Амелия Личева
В България новите имена, особено на чуждeстранни писатели, се налагат относително трудно. Като че ли у нас съществува някаква инерция да говорим все за тези, с които сме свикнали, и особено – които са признати като автори на добра литература, и да се страхуваме да рискуваме с оценките за онези, които не са така широко утвърдени. И дори когато непознатите станат част от списъците с номинираните за престижни награди или спечелят наградите, това пак не ни е достатъчно. Може би тъкмо с това се обяснява фактът, че изключително популярни навън млади писатели в България си остават относително непознати, въпреки че книгите им се превеждат на български. За тях има малко рецензии, не се обсъждат в степента, в която заслужават, а и се продават слабо. Последното важи за Сали Руни, Елинор Катън, Марийке Лукас Райнефелд, Иля Пфайфер, и да не продължавам.
В тазгодишния кратък списък, който предхождаше връчването на Международния Букър, попаднаха Ия Йенберг с нейните „Детайли“ (която около гостуването си на СМЛФ през декември 2023 г. все пак беше забелязана от българската публика) и Йенте По̀стюма с “Онова, за което не искам да мисля“. Този роман на Постюма беше издаден на български от „Колибри“ през 2022 г. и – както често се случва – остана почти незабелязан. Макар че авторката му – Йенте По̀стюма – е обещаващо име не само в нидерландската, но и в съвременната световна литература. Тя е писателка и журналистка, авторка на разкази и на два романа. Получава награда „Снайдерс“ за най-добър къс разказ; първият ѝ роман „Хора без чар“ е номиниран за три литературни награди, а вторият – „Онова, за което не искам да мисля“, за наградата на Европейския съюз за 2021. По̀стюма не спечели Букъра тази година, но за сметка на това има стабилна рецепция в англоезичния свят. В престижни списания и вестници могат да се прочетат хвалебствени рецензии за книгата и определено писателката вече си е завоювала международна слава. Това, разбира се, не повиши интереса към българския превод на „Онова, за което не искам да мисля“, но писателката ще гостува през декември на новото издание на СМЛФ и участието й на живо може да провокира интерес и у нас, защото писането й безспорно го заслужава. С настоящия кратък текст ще се опитам да кажа защо.
Романът се вписва в дългата традиция за интерпретиране на темата за близначеството и двойничеството. Традиция, която в западноевропейски контекст свързваме още с античността. В гръцката митология идеята за близначеството е представена най-ясно чрез двамата братя Кастор и Полидевк – единият е смъртен, а другият е безсмъртен. И именно тази разполовеност между живота и смъртта често белязва говоренето за близначеството, включително при Постюма. Неслучайно в „Онова, за което не искам да мисля“ акцентът пада върху разделените пътища на близнаците, върху питането защо не може единият да живее живота на другия, и най-вече – защо единият не може да помогне на другия, дори ако опитва да посвети живота си на това. Може би и затова разказвачката няма име, тя фигурира като Две, а брат й като Едно. На практика тя е просто функция на неговия живот, затова и начинът, по който тя определя себе си по отношение на него и неговото отсъствие, подчертава съкрушителния характер на загубата ѝ. „Брат ми си отиде, а с него и цялото ми минало.“ А малко по-широко погледнато, съвременната вариация на близначеството при По̀стюма е присъда над настоящето, което позволява само атомизиране и самота. А онзи блян по сдвоявне, окръгляне, взаимност си остава невъзможен. Може би и затова като рефрен в книгата преминава напомнянето за д-р Менгеле и неговата обсебеност от провеждането на експерименти върху близнаци.
„Онова, за което не искам да мисля“ се вписва и в поредицата много силни книги за скръбта и преживяването й, и най-вече за това как може да се живее след загубата, как може да се живее с раната от нея, с усещането за липса и с въпросната постоянна скръб, която обезсилва всичко. Подобна вгледаност също не е изолирана в съвременното писане. Българската публика познава и един от съвременните й образци – „Годината на магическото мислене“ от Джоун Дидиън. Скръбта, както пише американската писателка и журналистка, се оказва място, което никой не познава, преди да се озове там. И може би точно това е точката, от която тръгва и По̀стюма. При нея сестрата се опитва да преживее смъртта, самотата, изоставянето, загубата на двойника. И както и при Дидиън, използва се формата на дневниковото писане и се търсят опори в литературата. Романът на По̀стюма е по-скоро изповеден, като кратките части придават усещането за дневник. А героите през цялото време се опират на прочетени книги, статии, правят паралели с чуждите животи и съдби, били те реални или фикционални. Така доколкото романът е посветен на темата за самоубийството, той непрекъснато се връща към различни истории за самоубийства. През цялото време близнаците си разменят известни и по-малко известни факти около самоубийствата на Силвия Плат, Вирджиния Улф, Примо Леви и претърпелите Холокоста, хората, които са били в поразените Кули-близнаци на 11 септември 2001 г. и са се хвърляли от тях… Отделно „Онова, за което не искам да мисля“ имплицитно диалогизира и със „Стъкленият похлупак“, особено когато трябва да се описват депресии и фиксации.
И най-сетне, романът на Постюма поставя въпроса за толерантността към различния. В един свят, който уж много е свикнал със самоопределянето, с разкрепостеността на младите, всъщност – оказва се – нетипичната сексуална ориентация продължава да е проблем, да буди срам, за нея да не може да се говори дори с най-близките. Братът трудно признава на майка си, че е гей, а и не среща съчувствие и съпричастност, а мълчанието, на което го обрича средата, отприщва травми, които не зарастват, защото те са травмите на посочването и етикетирането. В някаква степен книгата на Постюма е близка до „Неудобството на вечерта“ на Марийке Лукас Райнефелд, защото и двете са вгледани в крехкостта на детската психика, в преживяванията от детството, които могат да се окажат решаващи за депресивните състояния нататък, но най-вече – вгледани са в страха и желанието да се мълчи, което взривява индивида и го прави непригоден за живота на възрастен.
Или ако трябва да обобщим с две думи, романът на Йенте По̀стюма е измамно прост. Във фрагментарността, гарнирана с много черен хумор, се разкрива историята на съвременния човек, който е все по-крехък, неустойчив и самотен.
Йенте По̀стюма, „Онова, за което не искам да мисля“, прев. от нидерландски Мария Енчева, изд. „Колибри“, С., 2022.
