Изненадата ми
Светослав Радулов e на 21 години. Приятел е на моя внук. Идваше вкъщи. Мяркаше се пред очите ми. Само това знаех за него. Докато един ден внукът ме осведоми, че пишел стихове.
След време, четейки стиховете му, бях развълнуван и озадачен,
че авторът им, все още с вид на тийнейджър, при това настоятелно изтъкващ възрастовите си преживелици, притежава учудващо зрял, чистосърдечен дар.
Едно залутано из загрубелия ни свят момче, травмирано и опълчено с крехката си волност срещу бруталните му инвазии. Разказващо хала си в една задъхана, неспокойно дискутираща поетика. Особената оптика на писането му наистина ме впечатли. Имах нужда да споделя изненадата си и изпратих стиховете му на Георги Господинов. И той откликна веднага: „Благодаря, че ми изпрати тези стихове. Има размах и въображение, има нещо уитмановско в широтата и съвременно звучение, има и рап. И това Господ е като звънец за междучасие и други неща. Браво на момчето!”.
А момчето като паднало от небето ми писа по електронната поща: „Много Ви моля да ми кажете как се казва вестникът, в който ще бъдат публикувани стиховете ми…”.
Де да бяха всички момчета като него!
Светослав е далеч от литературните среди, няма и понятие за съществуването им… И въпреки ироничния му трик, че не притежава нищо възрастово, буйстващата му мисъл неудържимо възпламенява стиховете му. И с най-неочаквани абсурдни и подтекстови визии успява да ни внуши изпитанията си сред тоя наш разрушителен и алогичен свят. Има някаква дяволска искра при него, която го прави различен от това, което чета и следя в текущата ни поезия напоследък. Единственото, което мога да му пожелая, е да се съхрани и устои и както сам се врича, личната му перспектива винаги да е различна!
ИВАН ТЕОФИЛОВ
Светослав Радулов
Това е култура
Като ставам по-голям, по-зрял, осъзнавам, че животът е перспектива
и моята перспектива може от твоята да се различава.
Искам да благодаря на всеки, който е бил нещастен с мен.
Всички вие красиви хора, всички, които са слушали и дискутирали с мен.
Идвам от поколението на болка, където убийството е минорно.
Глад на жарка слава, която да те закопа.
Мискомуникацията на желанията, които искаш за себе си е норма.
Дизайнерски дрехи, дрога, ланци, тежащи колкото подкова.
–
Безчувствителен, вандализираш самата болка.
Анализирай, рискувай си живота, за да схванеш началата.
Това е култура.
Хора ходят по работи, продават работи, закъсняват за работи.
До късно вършат работи, за хартиени работи, само за да работят..
Това е култура.
Отпразнувай нов живот като се завърти кръгът.
Смисълът е новите уроци, които заучаваме, изминавайки същия път.
Жертвай всичко за личностно развитие,
че да можем да видим идното поколение по-добро от миналото.
Това е култура.
За планетата ми – всички сме в рая.
За народа ми – всички сме в рая.
За приятелите ми – всички сме в рая.
За майка ми и баща ми – знайте, че съм в рая.
За любимата ми в живота – сериозен съм, знай, че сме в рая.
Не мога да стресирам колко ви обожавам.
Няма нужда да съм от плът, за да ви прегръщам.
Спомените си искам да си ги припомням.
Защото са от Вас и носят тежест на благодарност.
Това е култура.
Съжалявам
Съжалявам.
Съжалявам, че все още не виждам по-широко.
Съжалявам, че все още не съм развит възрастово.
Съжалявам, че се гневя твърде много.
Съжалявам, че обвинявам наготово.
Съжалявам, че езика ми реже дълбоко.
Съжалявам, че мисленето за мен е нещо ново.
Съжалявам, че емоционалността си сервирам студено и сурово.
Съжалявам.
Съжалявам, че съм ти антипатичен.
Съжалявам, че съм и не съм различен.
Съжалявам, че те прекъсвам с „разбирам”.
Съжалявам.
Съжалявам, извини ме.
Какво ли е сънят?
Кадри на минали животи или пророчески видения?
Често виждам бъдещи събития с непознати изражения,
тогава наистина ли съм аз, ако все още не съм бил там?
Дали пък не е хвърлен зар, от който решена съдба ти се пада?
И затова дежавю е резултатът за всяка една страна, независимо коя.
„Не, не знам” е най-често срещания отговор от всяка уста,
когато си в изпитание на нужда от някаква конкретика.
Кой ли ще е следващия познат с лице-мъгла, от когото ще чуя това?
Какво ли ще му е името, отношението, маниерите?
Някак си усещам, че се познаваме още преди да сме имали среща
и така е с всеки, който съм приветствал…
Манекени
Еми, добрите ми дни са досущ еднакви с лошите.
Ти каза, че противореча на законите за привличане.
Истината е, че винаги съм бил ужасен от това да бъда част от нормалните.
Всичко, което търсим накрая пред нас се поставя,
а Господ е като звънец за междучасие, не ти казва кога ти изтича времето.
Накрая всичко се нарежда и без това, защото не знаеш точно кога ще е.
Образованието ни се променя, но имам чувството, че само от промени се
учим.
Всеки път когато се замисля за това, мозъкът ме заболява.
Проблемите, които не можем да решим винаги са ми любими.
Животът е просто толкова скучен, но като се правя на супергерой става забавен.
Нали „героизъм” се римува с „алкохолизъм”?
Но добре ще е да замълча, ето ви един евфемизъм.
Казват ти, че имаш нужда от сън и внезапно ти се доспива,
но страх те облива, че като се събудиш няма… да си ти.
Всички сме изминали този път, в който изливаме ликьор в отворени рани.
Никой не може да ме нарани, ако се прибера у дома и затворя всички врати.
„Хайде, обличай си дрехите”, все пак всеки има нужда да облича манекените.
Ние сме това, в което си поставяме верите.
Депресия
Композирани от бомби със закъснител са мисловните ми притурки на творец
като свине за клане.
Симфония от невяра в себе си се изпява, докато гласа ми не запре.
Вода, която тече
е състоянието, в което искам да се превърна, но не.
Обвивка от цимент
ми завладява движенията, докато не ми предоставят форма на глух и слепец.
Неспособен да се вслуша в съветите на другите.
Не казвай, че нещата ще тръгнат на добре, защото досега нещата не са
тръгнали на добре.
Не ми говори за мен,
не ми говори за приятелите с познатите, за познатите с приятелите и прочие.
Гади ми се от разговорите за мен.
И осъзнаването, че говоренето за себе си никога не ще помогне,
но пак търся спасение.
А медикаментите не са решение и няма да ме разбере терапевт, нито е помощ
самолечение,
но пак искам спасение.
Бил съм в Ада, увит с въже за издърпване, не по-дебело от конец,
на Дявола танца се нуждае от мойте ръце.
Седял съм в незатворена килия, облегнат върху хладни стоманени решетки.
Тук навеки бива мойто обитаване.
В затвора у мен, създаден за хартиеното ми сърце.
Три,
две,
гърмеж.
Таймерът на нула е.
Глухарче
Мое момиче, моя любов,
кажи къде спа тази нощ, къде?
Недей лъжи, недей лежи по средата
на дълбоките води, недей!
Оправи си леглото от нарциси,
след като закусиш със сърцето ми.
Звуците са цветове, цветовете – музика.
А в цветове си олицетворявам музата.
Сива е, сива сега като тъканите на глухарче…
Тук за миг, догодина ще се видим пак де.
Като съм израснал, още веднъж
да изпиеш цвета
от златното ми сърце.
Докато не посинее и срине
и от най-нежните ветрове…
Къде спа тази нощ,
въпросът е от малко значение.
Защото само начало и край
има нашето приключение….
Кал
Вървейки по претъпкан път, вкарвахме пръсти в калта…
Нека се загубим заедно, стискам палци да сме предмет на забравата –
като че ли
изтегнати по гръб на лятната трева,
скоростта ни беше трийсет пъти по-бърза от нужната!
Мислехме, че знаем всичко, но отмина.
– Бях толкоз сигурен…
– Когато не сме заедно ми се умира!
– Заради теб животът ми е непринуден….
В ума ми минава въпросна сюрия,
стискайки претъпканата кал, спомен за минаващото лято ден след ден…
Уви
как се срещнахме, как се обикнахме, как се намразихме,
че да се питам сега… как се забравихме…
Приятели/срещаме
Толкова съм щастлив, че издирих днес мойте приятели,
сега са в главата ми.
Толкова съм грозен, но това е окей, защото са грозни и те,
счупени са огледалата ни.
В онези мътни, с подмисли спомени от минали времена,
които мъчително гонех…
Палих свещите само за дни, в които намерих Бог
…а нямах свещи за цял живот.
Да не бъда самотен, да бъда окей обръснах главата си –
да изчезнат тъгите ми …
А може би просто аз съм виновен за всичко, което чух.
Но не съм съвсем сигурен.
Толкова съм развълнуван, нямам търпение за… КОГАТО
ПАК ЩЕ СЕ СРЕЩАМЕ…
