Мария Ендрева
Книгата „Дуински елегии“, издадена от издателство „Колибри“, се състои не само от едноименния поетичен цикъл, но включва отделни сонети от емблематичната му стихосбирка „Сонетите на Орфей“ и откъси от теоретичните писания на поета относно разбирането му за поезията и поета като инстанция в литературното поле. Смятам идеята да се включат теоретичните писания и писмовното творчество на Рилке в този том за адекватна и добре изпълнена. Те са важна част от компендиума на Рилкевото творчество, тъй като съдържащите се в естетическите творби от ранните години на поета възгледи за изкуството могат да се видят реализирани в късното му творчество в най-известните стихосбирки „Сонетите на Орфей“ и „Дуински елегии“.
Централното място в тома е отредено на „Дуинските елегии“, които дават и заглавието. Не мога да не започна с един любопитен факт: в последните 10 години, т.е. от 2014 г. досега, имаме на българския пазар общо четири различни издания на „Дуински елегии“, които излизат през три години. Първо преводът на Димитрина Александрова и Николай Тодоров (2014), след това Пламен Хаджийски (2017), след още три години излиза преводът на Петя Хайнрих (2020) и сега имаме четвърто издание на този цикъл. Лично аз не мога да си обясня този неистов глад за именно това произведение. Издателският бум и интензивният интерес към „Дуински елегии“ контрастира рязко с пълната забрава на Рилке в немскоезичния свят. Рилке там се счита за безвъзвратно остарял реликт от историческия развой на немската литература, който няма връзка с нашата съвременност. Заниманието с него се смята за изчерпано, а интересът към поезията му, извън историческия подход в училищните и академичните среди, все повече е сведен до тривиалното използване на извадки от негови стихотворения, подходящи за поздравителни адреси по повод рождени дни, пенсионирания или изработка на календари с бисери от световната мъдрост.
Искам да обърна внимание на доброто библиографско оформление както на текста, така и на много подходящия подбор на пластиките на Роден, които служат за илюстрации. Двамата творци – Рилке и Роден – са неизменно свързани и френският скулптор е един от най-големите извори за идейния свят на Рилке. От Роден той взема пример за това как изкуството успява да разкрие битието в самостойността на артефакта (Kunst-Ding) и стига до концепцията за така нареченото „предметно стихотворение“ (das Dinggedicht). Именно в скулптурите на Роден поетът вижда вратичката към прозрението на онтологически неразкриваемото. Произведенията на изкуството или „нещата“, както ги нарича Рилке, са това чисто, неутилитаризирано отвън битие, неподчинено на погледа на субекта. То стои само за себе си, вглъбено в свой собствен свят. Голямото изкуство според Рилке е пощадено от субективността на своя създател, както това иска и Роден. То е самостойна единица, в която човекът може да намери не друга човешка субективност, а израз на чистата екзистенция. Опити за предметните стихотворения Рилке прави в стихосбирките „Новите стихотворения“ и „Втората част на Новите стихотворения“, където разкриването на неизразимото трябва да стане чрез допира до конкретните неща, намиращи се в иманентното – тук и сега, включително и на стихотворението като артефакт (Kunstding). По-ранните му стихосбирки и дневници описват едно търсене на корените на поезията и поетическото в метафизичното, в мистическото сливане с по-високото битие, към което човешкото да се съпричасти. Ранната образност на поета е повлияна от пътуванията му в Русия и видени там религиозни практики, което намира директен израз в стихосбирката „Часослов“. Тези два етапа в развитието на Рилке като поет бележат прехода от една метафизично видяна образност към модерната предметност на нещата и освобождаването на тези „неща“ от подчиняващия поглед на субекта. Именно търсенето на битието чрез средствата на изкуството е причината Рилке да се превърне в любимец на Хайдегер, който има същата задача, битието да се намери не в трансцендента, а в конкретно предметната иманентност.
И стигаме до „Дуинските елегии“ и „Сонетите на Орфей“. Те са еманация на всичко, което Рилке е успял да придобие като опитност не само в поезията, но и във философските си търсения в описаните накратко два периода. Двете стихосбирки оформят своеобразен трети период, който се опитва да свърже предишните два и да бъде завършекът и своеобразен връх на неговото поетическо творчество.
Нека да се насочим към самите „Дуински елегии“. Минорното звучене и оплаквателният тон на елегиите са формата, в която Рилке полага човешкото между животинското и ангелското. Човешкото се лута, страда, търси, губи и получава надежда, то е в непрекъсната борба, разпокъсано между ангелските селения и животинския свят. Този текст изцяло изразява това мъчително съществуване, това ламенто в търсенето на красота и получаване на смисъл, процес равен на живота, приравнен със страданието. Защото красотата на ангелското е тъкмо ужасното, което все още можем да понесем, но което изпепелява човешкото с по-висшето си битие.
Елегиите са трудно, тормозещо, нетърпимо, непоносимо четиво. Те са чепати, нелогични, неразбираеми, те са енигматични и объркващи. Те не са поезия за наслада от изящното дантелено плетиво на езика. Този текст те кара да почувстваш непоносимостта на човешката екзистенциална тегоба, разпъната между непостижими светове. Почвайки да четеш, захвърляш книгата, но тя така те е хванала, че не те оставя на мира, за да я започнеш пак и да я захвърлиш отново. Няма красота, хармония, поетичност в тривиалния смисъл на думата. Тук имаме сривове, неясни смисли, неизползвани по предназначение съюзи, които въвеждат изречения, но са използвани не с обичайните си значения, което обърква. Но именно това е очарованието на тази творба – пълното съответствие между форма и съдържание и именно този дискомфорт, който идва от това, че си смъртен, за разлика от безсмъртното ангелско могъщество.
С други думи, „Дуинските елегии“ са трудни текстове както за слушане и четене, така и за тълкуване. Те са поезия на прозрението, което се ражда от болката и смъртта. По своя характер са автореференциални, обърнати са изключително към себе си, не излизат от собствената си рамка, за да насочат към други творби или артефакти. По примера на много модерни художници като Сезан или изкуството на иконописта в Русия Рилке иска да твори едно обратноперспективно изкуство, освободено от централната перспектива на творящия или четящия субект. Това е стремление на Рилке още от младите му години и то намира наистина най-добър израз в предметните стихотворения и в двата късни цикъла, „Дуинските елегии“ и „Сонетите на Орфей“. Тази концепция на автора (много по-трудно приложима в литературата, отколкото в пластичното или изобразителното изкуство) доста затруднява преводача, изисквайки и от него въздържание от субективност и това е един от централните проблеми на представения в изданието превод.
При първоначалния разговор с издателката г-жа Силвия Вагенщайн тя ми обърна внимание, че става въпрос за различна концепция, която е залегнала тук, а именно, че текстът не е „филологически точен“ превод, а „поетична версия“ на оригинала. Това е записано и под заглавието на цикъла. Прозвуча ми странно, след като в крайна сметка става дума за превод на един от най-известните поетични цикли в световната литература. Прочитайки предложената версия, определението се оказа напълно точно, тъй като имаме буквално един вид пре-творяване на немските текстове. Ако приемем, че всеки един превод е комбинация от автора и преводача, тъй като претворяването винаги присъства, то в този превод имаме сякаш повече Кадийски, отколкото Рилке, който по презумпцията на естетическото си кредо като автор се опитва да присъства възможно най-малко. Преводачът сякаш обаче или не знае, или не иска да се съобрази с това Рилкево нежелание.
Създателите на томчето определено са търсили разликата с досегашните преводи и цялата концепция на книгата е да имаме един превод, който да звучи добре за любителите на (класическата) поезия. В заявката за „поетическа версия“ в някакъв смисъл се съдържа имплицитно разграничаването от другите преводи, които очевидно не се възприемат като достатъчно поетични и трябва да приемем, че едва сега, с този том имаме такава версия. И действително преводът на поета Кирил Кадийски е изключително добре звучащ на български език за читателя, който не познава Рилке. Опасявам се само, че разбирането му за поезия се различава от това на заложеното в оригинала. За Кадийски очевидно поезията трябва да се лее, да няма ръбатости, сривове и пречупвания на езика, докато Рилкевият текст определено показва такива. С оглед на казаното и по-горе за елегиите, преводът няма мъчителното, прескачащо и неразбираемо значение на изходния текст, той е по-изгладен и в този смисъл наистина по-„поетичен“.
Рилке работи над тези десет елегии доста години. В това време ги мисли и преработва многократно, за да бъдат публикувани именно в този си вид. Всяка дума е претеглена и неслучайно избрана. Преводът до голяма степен произволно третира както особеностите на стила, така и този лексикален избор, без да си дава сметка за тези качества на творбата, които са основни за нея. Ще дам само един пример, за да илюстрирам проблемните места:
WER, wenn ich schriee, hörte mich denn aus der Engel
Ordnungen? und gesetzt selbst, es nähme
einer mich plötzlich ans Herz: ich verginge von seinem
stärkeren Dasein.
Кой моя вопъл дочул би сред сонма от ангели,
щом възопия? На кой херувим милосърден сърцето
ще се разтвори за мене – без мигом да падна
в плен на могъщата негова власт?
Става въпрос за втората част, която съм маркирала в черно. Тук буквално е казано, „бих погинал от по-силното му битие“. Думата Dasein (битие, екзистенция) се среща изключително рядко в немскоезичната поезия, тъй като това е по-скоро философски термин, чието обяснение заляга в основата на цели философски направления. Употребата ѝ тук е целенасочена, тя срива традиционно „поетическото“ и вкарва читателя в друг режим: в търсене на неизразимата същност на трансцендентното. В центъра на този стих е различният модус на съществуване, именно несъвместимостта на човешкото с ангелското (ако е едното битие, другото не може да устои и бива разрушено), е израз на онтологичната другост на трансцендентното. Преводът предава Dasein като власт, която подчинява и създава субординации, в която двата модуса на битийност (човешко и ангелско) могат да съжителстват, но единият е подчинен на другия – концепция, много по-лесно разбираема и близка до читателя, но в случая неточна. Преводът има множество подобни семантични отмествания, които са направени заради концепцията на „поетическата версия“, т.е. да звучат добре, въпреки че може да не са много точни спрямо текста.
Примерите за това как преводът звучи по-„поетично“ от оригинала бележат почти целия текст. Ще посоча само един:
Und so verhalt ich mich denn und verschlucke den Lockruf
(букв.: и така пък се държа/се сдържам, преглъщам повика на тъмното хлипане)
dunkelen Schluchzens. Ach, wen vermögen wir denn zu brauchen?
(Ах, от кого ли пък успяваме/можем да имаме нужда?)
Ах, по-добре да мълчим, своя мрачен
плач да преглътнем. Кого да зовеш, от кого ли
помощ да чакаш?
Започвайки с възклицанието, поетът Кадийски полира текста на Рилке и го прави да звучи класически, каквото звучене немският текст определено няма.
Няма да продължавам с даването на примери, тъй като те са многобройни и само ще преповторят двете наблюдения: първото е, че има (на пръв поглед леки) смислови измествания, които водят обаче до неточни тълкувания, и второ, има нарушаване на естетическата концепция на оригинала, което изкривява звученето на творбата.
Преводът неминуемо е интерпретация, тълкуване на текста, но това тълкуване трябва да си дава сметка за корените на смисъла, да познава творчеството на писателя основно, да знае неговите особености, да познава неговия стил и естетическо кредо, да борави с другите текстове на същия език в същата епоха, които образуват контекста на възникването му. Доверяваме се на преводачите, защото очакваме, че те са ако не вкоренени, то поне доста добре потопени в културната традиция на езика, от който ни превеждат. Това в случая с Кирил Кадийски не може да се очаква, тъй като той очевидно не е запознат в достатъчна степен с немскоезичната литературна традиция и не владее в детайли не само езика, но и всички съпътстващи литературния процес особености. Именно по тази причина считам приоритета, който издателството дава на подхода на „поетическо претворяване“ от поети, които не владеят езиците, от които претворяват, за неуместен. Подходът е непрофесионален и неприемлив за сериозните читатели, които искат автентично представяне на даден автор на собствения си език.
Очертаното в началото противопоставяне на концепцията „поетическа версия“ срещу „непоетичните“ класически филологически преводи, с което издателство „Колибри“ се опитва да спечели нови читатели на поезия, за мен се явява безпредметно и така наречените „поетически версии“ определено губят битката. Резултатът от тях е тривиализиране, опростяване на произведенията с цел довеждането им до по-широка публика.
Предложената ни версия на Рилкевите елегии безспорно е способна да покори читателя, предлага му да се облегне и да ги слуша, да се наслади от това, което преводачът разбира под поезия, и да погълне тези стихове, без да се задави с тях. Но благодарение на „поетическата си версия“ елегиите вече не са предизвикателство за читателя. Смисловите отмествания също говорят за това, че тълкуването не е от първостепенно значение при възприемането на творбата в тази концепция, а това бих окачествила като недопустим пропуск, тъй като отива встрани от същността на преведените/претворени творби.
Тази практика, която очевидно е продължение на концепцията на „поетическото претворяване“, приложена при „Ад“ на Данте и „Сонетите“ на Шекспир, според мен е пагубна за същността на поезията като рожба на творческия дух на човека, защото я унифицира под едно точно определено разбиране за „поетичност“ и я принизява до захаросан продукт, готов за продажба.
Хамбург, 14.06.2024 г.
Райнер Мария Рилке, „Дуински елегии“, прев. Кирил Кадийски, изд. „Колибри“, С., 2024
