Савина Петкова
Шикозните марсилски балкони са достатъчно фотогенични, за да привлекат вниманието на всеки зрител, но във филма „Жените на балкона“ (The Balconettes, 2024), режисиран от французойката Ноеми Мерлан, те се превръщат в красноречива метафора.
Ние зрителите можем да наблюдаваме и балкона, и прилежащия му апартамент благодарение на воайорските качества на киното. Един от тези китни балкони става свидетел на побой, мъж удря жена, и то не за пръв път. Но сега тя отвръща на удара. Това е само началото на филма и един от многото поводи да говорим за начина, по който жените могат да се грижат една за друга в лицето на насилието.
Френската актриса, превърнала се в сценарист и режисьор, за първи път представи новото си амплоа с дебютния си филм “Mi Iubita Mon Amour” през 2021 г. на фестивала в Кан. Още тогава ни впечатлиха нюансираните ѝ възгледи за това какво може да бъде женското приятелство и какви проклятия тегнат над отношенията между мъж и жена, макар че тогавашният филм не можа да отговори на собствените си очаквания. За втория си филм Мерлан се обръща към режисьорката Селин Сиама („Портрет на момиче в пламъци“) за съвет и заедно списват сценария на „Жените на балкона“: комедия, драма, трилър и елементи на хорър присъстват тук в равни дози. Резултатът е възхитителен и можем да го опишем като филм с ясна художествена визия, хищен и непоколебим пред темата за насилието срещу жените, както физическо, така и психическо.
Но това не е всичко: това, което Мерлан успява да сътвори с този си филм, е не само смел залог, но и игрива закачка. Режисурата и сценарият ѝ се отличават с политическа острота и въображение дори когато става дума за три (леко превзети) приятелки, които търсят начин да се справят с психологическата травма от насилие, и то в горещината на Южна Франция. Още с началото си филмът представя Марсилия като място, в което човек може лесно да се влюби: отвисоко виждаме кокетните балкони и големите френски прозорци, залостени с типичните за града дървени щори. Операторът Евгения Александрова обаче не се превъзнася с излишно захаросани кадри, а подхожда с внимание към контрастните понятия близко-далечно и вътре-вън с помощта на близки планове, снимани „от ръка“, и умели фартови движения, с които камерата оглежда интимните пространства на апартамента.
Гореща вълна, отворени прозорци: жителите на Марсилия лесно могат да надникнат в интимното пространство на своите съседи. Един такъв случай се удава на младата Никол (писателка по професия и мечтателка по призвание) спрямо красавеца в отсрещния блок. Той (изигран от Лукас Браво, сърцеразбивачът от сериала „Емили в Париж“) остава без име през цялото време, но пък виждаме солидни порции от голото му тяло. Подобна гледка и обстоятелства вдъхновяват Никол дотолкова, че да започне да пише. И то не какво да е, а еротичен разказ с този мистериозен мъж като главно действащо лице. Нейната съквартирантка Руби обаче посмява да го заговори. Не след дълго двете приятелки, в компанията на току-що пристигналата от Париж Елиз (в ролята самата Мерлан), прекосяват улицата, за да купонясват заедно с този анонимен пич. Тогава, както често се случва, ако се окажеш насаме с мъж във фотографското му студио, нещата се влошават.
Комедия от грешки се развива успоредно с болезнено реалистична история за изнасилване: това са двата непримирими аспекта на живота, с които приятелките трябва да се справят в хода на филма. Мерлан е изключително емпатична като режисьор и с известна помощ и насоки от Селин Сиама по сценария успява да триумфира с феминистки прочит благодарение на абсурдизъм и гротеска. Филмът ще ви накара да се смеете, да ахкате и дори да аплодирате заедно с всеки от изненадващите му обрати. Дали ще е отрязаната част от нечие (мъжко) тяло, забутана във фризера, или абсурдно реалистичната сцена в гинекологичен кабинет, или пък надеждата и насилникът да потърси изкупление; това са само няколко значими момента, които взети заедно разказват една история, която ние като жени все не можем да артикулираме сами и поотделно.
Естетически „Жените на балкона“ може да се опише като взрив от цветове, напомнящи на вкуса на Педро Алмодовар, а съдържателно Мерлан се концентрира върху политическото послание на филма: срещу малтретирането и насилието. Режисьорката знае, че на жените не им е нужно да снизяват мъжете, за да си „възвърнат“ силата или телесната свобода, и това я прави перфектния пътеводител за подобно пътешествие през жанрове, стилове и тоналности. Въпреки това след този филм аз лично бих се въздържала да надничам през съседския прозорец поне за известно време.
Представяме ви откъс от интервюто с Ноеми Мерлан в Кан.
СП: С какво точно Марсилия Ви помогна да разкажете тази история?
НМ: Вече три години живея в Марсилия и наистина обичам града! Влюбих в него още от първия поглед! Почувствах, че има нещо човешко в него, по-скоро даже женствено. Затова предпочитам да говоря за града в женски род. Тя ми се стори жива, живееща собствен живот и това се усеща във въздуха: сякаш градът крещи от удоволствие и се разпада едновременно.
СП: Виждам балкона като пространството, където се пресичат общественото и личното, така ли го виждате и Вие?
НМ: Сценарият започна от мое лично преживяване. Когато движението #MeToo беше в разгара си, започнах да осъзнавам колко тясно сме хванати в капана на патриархалните динамики. Чувствах се странно, сякаш не бях в тялото си, сякаш не му принадлежах, нито то на мен. Тогава се събирахме често вкъщи с приятелките ми и балконът ни се стори като единственото безопасно място, където наистина можехме да бъдем себе си. Той е, както казахте, „вън“ и „вътре“, но от балкона можем да гледаме навън. Ние [жените] нямаме място в публичното пространство, на улицата. Винаги те гледат, има следи от това потисничество. Гледайки от балкона обаче, човек може да мечтае. В този смисъл, ако сменим гледната точка, може би бихме могли и да променим нещо в света навън.
СП: Този стремеж личи във визията на филма, защото започва с кадри отвън, на фасадите, и изведнъж се озоваваме вътре в апартамента. Накрая жените излизат на улицата. Това ли е траекторията жените да си възвърнат публичното пространство?
НМ: Да, точно така! Но исках първата сцена да е от гледната точка на мъжа, както в толкова много филми, където зрителят споделя мъжкия поглед, а той почти винаги е насочен към жена. Ето защо възприехме тази гледна точка, която донякъде е тази на обществото, да „влезем“ в апартамента, преди да променим погледа. След това камерата се завърта и ние вече можем да погледнем през очите на жена, която отвръща погледа.
