бр. 22/2024
Йоанна Нейкова
През 2020 г. във Франция е публикуван един неиздаван досега роман на Борис Виан – „Няма мърдане“ (On n’y échappe pas). Необикновеното в този случай е, че романът се появява в споделено авторство с експерименталната група Oulipo (Ouvroir de littérature potentielle, или Работилница за потенциална литература). От обяснителната бележка, включена в изданието, бързо се разбира, че наследниците на Виан, водени от желанието си незавършеният роман на писателя да бъде дописан и издаден, предоставят тази възможност на Работилницата за потенциална литература, която назад във времето е била събирателна точка за творци като Марсел Дюшан и Реймон Кьоно.
Романът „Няма мърдане“ е част от произведенията, които Виан пише под псевдоним, влизайки в амплоато на американския писател Върнън Съливан, автор на криминални романи в стилистиката на noir-а. Преди това под този псевдоним са публикувани романите „Ще плюя върху вашите гробове“ (1946), „Мъртвите имат еднаква кожа“ (1947), „Ще избием всички грозници“ (1948) и „Заблудени мацки“ (1948).
Първите четири глави и краткия синопсис на историята, оставени от Виан, са послужили като основа, която Oulipo са допълнили с още дванадесет глави. В центъра на историята е Франк Болтън, бивш военен, който при завръщането в родния си град от войната в Корея се озовава в необичайна ситуация – една по една неговите бивши любими стават жертва на жесток убиец, а всички подозрения са насочени към него. Темпото, с което се разгръща така очертаната криминална интрига, поддържа високи нива и работи по интересен начин с конвенциите на жанра. Това, разбира се, не е изненадващо, тъй като Виан отлично познава жанровия модел на криминалния роман тип noir – и без да достига до крайности като пародията или пастиша, френският писател умело използва наративния и образен арсенал на жанра, предизвиквайки го на различни нива.
Така например героите са представени с много слабо щрихирани или почти напълно отсъстващи психологически черти – Сали, вдовицата на брата на Франк, изглежда трябва да е изкусителна femme fatal, която да постави под напрежение роднинските отношения в семейството. Това, което се постига с нейния образ обаче е само слаб, дори някак анемичен образ на изкусителка. По подобен начин в образа на доброто ченге влиза частният детектив Нарцис Роуз – помпозен, почти комичен. Грижата, която Нарцис проявява към екстравагантните костюми и шапки, е несравнимо по-голяма от вниманието, отделено на разследването на убийствата, случващи се в града. Бащата на Франк – Херцога – противно на величественото си прозвище е грохнал и глуповат старец. В подобна светлина могат да бъдат обобщени и останалите герои, които също са изградени на основата на една централна отличителна характеристика, която обаче не обещава по-голяма психологическа дълбочина, а напротив – превръща се в свидетелство за едноплановостта на героите.
През втората половина на 40-те и 50-те във Франция романите noir набират популярност. Една от причините за това е поредицата на издателство Gallimard – Série noire – в която от 1945 г. започват да се издават образци на криминалната литература. В голямата си част заглавията са на американски писатели, сред които Дашиъл Хамет и Реймънд Чандлър. Не без значение е и силното влияние, което киното има през тези години, особено холивудските детективски ленти.
Може да се каже, че Борис Виан е част от тази мощна noir вълна във Франция – не само чрез собственото си творчество, но и благодарение на преводаческата си дейност. Именно в преводите на Виан френската читателска публика се запознава с романите на Реймънд Чандлър – особено знаков за детективския жанр автор. Този опит вероятно е позволил на френския писател да има поглед над жанровите механизми в по-голяма дълбочина. Още по-любопитно е, ако се обърне внимание на факта, че в писателската си дейност Виан прави един особен мистификационен жест – изгражда литературното си alter ego именно като преводач на криминални романи, чийто автор е американецът Върнън Съливан. В „Няма мърдане“ ролята на преводача е проиграна чрез бележките под линия, които Oulipo добавят. Това още повече задълбочава мистификацията, доколкото Oulipo се преструват не на Борис Виан писателя, а на Борис Виан преводача на Върнън Съливан. Това мистификационно удвояване е една от особено сполучливите намеси на Oulipo. Те въвеждат този коментарен пласт, който, вместо да разяснява и допълва, разроява или прикрива възможните значения. Един симпатичен пример е бележка към името на Бодлер, която гласи: „В оригинала: Уолт Уитман“. Подобна заигравка с бележки и препратки е възможна, тъй като още първите четири глави, принадлежащи на Виан, са наситени с референции от американската култура – най-често музикални, но също така спортни, модни и дори политически. Натрупването им в определени епизоди е основен похват за изграждането на обстановката. Например, когато Франк посещава офиса на своя приятел частен детектив Нарцис Роуз, той прави следното наблюдение: „Влязохме. Нарцис се разполагаше в уютно помещение с размери пет на шест метра и розови стени, съвършено голи освен срещуположната на прозореца, където зад огромна витрина със стъклени рафтове бе подредена невъобразима сбирка от шапки, от трирогата на Христофор Колумб, та до филцовата президентска, а помежду им – бейзболната на Бейб Рут и стетсънът на Пекос Бил“[1].
Тук е мястото да се отбележи, че Oulipo работят елегантно с оставеното от Виан, до степен, че трудно може ясно да се разграничи оригиналът от дописаните глави. На пръв прочит това изглежда като знак, че Oulipo са успели да влязат в стила, ритъма и езика на Виан, и то много правдиво. Криминалният случай се развива, финалът е логичен, убиецът е разкрит и дори може да се каже, че „Няма мърдане“ е последователно и цялостно разгърната история. При един по-критичен прочит обаче възниква съмнението дали това е трябвало да бъде истинската задача пред онези, които са дописали романа. Може би един по-дързък подход щеше да е по-близък на мистификационния тон на Виан, на хумора и играта на жанрови конвенции и клишета. Но дори и в този си вид „Няма мърдане“ изглежда като един любопитен експеримент, който повдига въпроси за границите на едно литературно произведение, за неговите жанрови кодове и скрити възможности.
Борис Виан и Oulipo, „Няма мърдане“, прев. Мария Коева, изд. „Фама+“, 2023
[1] Борис Виан и Oulipo, „Няма мърдане“, прев. Мария Коева, София: Фама+, 2023, с. 30.
