Тифен Самойо
Тифен Самойо (р. 1968) е професор по сравнително литературознание и теория на превода, ръководител на изследователски център във Висшето училище за социални науки в Париж, специалист по живота и творчеството на Ролан Барт. В книгата си „Превод и насилие“ (Сьой, 2020), откъс от която ви представяме, авторката разглежда асистирания превод с помощта на компютъра като фактор, който изцяло променя начините ни на комуникация и отношението ни към езиците. Тя предлага да се простим с консенсуса, че преводът е единствено пространство на взаимно приемане между културите, и да се опитаме да го разбираме и като двусмислена, конфликтна, дори в някои случаи негативна операция.
В близко бъдеще всеки ще може да пътува по света сам със собствения си език. Няма да има нужда да изучаваме чужди езици, за да общуваме с другите. Може би ще продължат споровете за преимуществата на превода, направен от човек, и превода, осъществен с помощта на информационните технологии, но вторият несъмнено вече ще е установил надмощие над първия. Сега, когато се появяват книги, преведени изцяло от преводачески софтуер – през октомври 2018 г. на френски език бе публикуван първият научен труд от над 800 страници[1], преведен от DeepL (преводачески софтуер, основаващ се на deep learning[2]), – този въпрос вече се налага непосредствено. Несъмнено съдържанието на тези книги е техническо, ала прилагането на постиженията на изкуствения интелект в тази област е такова, че същият този софтуер и други подобни на него, макар да се основават на различни обучителни принципи, превеждат с определен успех и литературни текстове. Впрочем Асоциацията за промоциране на литературния превод във Франция (ATLAS) неотдавна се зае с проучването на опита от последните десет години, сравнявайки различни инструменти: Google Translate и DeepL, и тяхната еволюция по отношение на превода на класически литературни текстове – като се почне от Достоевски, та до Селинджър[3]. Това изследване дава възможност да се преценят за един достатъчно дълъг период подобренията, внасяни от машините и техните различни обучителни системи. Всъщност има два начина машините да станат интелигентни. Първият, използван до края на 2016 г. и обикновено наричан на френски „автоматичен превод“, се заключава в „захранването“ на машината с всевъзможни езикови правила и речници и в заставянето ѝ да превежда кратки сегменти, като ѝ бъдат посочвани грешките: става дума за „Phrase-Based Machine Translation“, който възприема статистически подход. Вторият начин днес е предпочитан от повечето инструменти за асистиран превод чрез компютър (TAO), той е свързан с т.нар. „невронни мрежи“, при него в машината се вграждат определено количество текстове и преводи, а компютърът се формира сам, обучава се и коригира грешките си: последните първоначално са му посочвани в хода на практическата фаза на обучението, после той се научава да прави сам избори и корекции. Постепенно алгоритъмът сам определя правилата на превод, които ще използва.
Промяната, породена от нарастващата ефикасност на тези алгоритми, е икономическа и когнитивна. Тя води до значително намаляване на количеството преводи, изготвяни по света всеки ден, прави видими неравенствата при представянето на езиците и ускорява изчезването на най-уязвимите сред тях. Тя променя труда на преводача, от него вече се изисква корекция или верификация, а не предложение или откритие. И заставя преводача, ако не иска да бъде прост придатък на машината, да придобива знания и умения от областта на изкуствения интелект, поне що се отнася до езиците и културите, с които работи. Тя превръща превода в основна комуникационна операция, но не толкова по отношение на съхраняването на спецификите на всеки отделен език, колкото по отношение на налагането на един нов „globish“, който вече не е английският език, а асистираният или автоматичен превод. И претендира за еквивалентност, прозрачност и заместимост. Освен това преводачите проявяват предпочитание към езиците с по-голямо разпространение и затова не е изненадващо, че те са по-ефикасни и по-многобройни, когато стане дума за превод на английски, отколкото на италиански; на мандарин, отколкото на уйгурски; на бенгалски, отколкото на каннада. Как тогава да се осъществи дълбокото обучение за някои двойки езици, при които корпусите от преведени текстове са твърде ограничени? Съществува ли достатъчен обмен между фарси и исландския, между суахили и корейския, за да обучим машините да превеждат добре на тези езици? Ако си дадем сметка, че съществуват около 6000 двойки езици за превод в света, разбираме ясно сериозността на това предизвикателство. Този проблем предполага съществуването на езици посредници, свързани с определени практики на историческия човешки превод, които утвърждават господстващото положение на един език или на няколко езика и умножават рисковете от грешка.
Няма да мине много време от публикуването на тази книга, когато все повече пътешественици ще обикалят планетата, въоръжени с наушник, способен да превежда на техния собствен език думите на всички техни събеседници, независимо от майчиния им език. В наши дни този тип апарат, с който, нека припомним, вече разполагат протагонистите на Star Trek, е обект на търговия за около петнадесетина езика и практикува определена форма на консекутивен превод, като времето, което отделя думата от нейния превод, не е абсолютно симултанно, а е в рамките на няколко секунди, необходими на машината, за да чуе гласа, да го изпрати в облака, да го транскрибира и да го преведе. За Олимпийските игри в Токио през 2020 г. японската компания Sourcenext е трябвало да произведе апарат, способен да превежда на 115 езика за целите на туристическия бизнес (хотелиери или таксиметрови шофьори). Революциите при машините и алгоритмите се случват толкова бързо, че всичко установено е обречено на остаряване и излизане от употреба. С това размишление навлизаме в един свят, в който времето от предсказанието до осъществяването му е по-кратко от времето между първите признаци за валеж и рукването на дъжда.
Когато размишляваме върху трансформирането на отношенията, което развитието на асистирания превод чрез компютър предполага, трябва да престанем да мислим превода като изключително позитивна операция на приемане на чужденеца или на изучаване на другите чрез техния език. Трябва да сложим точка на възхвалата на превода или пък на виждането ни за него като пространство на среща между културите и различните начини на мислене. Преводът може да се превърне също така в основния инструмент за придвижването към един изолиран свят, в който всеки ще подхожда към другия единствено използвайки наушник преводач. Прозрачността е насилие. Без да се вторачваме натрапливо или да се изпълваме със страх, когато наблюдаваме тези еволюции, струва ми се важно да мислим по различен начин комуникационните процеси като цяло и да разбираме превода като двусмислена, сложна операция, способна и на добро, и на зло. Трябва да припомним каква способност за присвояване и редуциране на другостта е проявявал той в историята на културните срещи, които са също така истории на господството.
Съвременното генерализиране на един позитивен дискурс върху превода, фактор за множественост и отвореност, за етична връзка с другия, който го изкарва най-често антоним на войната или на конфликта, лишава превода от съществена част от мисловната му сила. Освен че преводът играе понякога решаваща роля (и то не в своя полза!) в процесите, свързани с войната, както показа Емили Аптър[4] за войната в Ирак, Мона Бейкър[5] за израело-палестинския конфликт и Ален Рикар[6] за контекста на апартейда[7], той е също така упорито пространство на конфронтация. Измежду всички мисловни обекти много малко са онези, които остават така устойчиво свързани с различаването и противопоставянето. Разполагането на езика на превода в речника на демократичния консенсус е съпроводено както с известен парадокс, така и с определена трудност: това предполага редуциране, смекчаване, дори пълно отричане на всички конфликти, вписани в него. Този етически подход при превода, показателен за промяната на общия политически дискурс, който се движи в тази насока (установяването на мирно общество, без конфликти, живота в един свят без врагове…), се налага с цената на редуциране на различието между единия (моя аз) и другия, на доверие, което несъмнено е доста измамно, когато става дума за взаимност и емпатия. Именно тези парадокси и тези трудности бих искала отчасти да изясня в по-нататъшното си изложение, за да възвърна на превода неговия потенциал за активна негативност.
Негативността не се дължи само на предполагаемата загуба, която се получава при прехода от един език към друг. Като пространство на връзката, преводът е също така място на конфликт, който трябва да се регулира, за да се запази определена форма на плурализъм. Бихме могли да наречем този опитомен антагонизъм „агоничен превод“. Неговият потенциал е теоретичен, тъй като той предлага обръщане на диалектиката, като не признава синтезата. Той е също така и политически: как да мислим различието, което не се редуцира, конфликта, който не се разрешава? В крайна сметка той е практически. Мнозина преводачи познават много добре сценичните аспекти на тази конфликтна конфронтация с другия (другия език, другия автор, другия текст…), връзка, в която те се мъчат да устояват, в която техният език става по-неуверен, връзка, която често ги прави безсилни или недотам цялостни: тоест несъвършени. Посочването на пътищата, по които е поел днес преводът в рамките на консенсусния дискурс, се свежда до разкриването също така по какъв начин те съставляват определена дискурсивна мутация по отношение на предходните дискурси и в дългата история на дискурсите, които го засягат. На определени места преводът продължава да предизвиква конфликти: съществува полемика за превеждането и полемика в самото превеждане. В тази книга аз се опитвам да припомня този аспект на рефлексията, да анализирам силата на негативното в мисленето на превода. Не става дума просто за превръщането на един позитивен дискурс в негативен, а за установяването на едно конфликтно измерение, което да ни позволи да изтъкнем противоречията в практиката, силите на доминация или уязвимост на езиците, новите отношения, породени от взаимодействието между човека и машината, които реконфигурират общностите и отношенията, установени помежду им.
От доста години преподавам не толкова самата литература, колкото начините, по които тя циркулира и се предава. Несъмнено причината за това е наблюдението ми, че литературният опит е своеобразно „за себе си“, което не се преподава. Вместо книжния подход към историята на литературата, предпочетох да се обърна към атласа, към пътешествията на текстовете и езиците, където творбите непрестанно се трансформират и никога не приличат на самите себе си и където се срещаме с толкова много истории на повторения, открития, несправедливости и забрава. Другата причина е, че университетската дисциплина, която преподавам – сравнително литературознание, претърпя дълбока промяна с отварянето към световната литература. Последната не бива да бъде разглеждана като някакво цяло, което може да бъде обхванато от познанието и ума, а като съвкупност от отношения, от които може да се изгради система (както сочи Паскал Казанова в Световната държава на литературата), или също така, по един по-гъвкав начин, като се изтъкнат някои специфични отношения, чиито характерни черти откриваме в определени случаи (според променливите величини, установими в пространството и времето). И най-вече можем да достигнем до едно мислене за процеса на превода, което проследява възможно най-добре децентрирането, предизвикано от една световна перспектива, която не е нито френскоцентрична, нито изключително европоцентрична (каквото е било дълго време сравнителното литературознание).
Именно такава задача си поставих със студентите, с които работя в рамките на магистърските и докторантските програми. Заедно с Клод Мушар[8] в Университета Париж VIII ние създадохме студентското списание Translations, в което предложихме на мнозина чуждестранни студенти, обучаващи се в нашите курсове, да ни представят своята литература чрез преводи: в това списание публикувахме както грузински, така и корейски поети, както кратка проза от съвременни исландски автори, така и стари креолски приказки, пословици на бамбара, стихове на палестински поети. Сътрудничеството на студентите, чийто майчин език беше френският, изигра решителна роля за стабилизирането на преводите, за придаването на смисъл и ритъм на текстовете. Преводът е колективно изкуство; той позволява да се разсъждава върху формите на колективизация на литературното, и то на множество равнища: защото при него винаги са намесени поне двама, ако не и повече (и не е учудващо, че експериментите на Улипо[9] поставят на първо място превода); но и защото самата творба е мислена като множествена или съставена от съвкупността от своите писмени, устни, минали, настоящи и бъдещи състояния: такава е тезата на Борхес за Омир, както и тази на Леон Робел и на Жак Рубо за поезията[10]. Известно време лансирах тази идея за множествеността на творбата и за относителната загуба на оригинала като парадоксална. Днес тя ми се струва самата очевидност. Текстът придобива действително съществуване единствено сред различните версии. Не можем да придаваме основна тежест на една-единствена измежду тях; дори вече не забелязваме заместването на авторитета, чрез което понякога се мисли преводът, а този въпрос се поставя на разискване, като се отхвърля проблемът за „верността“. По отношение на стабилността, приписвана дълго време на написаното, отново се задействат процедури на трансмисия, които са преди всичко тези на устното изразяване. Така тази идея се включва в едно ново схващане за литературния текст, може би годен да примири писменото и устното изразяване или поне да не ги превръща в две напълно различни модалности на литературното.
Преводаческата практика е съществена за рефлексията върху превода, както подчертават мнозина теоретици. Защото чрез нея се добива опит също така за съпротивите в процеса на превеждането и възможностите за конфликт, които се съдържа в него. Заедно с Мишел Деги, отново Клод Мушар и Мартен Рюеф сме автори на програмата на списание Poésie. Поетическата основателност или неоснователност са също така основание или липса на основание и за превода. В старанието да се превежда поезия насилие се явява не прозрачността, както в случая с асистирания превод чрез компютър, а близостта с езика, с който си служи стихотворението отвъд собствените му граници. Смисълът – както впрочем и звуците, и думите – не се заключава изцяло в стихотворението. Те могат да летят. Полетът на скорците има особена форма, която си остава загадка за нас, но все пак тя е прекрасна и смайваща. Те летят и се местят, пренасят тази форма другаде съобразно ритъм, който очертава тяхното пространство и време. Стихотворението ни подлага на изпитанието на нашите всекидневни и обществени употреби на езика и на неразбирателствата, които тези употреби пораждат. Когато превеждаме едно стихотворение, ние се освобождаваме от връзката между словото и истината.
Превеждам, за да застана лице в лице,
мълчаливо
в огледалото на езика.
Превеждам, за да стигна
там, където вече не съм,
и да ги застигна
там, където те вече не могат да бъдат.
Превеждам, за да си върна обратно
сричка след сричка,
дума след дума,
изречение след изречение.
Превеждам както човек затваря клепачите –
шевове.
Превеждам срещу тлента.
Превеждам срещу тлента.
Превеждам срещу тлента.[11]
Насилието е преди всичко в езика, който разделя, преди да обединява. Множествеността на смислите е източник на конфликт, преди да се превърне в богатство. Преводът е свързан с това насилие, когато мъртвите трябва да бъдат върнати у дома, а премълчаното – да бъде изказано. „Превеждам срещу тлента“: тоест срещу унищожителното насилие, срещу неизбежната смърт. Като се изправя лице в лице с конфликта, присъщ за всяка среща, преводът също така поема отговорност за тези насилия, характерни за света и за съвместния ни живот.
Превод от френски ТОДОРКА МИНЕВА
[1] Става дума за превода на Deep Learning [дълбокото обучение] на Иън Гудфелоу, Йошуа Бенгио и Аарон Курвил, излязъл на френски под заглавието L’apprentissage profond, Paris, Florent Massot éditions et Quantmetry, 2018.
[2] Дълбокото обучение (англ.) – клас алгоритми за машинно обучение
[3] Този опит, проведен под названието „Обсерватория за автоматичен превод“, е определил пет периода или области на наблюдение (класическа проза, модерна проза, съвременна проза, поезия и театрални пиеси в стихове, нехудожествена литература) и седем използвани изходни езика (немски, английски, испански, италиански, полски, португалски и руски).
[4] Емили Аптър (1954) – американска изследователка, университетска преподавателка и преводачка, чиито интереси са насочени към теорията на превода и философията на езика. – Б. пр.
[5] Мона Бейкър (1953) – професор по теория на превода и директор на Центъра за превод и интеркултурни изследвания в Манчестърския университет. – Б. пр.
[6] Ален Рикар (1945 – 2016) – дългогодишен изследовател в Националния център за научни изследвания в Париж, специалист по африкански литератури и езици. – Б. пр.
[7] Emily Apter, The Translation Zone: A New Comparative Literature, Princeton University Press, 2006; Mona Baker, Translation and Conflict. A narrative account, Routledge, 2006; Alain Ricard, Le Sable de Babel. Traduction et apartheid, CNRS éditions, 2011.
[8] Клод Мушар (1941) – френски поет, литературен критик и преводач, дългогодишен преподавател по сравнително литературознание в Университета Париж VIII. – Б. пр.
[9] Акроним на Ouvroir de littérature potentielle – група за експериментална литература, създадена през 1960 г. от математика Франсоа льо Лионе и писателя Реймон Кьоно. – Б. пр.
[10] „Стихотворението се отъждествява със структурираната съвкупност на своите състояния (писмени или устни; прочити и публикации; спомени в една или в друга глава; преводи и пренаписвания; минали или настоящи […]) – и преводните му състояния далеч не са пренебрежима съставка на самото му дефиниране на езика, на който са написани първоначално, преди да бъдат превеждани и препревеждани непрестанно от читатели и слушатели“ (Jacques Roubaud, “Parler pour les ‘idiots’: Sébastien Chasteillon et le problème de la traduction”, Seizièmes Assises de la traduction littéraires (Arles 1999), Actes Sud, 2000, p. 34-35).
[11] Martin Rueff, “Haute-fidélité”, Comme si quelque, Chambéry, Comp’Act, 2006, p. 173.
