Анастасия Дилова
Все ще се случи нещо обаче, което да ни опровергае, да ни покаже, че тази неизбежна посока, в която крачим, е всъщност едно безкрайно кръгово. Че рано или късно отново се срещаме със себе си, с онова наше себе си отпреди десет, двайсет, трийсет години. Че изгубеното време винаги се връща в шепите ни, захвърленото тупва в краката ни, забравеното потича във вените ни и погледът ни се прояснява за онова, което има да става и което някога отдавна вече е станало, но и тогава е било само част от едно завръщащо се бъдеще.
След шест поетически книги перото на Надежда Радулова се насочва смело към прозата и изпод него се ражда „Тук живее Йожи“ – книга, която самата авторка определя като „роман в 21 разказа“. Жанрът на книгата действително е хибриден – в повествованието се преплитат приказки, разкази, спомени, дневник, поток на мисълта, разговори, а всички те са „споени една за друга с лепило със златен прах“, по думите на Гергина Кръстева. Дълго обмисляна, майсторски изплетена и безкрайно чувствителна, книгата ни разкрива живота на героинята Йожи от неговото начало през 70-те години през съвременността ни, та чак до едно почти антиутопично бъдеще, в което Йожи съществува само като родствена нишка и спомен. Повествованието променя гледната си точка – в един момент е в първо лице, в друг в трето, понякога от името на всевиждащ разказвач, понякога от гледната точка на някой от героите. Йожи е не просто героиня, която до някаква степен е авторефлексия на авторката, а също е изградена от представи, спомени, впечатления и истории на други герои, както и продукт на времето, в което расте. И Йожи е хибридна, също като книгата.
Основно място в творбата заема езикът и неговата възможност да създава светове. В началото на книгата читателят наблюдава как Йожи се учи да борави с езика, да назовава и съгражда както света около себе си, така и въображаеми светове. Приказката и приказният език са ключови за историята – в повествованието са вплетени диалози, озаглавени „Приказки с Йожи“, и често изникват мотиви и препратки към Андерсеновите приказки. Чрез тях читателят има възможността да погледне през очите на детето, което възприема света от последните две десетилетия на социализма през приказното, преплитайки специфичния език на историко-политическата действителност с този на приказката. Въображението, конструирането на разкази, измислянето на вълшебни истории и доизмислянето на реалността, която в съзнанието на детето не е достатъчно добра, са идейните центрове на книгата, чрез които тя придобива своята цялост. За изпълнението на тази цел работи поетическият език на Надежда Радулова, който извира от страниците на книгата, макар и да се усеща, че тя се опитва да го усмири и да го дисциплинира, за да служи на прозата. Майсторската употреба на лирическия език, метафорите, сравненията, образите шлифоват повърхността на текста до блясък и функционират като лупа за вникване в същността и посланията на повествованието.
Йожи израства пред очите на читателите, преминава през всички фази на порастването и съзряването – пързаляне с шейна в снега, първа детска любов, опознаване на света с отправна точка храстите в двора, излагане на детски рожден ден, първа тийнейджърска любов, първа цигара, покъртително искрен тийнейджърски дневник, мечти за бъдещето, намиране на любовта, създаване на семейство, оставяне на наследство. В този ред на мисли можем да говорим за книгата като за автофикционален билдунгсроман, но тя като че ли отива по-далеч – в един момент героинята Йожи се отделя от авторката Надежда и поема по свой път, който не приключва със съвремието ни, а продължава смело отвъд него, към едно антиутопично и дори постапокалиптично бъдеще, безнадеждно разтърсено от военни конфликти. С навлизането в бъдещето образът на Йожи все повече избледнява и се превръща повече в спомен, отколкото в човек, защото „паметта ѝ е по-дълга от живота ѝ“. Краят на книгата, в който Йожи вече присъства единствено като семейна нишка с внучката си, като герданче, висящо на вратлето на едно дете, ни напомня, че животът не е линия, че пътят напред е всъщност път към затваряне на кръга и че в крайна сметка никой не си отива наистина, докато има кой да носи спомена за него, цвета на очите му и кръвта му във вените си. „Тук живее Йожи“ е всъщност една приказка, „чийто край е хем добър, хем лош“, защото хем сме в нея, хем я разказваме.
Надежда Радулова, „Тук живее Йожи“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2023
