Разговор на Владислав Христов със Стефан Иванов
Намирам Стефан в забързания му ден, след концерт на любимия му Том Йорк с групата „The Smile“, трескава подготовка на Малкия сезон в „Сфумато“ и премиера на поетична книга същата вечер. Открадвам му няколко минути да поговорим за театър, всъщност разговорът ще е за Маргарита Младенова, а това значи театър в пълния смисъл на тази дума.
През юни се навършиха 35 години от създаването на театрална работилница „Сфумато“, как си обясняваш феномена „Сфумато“? На какво според теб се дължи не само неговото дълголетие, но и успешният му живот във високото на театъра?
Дължи се, както и на повечето такива успешни или устойчиви културни практики, без значение дали в България или извън нея, на голяма и индивидуална воля, неуморно себеотрицание, действено въображение, почти пълен отказ от суета и показност, голяма смелост, липса на конформизъм, стискане на зъби, морална и естетическа устойчивост. Дължи се на това да правиш това, което искаш и мечтаеш, да го реализираш – даже да изглежда непосилно или абсурдно, да се бориш за него според собствените си критерии, търсения и нужди, да не се отказваш и да смяташ и да показваш година след година, че е недопустима даже мисълта за отказ, каквито и негативи постижения да ти носи това, което си приел, че ще е работата и животът ти. Трудно ми е да говоря за нещо, от което съм част всекидневно.
Как беше приобщен към семейството на „Сфумато“? Какво си спомняш за първата ти среща с един от основателите на театъра – Маргарита Младенова, или както приятелите я наричат – Грети?
Бях гледал всичко тяхно, което съм имал възможността да гледам. Но случайно се запознах с Маргарита Младенова. На един „Малък сезон“, това е ежегодният фестивал в края на големия сезон, когато в продължение на десет дни има около 50-60 различни събития, представления, дискусии, пърформанси, прожекции, концерти и изложби. Тогава участвах в четене и представяне на книга заедно с Мартин Карбовски, Тома Марков, Калин Терзийски – Кайо, Ангел Константинов, Светослав Терзийски – Батьо, Радослав Парушев и Момчил Николов. Тогава прочетох стихотворение, посветено на Снежина Петрова. Младенова и Добчев дойдоха след четенето и ми казаха, че им е харесал текстът ми и ме помолиха да им го пратя, да се видим някой път, за да поговорим. Тогава не бях съвсем сигурен, че това са те, защото не ги бях виждал преди на живо. Пратих им го, видяхме се и говорихме. Така започна една дълга съвместна работа, която продължава и до днес. „Сфумато“, колкото и неочаквано и парадоксално да звучи на пръв поглед, е едно много отворено и либерално място, било е такова за няколко поколения, при това не само театрали. И ще продължи да е такова.
Освен режисьор Грети е и театрален визионер, какво я отличава от останалите български режисьори, как се общува и работи с нея?
Това, че може да е Майка Кураж на Брехт, може почти сама да дърпа и движи една чудовищна, по теглото си, структура във всякакви условия. Грети мисли, вижда и работи ясно, прозрачно, рязко, фокусирано и концентрирано, в цялости и структури. Тя е диалогичен и вслушващ се човек. Отличава я и това, че не е пазарен или маркетингов творец. Плакатът, трейлърът, рекламната кампания при нея идват последни, а не първи. Не създава, за да бъде харесвана, а да създава нещо, което не е било правено до този момент. В това, което прави, тя е автентична и непосредствена. Има много какво да се научи от нея, от това човек да следва интуицията и фантазията си до това, че те трябва да са рационално и действително споделими чрез средствата на изкуството.
Преди осем години с Грети сте започнали работата по книгата, какъв беше основният ти мотив за осъществяването на тази идея?
Личното ми любопитство и желание да разбера, да опозная един човек и едва след това всичко останало. Впечатлявало ме е как тя работи и анализира, как вижда в цялост сложна и нюансирана логика както на произведения, така и на поведение. Исках и желаех да изговори и себе си така, работата си, паметта си, както през нея преминава пулсацията на спектаклите, които прави и превръща в тахикардичен сценичен живот.
В книгата е запазен потокът на емоцията и спонтанността, имаше ли редакции по текста, или всичко е на прима виста?
Редакциите бяха по посока на изчистване на моите допълнителни и уточняващи въпроси и запазването именно на потока на нейното говорене. Проверявал съм и съм сверявал имена, места, заглавия, години, детайли, но не съм си позволявал да наруша или смекча непринуденото и едновременно с това задълбочено говорене, което белязва нейната фраза.
„Колкото и да ме питат за личния живот, аз си говоря за театъра“, казва Грети и все пак в книгата се разкриват много лични пластове, труден ли беше балансът и намирането на мярката, за да не навлезеш твърде много в личното?
Границата ни на общуване винаги сама се е намирала и не е изисквала усилие. Задаването на мяра е ставало от само себе си, с течение на общуването, а ако е имало неща, за които не ѝ се е говорило, то тя сама го е заявявала. За мен това е хроника на една дълга любов към изкуството на театъра, любов, която е жертвоготовна, сериозна на дела, пестелива на самореклама и от тази хроника може да се научи много. Както човешки, така и артистично. Театърът е жестока и брутална телесност. Изисква много.
Сънищата заемат важно място в книгата, какво ни разкриват те за света на Грети?
Че в нея живее чувствително и грижовно несъзнавано, тревожно и отговорно, което знае своята стойност в съзнателния свят, но не си позволява да я афишира. Показва достойнство и гордост, страх, изумление и трепет. В Грети има отказ от самоидеализиране, има желание за експедиции и походи, за разговори и спорове, за борби и отстояване.
Мислиш ли за следваща част на вашите разговори?
Имам желание за още части и ще видим дали те ще се осъществят. Имам желание разговорът да продължи.
Книгата е издадена от новото издателството „Кота 0“, от което ти самият си част, понеже съм много любопитен, ще прибегна до клишето – какви са бъдещите ви издателски планове?
До края на годината със сигурност ще излязат книгите на Захари Захариев, Стефан Икога и Светослав Тодоров.
Въпросите зададе: ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
