Разговор с Елизе Вилк
Елизе Вилк, родена в Брашов, Трансилвания, и израснала на два езика (немски и румънски) е един от най-поставяните драматурзи от младото поколение в Румъния. В момента преподава драматургия в Университета по изкуствата в Търгу Муреш. Пиесите ѝ са поставяни и публикувани в Румъния и в чужбина (Германия, Австрия, Швейцария, Франция, Италия, Гърция, Кипър, Русия, Унгария, България, Грузия, Чехия, Полша, Финландия, Сърбия), като досега са преведени на петнадесет езика. Автор е на повече от двадесет пиеси, много от които са отличени с румънски и международни награди.
Мария Гетова: По време на дискусията „Театър за млади зрители в Румъния“ в Търговище ти спомена, че някога си мислила себе си като част от румънското движение за драматургия за млади зрители. Можеш ли да разкажеш малко повече за контекста, в който самата ти започна да пишеш пиеси за младите. Променило ли се е нещо от тогава?
Елизе Вилк: Започнах да пиша пиеси за тийнейджъри почти случайно. През 2011 г. участвах в европейски театрален проект и трябваше да напиша пиеса за 6 много млади актьори, които тъкмо завършваха университет. Помислих си, че за тях ще е по-лесно да изпълняват герои, близки до възрастта им, и така написах „Зелената котка“. Успехът на тази пиеса беше доста необичаен за съвременна румънска пиеса и много неочакван за мен: за кратко време тя беше поставена както от независими, така и от държавни театри в Румъния и в чужбина, досега беше преведена на 10 езика, превърна се в радиосценарий, в шоу тип „тихо диско“ и във филм, беше написана книга за едно от представленията, а освен професионалните постановки досега има поне 100 училищни театрални представления. Виждайки въздействието на пиесата върху младата публика, реших, че не трябва да спирам дотук, и написах трилогия, която продължи с пиесите „Самолети от хартия“ и „Крокодил“. Междувременно получих няколко поръчки за пиеси като „Взрив“ или „По женски“.
„14 до 18 години“ беше пренебрегвана възрастова категория. В Румъния има държавни театри, наречени „за деца и младежи“, но те показват само пиеси за деца, предимно адаптации на приказки. Разбира се, през 2012 г. имахме няколко пиеси за тийнейджъри – повечето от тях написани от съвсем млади автори, открити от групата DramAcum (група режисьори, чиято цел беше да поставят пиеси за тук и сега в началото на 2000 г.). Но тези пиеси не бяха наричани пиеси за тийнейджъри.
Оттогава насам театралният пейзаж започна да се променя: вече има пиеси за училищния тормоз, за анорексията, за човешкия трафик, за децата, оставени сами от родители, работещи в чужбина, за тийнейджърската бременност, за сексуалното образование – бяха направени много решителни стъпки към един смел театър. И тези пиеси, които преди 10 години се играеха предимно в независими театри, намериха своя път към по-големите сцени. Междувременно се появиха и много театрални фестивали за тийнейджърска публика.
Днес имаме повече постановки за тази възрастова група (както по текстове, написани от румънски автори, така и по преводни текстове), но бих казала, че това все още не е достатъчно.
От какво се появява нуждата от театър за млади зрители?
Младата публика е много важна и не ми харесва, когато театралните мениджъри говорят за „утрешната публика“, имайки предвид нея. Не, децата и тийнейджърите са публиката на днешния ден и те имат нужда от театрални постановки за тях, имат нужда от театър по теми, които не обсъждат в училище или вкъщи, имат нужда от безопасно пространство, където тяхното мнение е важно. И постановките за младата публика трябва да са с високо качество. Това е трудна публика, защото те са по-искрени от възрастните – ако им е скучно, ще ви го покажат.
Пиесите ти често разглеждат болезнени социални проблеми, правят дисекция на недостатъци в обществения диалог и отраженията му в животите на най-младите поколения. Срещала ли някакви препятствия поради това, че пишеш за актуални проблеми в пиесите си?
Съвсем не. Театралните мениджъри са все по-смели, учителите също. И родителите също оценяват тези теми. В случая с театъра за деца е различно – обикновено тук ръководителите на театри са по-консервативни и се страхуват от теми като смъртта или развода на родителите – и няма румънски автори, които да пишат по този въпрос. Те предпочитат да показват на децата приказки като „Трите прасенца“ или „Червената шапчица“.
Какво те провокира за започването на някоя пиеса?
Историята. И многото начини, по които може да се разкаже една история. За мен драматургът е архитект, а структурата на пиеса е като къща.
В пиесата си „Изчезващи“ преплиташ темата за емиграцията към Западна Германия по време на социализма и след падането му с тази за насилствените депортации в периода на Втората световна война. Как се преработват подобни обществени и поколенчески травми в Румъния и как се приема пиесата там?
Един критик от Румъния написа за постановка по тази пиеса, че тя е „като урок по история, но разказан като история за теб и мен“. И много хора от публиката ми казаха същото, след като я видяха: „Видях историята на собствения си живот на сцената“. Дори и да не беше тяхната история. Но те можеха да се идентифицират с нея. Всъщност това е пиеса за всеки един от нас, защото задава въпрос, който всеки румънец си е задавал поне веднъж в живота си: „Трябва ли да напусна?“. Мисля, че няма семейство в Румъния, което да няма поне един член на семейството, живеещ в чужбина.
В Румъния не говорим много за травмите от миналото, но театърът прави големи крачки за тяхното преработване.
Твои пиеси са били поставяни в много държави. Променя ли държавата, в която бива поставена пиесата, звученето на текста?
Обичам да посещавам представления по мои пиеси, на които не разбирам езика – мога да забележа коя част от текста е по начина, по който говорят актьорите. Една пиеса трябва да ми прилича на музика. Ако преводът е добър, ритъмът на пиесата е същият.
А относно начина, по който чуждестранната публика разбира проблемите, които са специфични за Румъния – винаги разказвам какво се случи в Швейцария. Когато „Зелената котка“ беше поставена в Шаушпилхаус Цюрих, бях поканена на разговор с публиката и споменах проблема с икономическата миграция в Румъния, тъй като родителите на героинята Роксана са в Испания. „Мислехме, че родителите имат ваканционна къща в Испания“, казаха те. Когато едно дете в Румъния каже: „Родителите ми са в Испания“, всички знаят, че те са там по работа. Когато дете в Швейцария каже същото изречение, всички предполагат, че те са там за почивка.
Но заключението беше, че не е важно защо те са в Испания. Защото за всички това означава: „Родителите не са там. Те отсъстват“. А това означава едно и също. В Румъния, в Швейцария, в България и навсякъде по света.
Наскоро „Зелената котка“ бе поставена от Любомир Калаксьозов в Драматичен театър – Търговище. През 2023 г. Думитру Акриш постави „Изчезващи“ в Русенския драматичен театър „Сава Огнянов“, а Бюрхан Керим – „Взрив“ в Казанлъшкия театър „Любомир Кабакчиев“. Намираш ли прилики между театъра в България и този в Румъния?
За мен това е театър, независимо къде се играе. Навсякъде по света има добри и лоши представления. Можеш да направиш страхотна театрална постановка с два стола и лоша постановка със сценография от кристали „Сваровски“.
Приликите са в начина, по който творците разбират проблемите, засегнати в пиесата – защото пиесата описва източноевропейски свят – панелни блокове, посткомунистически пейзаж и т.н.
За мен беше много важно, че пиесата най-накрая беше поставена в България. Написах пиесата в края на 2011 г., а героят Дани разказва в един момент: „С котката ми отне три години. Докато тя се появи“. В края на 2014 г. една новина нашумя: зелена котка е била забелязана във Варна, на българския бряг на Черно море. Точно три години след като си я представих. Ето защо бях много щастлива, че тя беше поставена в Търговище, не толкова далеч от Варна.
Случвало ли ти се е да се изненадаш от това как изглежда твоя пиеса на сцената?
За мен писането за театър е като магия: аз си измислям неща, а други хора ги превръщат в реалност на сцената. Когато пиша, никога не си представям как ще изглежда пиесата на сцената. Обичам да се изненадвам. Ето защо пиша за театър. За тази изненада.
Над какво работиш сега?
През април завърших две пиеси и сега започнаха репетиции и по двете. „Аляска“ (Alaska) е пиеса с изцяло женски актьорски състав за отношенията майка – дъщеря през комунизма и в наши дни, а премиерата ще бъде през октомври в Търгу Муреш в Унгарския театър „Йорик Студио“. Втората пиеса е първата ми пиеса за музикален театър – „През горите“ (Passing the woods). Тя е основана на румънски приказки, а премиерата ще бъде в Букурещ в началото на юли. А през есента ще започна с документацията за нова пиеса за фабриката за кукли „Арадеанка“ в Арад, Западна Румъния, в която през 70-те години на миналия век се е произвеждала кукла „Надя Команечи“. Смятам, че регионалната история е много важна и че всеки театър трябва да има поне една пиеса за локална история в репертоара си.
Разговора води в превод от английски: МАРИЯ ГЕТОВА
