Боян Крачолов
Уважаема редакция,
Историята, която стои пред вас, няма нито начало, нито край. Длъжен съм да ви предупредя, че тя може би ще се опита да ви примами да я прочетете по същия начин, по който примами мен да я напиша – моля ви, не я оставяйте да произволничи по този начин с вас.
Ако се чудите защо изобщо ви я изпращам, то причината е изключително проста – желая да се отърва от нея час по-скоро. Ала за да разберете защо, се налага да се запознаете внимателно със следващите редове.
Всичко започна от една невинна идея за разказ, която ми хрумна на шега – и която прецених, че може би си струва да бъде разписана. С нея постъпих така, както постъпвам с всичките си идеи, които реша, че имат някакви качества, а именно: нахвърлях набързо някакво формално начало, колкото да се подмамя да вляза в обстоятелствата, а впоследствие се съсредоточих върху сърцевината на разказа. След това нахвърлях и финал, също толкова формален, колкото и началото, с намерението, че когато в близките дни седна да редактирам, ще мога по-трезво да отсъдя какъв завършек – и съответно каква интродукция – са необходими на въпросния разказ. После прибрах първата чернова в чекмеджето си и я оставих да отлежава, постепенно забравяйки за съществуването ѝ.
Когато я открих повторно след около месец, вече отдалечен от това първоначално влюбване, което бележи зачатието на всичките ми написани до момента текстове, сметнах за редно да обърна нужното внимание на както вече споменах, началото и финала.
След като ги редактирах – и прочетох повторно написаното дотогава – установих, че така създадените от мен първа и последна част изискват по-различен поглед върху средната. Без да установявам каквато и да било нередност, вдъхновено се заех за работа с това, което към тогавашния момент очаквах, че това ще бъде едно от най-добрите ми произведения.
Убеден, че вече съм постигнал необходимите тежест и звучене на средата, отново препрочетох всичко само за да установя – тогава все още с леко раздразнение, – че историята ми изобщо не започва там, където трябва да започне, нито пък завършва там, където трябва да завърши. По тази причина незабавно се заех с корекции на началото и финала.
Представете си само ужаса ми, когато осъзнах, че след като съм ги обновил и подобрил, повторно се налага да оправя средната част, която, поради внесените поправки, вече беше не една, а две – тоест не можех да продължавам да определям написаното от мен като разказ, а по-скоро като повест.
Не бих искал да ви отегчавам с описание на целия процес – вярвам, че от написаното до този момент можете вече да си представите, че всеки път, когато затегнех проклетите начало и край, се оказваше, че някоя от останалите части (които вече не можеха да бъдат наречени „средни“, защото аз самият не знаех къде е средата) започва да издиша, а когато затегнех и нея, тя изискваше ново начало и нов финал – или пък актуализиране на някоя от другите среди. Всичко това се повтаряше ad infinitum, а от тези безбройни корекции обемът на написаното от мен растеше с неподозирани темпове. Имам чувството, че съм попаднал – може би по своя собствена воля – в някакъв капан, от който няма измъкване.
Разбира се, ще ми кажете вие, написването на всеки текст предполага подобно изморяване, че конструирането на един лабиринт за читателя изисква първо неговото измисляне, после прохождането, проверяването и коригирането му от писателя. Но там е работата – аз изгубих чувството, че създавам тази история, поради което и тя се различаваше от досегашните ми и аз ѝ възлагах тъй много надежди – напротив, имам усещането, че не аз създавам лабиринта, а се движа по вече създаден такъв, изграден от някого другиго преди мен, някакво неназовано същество може би, по коридорите на който лабиринт, обраснали с мъх, се придвижвам опипом. Чувството ми беше сравнимо единствено с това, което би изпитал Дедал, ако беше заспал една вечер като себе си, а на сутринта се беше събудил като Тезей, лишен от прозорливата помощ на Ариадна. Макар че, разбира се, изобщо не мисля, че този процес стана толкова рязко и бързо. Метаморфозата се извършваше постепенно и неусетно, докато накрая не си дадох сметка, че съм се обрекъл на заточение.
Бих могъл да правя друго – каквото и да е друго! – да поправям обувки, да се занимавам с градинарство, да готвя или да ловувам – всяко от тези неща би ми донесло поне някакво препитание. Заради тази история обаче съм принуден да гледам как се разпада семейството ми, как жена ми се отчуждава от мен, как в къщата ми се заселват непознати хора, които твърдят, че са ми деца – при все че аз много добре знам, че собствените ми деца все още не са проходили, – ала когато попитам жена си дали тя е позволила присъствието на тези неканени гости в къщата ни, очите ѝ само се навлажняват. Но нямах време да я разпитвам подробно за това, което я притеснява, защото трябваше да се върна да работя върху труда си, към който изпитвах все по-голяма неприязън.
Може би вече сами сте се досетили, че една сутрин се събудих и къщата беше празна. Така и не открих повече нито жена си, нито непознатите лица, с чието присъствие все пак бях свикнал. Не мога да твърдя със сигурност обаче, че тя си е била тръгнала през същата нощ – допускам, че може би се е случило много по-рано. Мога единствено да гарантирам, че едва тогава забелязах отсъствието ѝ.
И ето че вече бях останал абсолютно сам със своето омразно произведение. Тази омраза се подхранваше и от първоначалните надежди, които му възлагах – че това все пак имаше потенциала да бъде един от моите, нескромно казано, шедьоври. Въпреки всичко продължавах да посвещавам цялото си време на работата върху него, подхранван от измамните надежди, че въпреки всичко се доближавам до неговото окончателно завършване.
Ала опровергаването на тези надежди единствено подхранваше омразата ми към прокълнатия текст, поради което желая да се отърва от него незабавно.
Натъпках историята такава, каквато е понастоящем в няколко кашона и ви я изпращам. Желая единствено да се отърва от нея, за да изкарам остатъка от живота си щастливо – доколкото, разбира се, ми позволяват обстоятелствата. Дори не ме вълнува дали ще я публикувате или не. Разбира се, ако прецените, че тя притежава необходимите литературни качества, това би ми донесло немалко удовлетворение, но се опасявам, че то би било несравнимо с радостта ми от раздялата ми, която нетърпеливо очаквам от години.
Не мисля, че ще успея да издържа още дълго.
Моля ви, избавете ме овреме.
P.S. Извинете ме, че не добавям адрес за връщане, нито името си – това се дължи единствено на нежеланието ми да получа пратката си обратно, самата мисъл за което ме хвърля в тежка меланхолия.
–––––––––
Бел. ред:
Със съжаление трябва да уведомим читателите ни, че в редакцията на нашия вестник пристигна единствено този текст в пощенски плик. Не можеше да не ни направи впечатление отсъствието на обещаните няколко кашона, които помещават гореспоменатия ръкопис, поради което решихме да разучим по-подробно въпроса – може би поради пощенска грешка бяха попаднали другаде – или безвъзвратно загубени.
Когато се свързахме с пощенските служби обаче, от там ни увериха, че за нас няма никаква друга пратка – те вече били доставили всичко, адресирано до редакцията ни. След известни усилия – и най-вече по чист късмет – успяхме да открием пощенския клон, от който беше пуснато писмото. Малка група от редакторите ни отиде лично до съответното учреждение, за да разпита по-подробно за случая. Ала ударихме на камък – служителите, на които попаднахме, не успяха да ни кажат нищо повече. Може би грешката беше наша – поради огромната ни заетост успяхме да пристигнем едва в края на работния ден, всички бързаха да си тръгват, изслушаха надве-натри разказа ни и поклатиха глави с думите, че изобщо не знаят за какво говорим. Точно си тръгвахме, когато една симпатична възрастна жена внезапно си спомни нещо, което твърдеше, че може да ни е от полза. С нейното съгласие предаваме и историята ѝ.
Преди няколко дни се било случило така, че почти всички от този клон се били разболели. Било преди празниците, имало страшно много хора, които трябвало да бъдат обслужени, а на работа били само тя и още една нейна колега. Претрупани от работа, те почти не можели да вдигнат главите си от компютрите, ала не можело да не им направи впечатление появата на един брадясал, неугледен мъж, който влязъл, дърпайки след себе си количка, върху която била наредена огромна купчина кашони, която застрашително се поклащала. В ръката си стискал пощенски плик.
Тъй като трябвало да изчака – намеси се в този момент другата служителка, която по случайност също беше при нас – той седнал на ей онази масичка в ъгъла – каза тя, посочвайки ни една претрупана с хартии маса точно до входа. Извадил от един незатворен кашон няколко листа и се зачел.
Работата продължила, но след пет минути отново била прекъсната от един внезапен изблик на ругатни, само от спомена за който и двете достопочтени възрастни дами се изчервиха. Без да спира да ругае и кълне, мъжът хванал количката и я задърпал след себе си, напускайки офиса, в който не се бил завърнал и до ден днешен.
Когато приключвали работа, точно преди да загасят – тук отново се намеси първата жена – тя мернала оставения на масичката плик, на който бил изписан единствено адресът на получателя, тоест – на редакцията ни. Адрес на изпращача липсвал.
Тя призна, че от мерки за сигурност – ала и от неудържимо любопитство – решила да наруши за пръв път през трийсет и пет годишната си служба етичния кодекс на работата си и отворила плика. И когато се запознала със съдържанието му – както, вярваме, вече е направил и читателят ни – тя решила за най-добре да ни го изпрати.
Ние решихме да го публикуваме с надеждата, че анонимният автор може би все пак чете нашия вестник. И ако види думите си публикувани на страниците ни, може би ще бъде окуражен да ни изпрати целия си текст, защото той вече представлява истински интерес за нас.
Оставаме на разположение.
Екипът на вестника
