Димитър Камбуров
„Слънце-техника“ озадачава и така добре приляга на книгата, която озаглавява. Преди да захвана книгата, се чудех дали иде реч за онази магическа или шарлатанска техника за хранене от слънцето. Стихотворението, в което се появява изразът, сякаш разсейва подобно допускане, но в онова, с което го замества – нещо като слънцеогряна агротехника – пулсира жива, озадачаваща неяснота.
Втори прочит (при лириката няма първи)
Книгата „Слънце-техника“ ни приближава и прекосява бавно с неумолимостта на ритуал насред кошмар. Тази книга така се извисява и надвисва, че стъписва и буди страх. Това е поезия, литература, която играе с най-високи залози и така поема рискове, залага си главата и я слага в торбата, в чувалите, дето ще ги кърпят денем любовниците от „Брегова линия“. В книгата – най-категорично във встъпителната част „Жетварски песни“ – се случва остранностеният и деавтоматизиран ужас на всекидневието: àко и поопитомен в езика, той си остава все така бездарен, нищ и помитащ.
Какъв е залогът на тази книга? Ни повече, ни по-малко да проговори чрез, посредством, редом, ведно, сред и след една най-представителна извадка от българския лирически канон, главно от модерните му върхове. За мен той е направен главно от гласове на мъже, други несъмнено ще открият вероятно по-финото и сложно присъствие на женския канон в нея. Но и най-неизкушеният от българския канон от Ботев до Илков ще разпознае Чинтулов и Ботевото „Хайдути (Баща и син)“, но по-опосредствано и „До моето първо либе“, и „В механата“; после ще улови страшното веселие на все още неистовия Фурнаджиев от „Пролетен вятър“ и най-накрая ще се изправи пред страховитото сговаряне на селско-професорското каре от застойния соц и ранния преход – от завръщащия се на пустата гара затворник на Б. Христов, през свинските ни глави висяха на щанда / в един магазин от края на годината, прецизно по константинпавловски изцедени от поетична емпатия, до изметнатата квазиидиоматика на Биньо Иванов с неговата трудна любов към една разнищена от криворазбрана модерност природа, до диалогично въвличаща всичките ни етажи полидискурсивност ала Ани Илков, безпощадно взряна в понижението на човека в разпадащата му се селска битност и прочее форми на декласираност. От втори прочит книгата се явява като осмислено и осмелено преговарящо проговаряне през, чрез и след канона, при обезбоязнено съзнание за титаничната му мощ и незаобиколимата му грамада и при пълна немара относно наличието на просветена публика, надарена със съзнание, смут и страх пред неговия закон. Ала за Мария Калинова ключовата задача е да сговори големите модерни, да ги накара най-после да си проговорят едни на други вътре в нейните селения, да накара покер карето да прозвучи като квартет. А тя самата да се включи подобно на хем допълнителното, хем централно чело в До мажорния квинтет на Шуберт.
Вторият голям залог на тази книга е да бъде поезия, която отказва да остане само лична. В първите три части този отказ е проведен радикално чрез отстранената първолична азовост (с едно изключение, „Спиридон и вятърът“). В „Автаркията на нещата“ Азът проговаря, колкото да изгрухти, но във финалното „Диалекти“ първоличността се заявява мощно, ако и чрез обръщение към родината. Този ход е преход към последните две части, в които са допуснати семейството, бащата, любимият, детето, ала Азът си остава размит и разпънат между тях. Първите три части са взрени изключително в декласирани и прокуденици, в унижените и оскърбените – защото спасяват ни най-разбитите хора, както пише Калинова: антигерои от всякакви малцинства по всякакви признаци – провинция, класа, пол, болест, психически недъг, сексуален избор, неукост и прочее форми на социална натиреност. Това е книга за най-разбитите хора и за спасителната необходимост да ги съпреживеем, да се идентифицираме с тях. Както и при Ани Илков, това не е лесна работа: това не са умилително патриархални или сантиментално първозданни хора на миналото: те са болезнено днешни декласирани, лумпенизирани, неуки, оглупели, пропаднали в един радикален социокултурен смисъл на разпад на селото и селското като свое и наше. Премиерът Мишел Рокар през 1989 беше казал, че Франция не може да приеме цялата мизерия на света, но трябва да понесе своята част; през 2012 фразата беше повторена от вътрешния министър Манюел Валс, но само в частта какво не може да се направи. Книгата на Мария Калинова доброволно поема и приема в себе си цялата нищета на света: Може да се пошегувам… но вместо това изгрухтях, пише тя, докато всъщност дарява с израз и артикулация нечленоразделността. Амбицията е да се даде език на безезичните, на недопуснатите до език, на недопуснатия до ехо, резонанс и въздух език. Това е поезия на низшите чинове, на низпоставените, на обезобразèните и на безобрàзните, на низвергнатите и на извергите. Тук говори една сурова милост без сантимент, разиграва се вседневна драма без мелодрама. И това е постигнато чрез изсушаващото де- и ре-контекстуализиране на идиоматиката, чрез играта с клишето като регистърен маркер, въобще чрез изострената дискурсивност на тази поезия, която решително се състоява оттатък думата. Тонът на тази поезия е особено внимателно търсен: той не пронизва и не обладава, не напоява и не упоява. Той оставя читателя едновременно отдалечен и въвлечен. Тонът на книгата извиква стиховете на Биньо Иванов „О, братя, чувствувам ви близки като стена, която плува сред кръвта ми“; същият е по-далечният предтеча на тази поезия редом до обащинения Ани Илков: подобно на него и Калинова смесва селски и градски, ниски и високи, вмирисани и купешки, изметнати и изваяни, низови и превзети дискурси: проследете ги как работят в програмираната суматоха на анафоричната серия от програмни химни „Позиции“, „Пасиони“, „Поредици“, „Промеждутъци“. В тях родно и чуждо се сговарят до несметна неистовост.
И тук идва ред на третия залог на книгата. Тя ясно заявява: основният въпрос на българската поезия, а може би и литература на новото време е как да се справи или по-точно какво да прави със селото в себе си, съзнавайки, че справяне и оправия с него няма. Мария изглежда споделя схващането, че градската ни литература засега си остава по-провинциална и тесногръда от уж селската; вероятно защото последната отдавна не е принадлежно селска, а по-скоро „подушва“ селото у всеки и във всички нас: в града и в елита, в българското и в балканското, при това като проблем, но и като възможен отговор. Ю. Кръстева в прословутото си есе „Българийо, страдание мое“ като да посочваше същото, за да се разграничи. Книгата на Мария Калинова поставя ребром проблема за селото в цялата му асоциативна верига, задвижена от патриархата, родното, изконното и традицията, но несводима до тях. Селото и у нея е нещо по-живо и жилаво, както е още у Ботев, докато се е мъчел да го надвие в „До моето първо либе“, и както продължава жилаво и живо у Фурнаджиев, Константин Павлов, Биньо Иванов и Ани Илков: Но вместо това виждаш ли тази бясна свиня – тя се трупа ден след ден, както пише Мария.
„Слънце-техника“ е българският Howl: ръмженето, тъмният ропот на подмолите, воят на подножието, сублимът на subaltern–a. Тук възкръсва преправеното, по франкенщайновски съшито от парчета езиково тяло, снаденото оттук-оттам настояще, за да се постигне човешкото общо кратно, общият човек, попфолк човекът на днешното – на момичето, което ще излъже, на усмивката на някого, който не се връща никога, на викащата от балкона по халат, на подвикващата по постчинтуловски от гърба на обезглавеното магаре: Хайде, излезте изпод одеялата, хайде излезте!.
Книгата на Калинова преподновява питането след постмодерна относно съдбата на цитата: доколко подлежи на рефункционализиращо усвояване запазената марка на нечий лирически изказ, присвоеният като звание поетически идиом. Книгата предлага своя версия на прословутия парадокс с котката на Шрьодингер: в нея чуждото слово хем присъства като живо, хем нововъзниква в качеството си на наблюдавано мъртво: „Повторенията едно по едно се изчерпаха“, пише тя. В същия план и многопосочната евокативност е по-скоро традиционен поетичен жест на обръщение, на второлично споделяне или заклинание; ала лирическият субект, към когото се обръща лирическият говорител, често остава мъгляв и менлив, флуидно преливащ между нестабилни идентичности, проектирайки имплицитния си читател. Ето защо може да се заподозре, че второличността е използвана по-скоро като взривеното отвътре поетическо клише за приобщаване на читатели. По подобен начин и образната, и наративната система остават внимателно зачатъчни и лишени от развой. Така, вместо да се конкурират, те в хомологичната си закърнялост се оказват по-отворени за взаимодействия.
Книгата е пронизана от лайтмотива за отсъстващия звук, който се очаква и в крайна сметка идва. Книгата действително търси, огласява и явява собствения звук отвъд антропоцентризма на гласа. В този смисъл фигурата на слънце-техниката разглежда въпроса за самоподдържането чрез каноноядството. Но в книгата се случва и друг тип отношение с канона – подозирам и дори вярвам, че фантастичната сговорност между „Слънце-техника“ на Калинова и „Сатантанго“ на Краснахоркаи със споделената метафизика на делника, селото и низменото е ефект на общата им принадлежност към източноевропейската литература като световна, вместо на някакво влияние.
Трети прочит
Колкото повече човек чете една висока и трудна поетическа книга, толкова повече очаква тя да започне да му се намества, да му се навързват и заплитат нишките, да се уплътнява тъканта ѝ и въобще тя да се придвижи към единство и цялост. Ала в случая със „Слънце-техника“ на Мария Калинова ефектът е по-скоро обратният: колкото повече я чете читателят, толкова повече тя му се разкрива в по-скоро внимателната си, отколкото съвършена незавършеност, в изработения си Вавилон, в щърбата си поливалентност, която отказва окръгляне, доволно напасване, щастливо щракване в цялост на откъслеците на συμβολων-а. Синтагматичният развой на стихотворенията е основно натоварен с упорития им отказ да утихнат в сентенциалност, а уж плътнеещите към средите на стихотворенията послания финалите по правило разсейват. Сякаш за стихотворенията е по-важно да оставят впечатлението за озадачаващо тревожна незавършеност, отколкото да пуснат застопоряващи ги котви на смисъл и цялост. И макар всяко стихотворение да ни подлъгва с по една-две открояващи поанти и три-четири интертекстуални референции, изкушаващи за цитиране в позитивни критически отзиви, ключовата грижа е на тях да не им се позволи да дишат самостоятелно като смислови извлечения.
Читателят се изкушава да търси система в лудешката пунктуалност на книгата. Може например да реши, че е идентифицирал повтаряща се стратегия по буквализация на идиомите и въобще на фигуратива: след „императивите на бащата“ идва в утешителен ответ образът на „светещо имаго“ и читателят е приканен да реши, че „имаго“ ще работи фигуративно психологически, ала финалът с метаморфозата събужда по-тривиалното значение на „имаго“ от биоцикъла на насекомите. Чак тогава читателят отчита, че това второ четене е поне толкова фигуративно; и че стихотворението се е погрижило преди всичко да остане да трепти в нерешимост между алтернативните фигуративни ответи. Аналогичен подкопаващ наратива квазимитологичен атавизъм работи и в отказаното членуване в Никога не пребори страх от гръмотевици / когато – баща е вън, в откритото. Далечната перифраза на сърце ми веч трепти, ще хвръкне в едно сърце се вдигна от отворения гръден кош сякаш обещава окръглено поетическо видение на отменена гравитация. Ала внезапно то „утихва“ във финална поанта: Нищо не ни привлича повече. Ала след началната самопоздравяваща се благодарност читателят забелязва, че поантата е фалшива, че е псевдооткровение, чиято съкровена функция е да върне погледа към видението, ретроактивно да го деавтоматизира.
„Спиридон и вятърът“ събира сякаш непротиворечиво Сливен с Чинтулови перифрази, но възрожденското предание за зовящия и будещия братята си конник с тръбата тук е извикано в отчаян опит за справяне с жестовото зло на обезглавеното магаре, чийто върнат на собственика труп свидетелства за чистата глупост и жестокост без полза: на лирическия аз и на героя не остава друго, освен възрожденското предание като вдъхновение за едно ново събуждане, един различен зов към заспалите под одеялата на своещината. Ала преизказността на преданието подкопава спасителната убедителност на видението. Волята за апотеозна перифраза се проваля – магарето не е кон, не конник е този без глава, а магарето, а вместо Всички на оръжие! лирическият аз подвиква хъшлашки Хайде, излезте изпод одеялата, хайде излезте!. Стаената болка, преиграното веселие, глупостта и жестокостта остават да виснат в нерешима едновременност, но са все пак споделени, общи за Спиридон и Аза. А това все пак е някаква утеха.
Затова и стихотворенията системно предприемат резки антиромантически обрати: от поетични реминисценции около туберкулозата „Цветя по зимното стъкло“ преминава през квазидалчевски порив в търсене на животинското въображение, което ще откаже да се пошегува и ще изгрухти видението си: а там свинските ни глави висяха от ръба на щанда / в един магазин от края на годината. По аналогичен начин момичето … ще излъже, защото тя едновременно се среща и отхвърля; защото / се очаква от нея да бъде винаги единствена, о, живот, / попитай я дали живее, дали сънува, ще отговори „да“. Стихотворенията на Мария Калинова внимателно разнищват нищото на едното и цялото. Затова и образите толкова често настояват да са си единствен контекст, да откажат оцелостяващата помощ на съседните фигури и похвати. Между радикално единичното и всеобщо универсалното тук по правило няма посредници и преходи.
Аграматизмът е тематизиран (след него идва останалата безкрайно / тежка и аграматична слънце-техника), но е и на въоръжение: вятърът ечал, / докато сме прелетели, усмихнати над оградата. В хладната враждебност между парадигматиката и синтагматиката тук дебне един така и неразразен, завинаги отложен конфликт. Същото се отнася и за недосъстоялите се отношения между наратив и фигуратив: „но“ и „ти“-обръщението тук работят като закърнели наративни похвати със също толкова неразвит фигуративен потенциал.
В резултат е налице сякаш тяга, смътен атавистичен зов за завръщане към някаква предразмагьосана предмодерност, ала средствата, посредниците са дотам рефлексивно модерни и постмодерни, че този транс, тази воля за завръщане неизменно наблюдава и изговаря провала си: но вместо това виждаш ли тази бясна свиня – тя се трупа ден след ден, ето – излишъка от чакането, заплодена е от несбъднати съдби, неродени жени и мъже – дълбоко в нас – настанали. Оттук и това по-скоро аниилковско, отколкото господиновско неудобство, тази градски прогледнала селскост: Ще се усмихва хитроумно и фаянсово,
Нищо няма да му липсва в огледалото, носи куфар / със слама, със селска метафизика, страх и свръхзвезди. В последна сметка тази безкомпромисна, осуетяваща всяка романтична утеха за цялост и идентичност поезия оставя едно парадоксално усещане за върховен баланс между щастие и нещастие, между благополучие и болест, между въображение и грижа, между порив и жилавост.
Един последен поглед
„Слънце-техника“ е проговаряне из-от бездната на знанието за винаги вече невъзможното първопроговаряне. По протежение на цялата книга Мария Калинова е имала да решава въпроса как е възможно да проговориш поетически, след като толкова поети са го сторили, ограждайки и присвоявайки територии дотам, че поетическото да прилича на добре разграфен двор без неразорана целина. От друга страна, четящата поезия публика се е стеснила дотам, че разпознавателната ѝ експертиза неуморно я тласка към една или друга идентификация на поетически гласове и интонации. Ето защо книгата на Калинова цели да предотврати или поне силно да затрудни волята за читателска идентификация с нея, с познатите интонации и поанти в нея. Първоначално читателят лесно се хваща за нещо: тема, герой, образ, синтактичен обрат, стил, поанта, послание. Така първите два прочита на книгата са необходимо и лесно парадигматични и изострено фигуративни, извличащи общи места, напипващи точки на засичане, на вариране, на полиперспективно обговаряне на подобия и същности, проектиращи в последна сметка холограмата на личността, все едно като колко многолика е претендирала да се представи тя. Мария Калинова поначало се е отказала от лисичата хитрост по прикриване на следите и заличаване на разпознавателните знаци. Вместо това тя се е надявала на трети и следващ прочит, който ще разкрие, че всъщност е вложила поетическата си мощ в явяването и постановяването на синтагматично-наративния план на стихотворенията си, целящ да осуети или поне ще проблематизира много от разпознаванията и общите места, в които се е опитало да утихне инициалното четене. Ала и вторият етап – на осуетяваща утихванията на доволството тревожност и несигурност – не е окончателен. Защото и началните разпознавания на парадигматично-фигуративното вертикално четене, и вторичните озадачавания в резултат на затрудненото синтагматично-наративното хоризонтално съшиване на установеностите и съешаване на общите места в последна сметка съприсъстват в своята крехка, но гъвкава балансираност, полагайки читателя в един постоянен модус на загатвана, винаги недостанала, все недоставаща епифания на недовиждането и на довиждането.
Една епифания на раздялата със света от днес. Усилието да се изговори той отвъд клишетата, идиомите, цитатите и дискурсите, в които ни е даден.
Мария Калинова, „Слънце-техника“, ред. ВБВ, изд. „Версус“, С., 2024
