически момент за България през съдбата на жителите на един жилищен блок.
Владимир Шумелов
Г-жо Бройер, нека за контекст започнем малко по-отдалеч. Димитър Динев е определян като австрийско-български писател от български произход. Във връзка с понятието „емигрантска литература“ Димитър Динев казва в едно интервю: „Няма емигрантски език, няма емигрантска филология, откъде накъде тогава да има емигрантска литература? Ако имаше такова понятие като емигрантска литература, тогава цялата американска литература би била емигрантска. […] Понятието емигрантска литература е дискриминиращо и аз се надявам в най-скоро време да изчезне от литературознанието“.
Какво е мнението Ви и къде сте Вие според това понятие?
Аз също не приемам термина „емигрантска литература“, защото самата аз не се чувствам емигрант. Израснала съм в България и Германия и чувствам и двете държави като „мои“, като „дом“, т.е. чувството на емиграцията ми е чуждо, и следователно не бих се вписала в „емигрантската литература“. Това може би е по-подходящо за хора, които са изкарали по-голямата част от живота си в една държава и никога не са се чувствали у дома в другата, в чуждата държава, и посвещават своята литература на първата, родната страна; това е може би поколението преди моето.
Вие сте българка от Бургас, но активен журналист в Германия и специалист по проблемите на страните и народите от Югоизточна Европа. Скоро излезе от печат и дебютната Ви книга „Блок 317“ – вече и на български. Мисля, че връзката между двете е топла? Фикшън или факшън?
Бих казала факшън. Героите ми са измислени, но фактите около тях (събитията) са реални, т.е. исторически. Не бих могла да напиша чист фикшън за времето на периода – това би било друга реалност. За бъдещи процеси мога да си представя да пиша фикшън, но не и за миналото – то според мен трябва да се разказва такова, каквото е било. Бъдещето е за мечти и мечтатели, миналото трябва да е за реалисти, а не за романтици.
Послесловът на романа на Здравка Евтимова се нарича „На кръстопътя на прехода“. Защо избрахте за тема прехода в България, неговото начало?
Защото това беше решаващ период за България като държава и за хората, които бяха поставени на този кръстопът. Това бяха много важни години, фундаментални бих казала, за бъдещото развитие на страната. Не се получи така, както повечето от нас искаха, и за да разберем защо не се получи така и с такава бавна скорост, трябва да погледнем назад, точно към тези основополагащи няколко месеца и години. И освен това 90-те бяха годините, които най-много ме дефинираха като човек, който до ден-днешен се интересува от обществени, политически и исторически теми.
През тези над 30 години в България и извън нея се написаха и издадоха многобройни книги (тук не включваме нонфикшъните, които са многократно повече) с основна тема прехода. Вашият роман влиза в този компендиум от заглавия, но има и своите особености. Може би се доближава до стилистиката на един Алек Попов (Светла му памет, почина съвсем скоро!) и неговото отношение към близката история. Имам предвид хумора, но и скрупульозното пресъздаване на епохата. Алек Попов се разделя по този начин с миналото, а Вие?
Да, и аз използвам хумора като инструмент да се справя и да преработя миналото в личен и обществен план. Но също така мисля, че хумористичните творби се четат по-лесно. И тъй като целта ми беше да се докосна до младите читатели, се надявам, че чрез хумора ще успея да ги накарам да четат и да се интересуват повече за миналото.
Да видим структурата на романа. Той се състои от 38 глави. Тази форма съзнателно ли бе приложена или се роди спонтанно в хода на писането?
Роди се спонтанно. В началото исках да имам само един герой и през неговите/нейните очи читателят да се запознае с другите герои в книгата. В течение на писането разбрах, че по този начин моят главен герой/героиня ще е филтърът на другите герои, ще е интерпретатор на чужди мисли. И тогава реших на всеки един мой герой да дам пространството и страниците в книгата да си каже своята история – от първо лице единствено число. Това е по-честно и по-директно. Така всеки един герой си има своята „глава“ и своето място в книгата. По този начин се роди пъзелът от герои и всеки един от тях искаше да каже нещо.
Вярна е констатацията на авторката на послеслова, че блок 317 е умален модел на българското общество от началото на 90-те години. Тя казва също, че е и убедителен, което трябва да отразява обективно тогавашната дислокация на населението в този исторически момент по линията селско – градско (според едни малко по-късни данни едва 23% от жителите на страната ни са регистрирани с адреси в селата). В случая личи някаква автобиографична нишка, която подсилва тази убедителност…
Абсолютно сте прав. Да, и аз изкарвах летата в Странджа на село и душата ми е свързана с този регион. Затова исках да пренеса читателите там. Когато бях малка, съжалявах всяко едно дете от София, което нямаше село. В българското село човек се докосва до природата, традициите, хората по един много директен начин. Та селото, в моя случай странджанските села Бръшлян и Евренезово, са оставили много жив и мил спомен, който ще нося винаги със себе си – където и да съм по света.
Мисля, че това в голяма степен е и роман за паметта. За близката памет, толкова дефицитна у нас (но може би и навсякъде). Защото рецепцията на романа в случая е многопосочна (и рискована в този смисъл): как ще бъде разбран/разтълкуван поколенчески – от тези, родени далеч преди 1989-а, в първото десетилетие на прехода и след 2000 година; от друга страна – зад граница, в нашата диаспора, но и от жителите на страни, минали по нашия път, от Запада? Отделно днес сме изправени и пред много нови Стени – социалните мрежи в интернет, но и всички онези извънлитературни фактори, които са препъникамъни пред четенето. При тези условия как Вашата книга съхранява и ретранслира паметта?
Темата за паметта ми е много важна. И Вие имате право – живеем в един живот на многото, на изобилието, на бляскавото, на повърхностното, на динамичното, на забързаното… С моята книга искам просто да върна малко погледа назад, за да разкажа на младото поколение колко по-различно е било преди. И колко бързо могат да се променят нещата. Паметта за миналото е важна, за да може човек да учи от историята и с тези познания да прави добри избори за бъдещето. Иска ми се младите да се интересуват повече за миналото, да учат за миналото – не по романтичен, идеализиран/идеологизиран начин, а с факти, повече факти.
От друга страна този „особен тип роман“ (както го определя Здравка Евтимова) можем да разглеждаме жанрово и като авантюрно-битов роман (с корени в дълбоката древност), където съзираме ситуацията с незавършеното настояще и изразяването на неговата подвижност в пародийно-реалистичен план. Имаме ли такива основания?
Романът е исторически. Не бих казала, че правя паралели със сегашното, но тези паралели сякаш автоматично (без дори да искам) си проправят своя път. Защото – както пишете Вие – миналото ни не е свършило именно защото не е осмислено и преработено. Ако то беше преработено и осмислено от обществото, то тогава не мисля, че щяхме да се лутаме толкова много като общество до ден-днешен.
Нека споменем и бекграунда в романа. Аз съм от генерацията, която ясно помни и е била активна в тези години, но е удивителна „възстановката“ Ви на онези години в текста – като атмосфера, диалог и пр. Да вметна: според Йосип Новакович обстановката е първоизточникът на художествената проза. „След като напуснах Хърватия – казва той, – започнах да разполагам повечето от разказите си там. Това ме изненада, защото силно се бях стремил да замина за САЩ.“ Как реконструирате/съживявате онова време?
Да, и на мен ми трябваше време да осъзная как всъщност беше през 89 – 90-а. Не знам дали щях да мога да напиша романа, ако бях останала в България. Може би наистина ми трябваше както времевата, така и териториалната дистанция. И преди всичко свободата (на духа) да пиша.
Романът има привидно затворен финал (да го наречем обобщаващ завършек), където третоличният (вездесъщ) разказвач прави рекапитулация на случилото се до момента в последната 38-а глава и задава въпроса „Каква е равносметката от тези първи години на прехода върху жителите на блок 317?“. Разбира се, отговорът се крие в наименованието на главата „Как новото начало беше отложено“. Но как се случва това след повече от 240 страници, каква е промяната – в съзнанията, в живота на героите?
Много хубав и дълбок въпрос. Благодаря! Мисля, че моите герои – всеки посвоему – претърпява някаква промяна след 240 страници. Някои повече, други по-малко. Някои се връщат назад, други тръгват напред. Но всеки един от тях се ОПИТВА, това ми е много важно, да разбере своето минало и настояще. Тоест, моите герои тръгват по своите пътища на прехода. Питам се докъде ли са стигнали 30 години по-късно? Нека това остане във фантазията на читателите. А държавата, България, за съжаление тя ще остане на кръстопът – толкова десетилетия по-късно.
И накрая класиката: какви са Вашите нови творчески планове?
Започвам да работя върху един сюжет, който няма да е много лесен – както от гледна точка на търсене на информация, така и от гледна точка на писане. Ще се върна още повече във времето назад – 50-те – 60-те години. Моите герои ще са тези, които по комунистическо време са били вкарвани в психиатрични болници по една или друга причина. Това е следващата ми тема.
Разговора води ВЛАДИМИР ШУМЕЛОВ
