Иля Камински
В началото на месец юни един от най-известните и обичани украински писатели Сергий Жадан се присъедини към украинската армия като част от 13-и отряд, познат като „Картия“. Писателят обяви това в профила си във Фейсбук и допълни, че е горд да служи на украинския народ. По-рано Жадан обяви, че всички приходи от най-новата му антология със стихове ще бъдат дарени на отряда. Жадан активно подкрепя армията от началото на пълномащабната руска инвазия като доброволец, включително и с набиране на средства, закупуване на автомобили за фронта, организиране на лотарии в подкрепа на войските и плетене на камуфлажни мрежи. Жадан е автор на над 20 книги и е преведен на над 30 езика. Благотворителната му фондация подкрепя цивилни и полага усилия в сферата на образованието в родната му Източна Украйна.
Всеки, слушал на живо Сергий Жадан и групата му „Жадан и Собаки“ („Жадан и кучетата“), ще ви увери, че преживяването си заслужава. От Алън Гинзбърг насам не се е раждал поет, който да владее сцената с такъв магнетизъм. Публиката се побърква, стотици хора подскачат нагоре-надолу с часове.
Освен че е рок звезда, Жадан е сигурно най-обичаният украински поет на своето поколение. Западните читатели, които се срещат с него за пръв път, могат да си зададат въпроса „Как е възможно това в 21-ви век?“ Как може поет да владее така сцената, да има такова присъствие в публичния живот? Как може литературен творец да бъде рок звезда, а също и символ – културен събеседник, обществен глас с морална тежест, отявлен защитник на своя град по време на инвазия, мъж, който се появява на екрана, за да обсъжда поезия докато същевременно всекидневно е на улицата под интензивни бомбардировки и доставя храна, дрехи и лекарства на нуждаещите се?
***
За да отговоря на този въпрос, позволете да ви дам малко контекст: през 90-те, в отскоро независима Украйна хората вземаха пример от поетите за изграждането на нов кипящ културен живот. Поетите, не романистите, художниците или музикантите, водеха обществения разговор в изкуствата.
Сещам се например за „Бу-Ба-Бу“, легендарно трио от поети, които наелектризираха публиката с четенията си. „Бу-Ба-Бу“, съкратено от „Бурлеск-Балаган-Буфонада“ (пародия-перчене-палячовщина) беше карнавал и празник на новооткритата творческа свобода в периода след края на Съветския съюз. Тези поети – Виктор Неборак, Александър Ирванец и Юри Андрухович – често свиреха рок музика и се появяваха на различни фестивали, получавайки признание от публиката. Но вълнението, което провокира изпълняването на поезия на сцена съвместно с музика, е вероятно единствената обща черта между Жадан и поколението „Бу-Ба-Бу“. Ако поетите на „Бу-Ба-Бу“ приветстваха публиката от Западна Украйна и намираха своите корени в украинската литературна традиция, култура и фолклор от тази част на страната, Жадан е поет на постсъветския пейзаж, предимно рускоговорещата източна граница на Украйна, печално известна със своя застой и с разпада на обществения ред. Пишейки в множество жанрове и модалности, с работата си Жадан цели да даде глас на забравените хора от тези гранични региони.
В този регион, който нарича свой дом, Жадан търси език, който свързва и дешифрира преживяванията на източноукраинците. Смелото, директно отрицание в тази поема става инструмент за това свързване, напористо посягане към другия:
Само не го наричай език.
Не наричай език тези лиани, които растат
и владеят околната тишина.
…
Те са всичко, само не и езици.
….
Може да бъдат песни на сгради,
от които са прогонени цели семейства.
Може да бъдат шрифтове
за обяви във вестниците,
изгорени за топлина в бараките.
Да говориш този език
е да разговаряш с желязото
или да спориш с липите.
***
Роден през 1974 близо до Старобилск, град в Източна Украйна, Сергий Жадан прекарва по-голямата част от живота си в Харкив. Там публикува книгите си, отглежда децата си и е един от знаковите активисти по време на шествията в подкрепа на Оранжевата революция през 2004 г. и Майдана през 2013-2014 г. По време на инцидент, останал в историята, той и съгражданите му са обсадени от проруска тълпа и накарани да целуват руското знаме. Когато Жадан отказва, е пребит и получава мозъчно сътресение. Тези тежки исторически събития са повлияли на стила на поета: след Майдана в творчеството му се наблюдава подчертан документален обрат. В наши дни, с продължаването на пълномащабната руска инвазия в Украйна, Жадан живее в родния си град, подкрепяйки харкивчани като доброволец сред защитниците на града, който е под постоянни бомбардировки.
Духовните и човешките пейзажи на Украинския изток – на постиндустриалния свят, в който самотни гласове се търсят един друг – присъстват в романите, есетата, пиесите и поезията на Жадан. Той е неуморим в търсенето си на искрени говорни мотиви и регистри, които да достигнат до друго човешко същество:
Не от гласове гради се времето,
а от препинателни знаци,
които щрихират, дават ни
мигове вдишване и издишване,
картографират
как се свързваме
и различаваме
и си приличаме.
Също както и поезията му, прозата на Жадан е изпълнена с парадоксите на постсъветското съществуване, в което хората изпитват състрадание един към друг и търсят топлина дори в най-неочакваните ситуации. Това е пейзаж, в който, както той описва в поемата си „Лете“, „Две дървета стоят на хълма, лице в лице, / като двама души, които някога са лежали в една болнична стая и сега се срещат пак“. Пейзажът е суров и същевременно невъзможно близък, в него „небето – като тийн над учебник, подрежда звездите, / спори с птиците като с нарушители“. Тоест място, където могат да се открият лирични странности дори в най-обикновеното. Тази творба открива резонанс най-вече сред поколението, което израства в Украйна през 90-те и първото десетилетие на 2000 г.: тези читатели се припознават в жаданската версия на постсъветския свят, в който „зимата идва като стихосбирка / която няма да се публикува“; където „да чакаш снега“ е като да „да чакаш края на войната“.
Но писането на Жадан успява да преодолее собствения си пейзаж чрез изследването на противоположностите и връзките между привидно несъвместими неща. От години Жадан се опитва да дефинира мистериозната връзка между войната и езика. Той е обществена личност, която иска да извади на показ най-интимните преживявания на двама любовници, защото знае добре, че „езикът изчезва, когато никой не говори за любов“. Той е символ на надеждата и съпротивата в родината си и отдавна използва двете форми – проза и поезия – за да изрази разочарование; той е поет, който открива топлина в сурови и груби условия.
Какво друго му остава на човек насред криза?
***
И какво прави този човек?
Пише стихове.
Подрежда ги на масата,
полира ги до блясък.
Като че приготвя обувки за дете.
***
Противоречието на човешкото съществуване е в това, че дори в сърцето на кризата има нежност, която се разкрива пред нас през образите от улиците:
Как децата прегръщат сенките като майки.
Как кучетата притихват, щом видят слънцето…
Напрежението между противоположности ражда искри; дори в най-баналния момент можем да открием запомняща се игра с езика, неочаквани регистри и музикалност. И ако търсим надежда, ще открием и нея в този свят на криза, защото това е дуалност, която се появява в работата на Жадан:
И лятото ще дойде,
влаковете ще се върнат в града
като рибари.
Всичко това, разбира се, поставя много предизвикателства пред преводачите на Жадан, тъй като те трябва да превеждат не просто думи, образи и музика, но и какво тези образи и музика означават в много различна култура и специфичен исторически момент. Освен това те трябва да намерят начин да предадат ролята на поезията в тази култура – влиянието ѝ.
Така че когато казвам, че творчеството на Жадан прави завой към документалистиката, читателят би могъл да направи връзка с важното дело на [американския поет] Чарлз Резникоф, който прави поезия от съдебните процеси след Холокоста, или за разтърсващите стихотворения на [поетесата] Каролин Д. Райт, които разглеждат теми като американската затворническа система или движението за граждански права. Или, от друга гледна точка, можем да направим паралел с [поетесата] Трейси К. Смит и нейния акт на изтриване на основополагащите за историята на САЩ документи и превръщането им в лирична заявка за съпротива. Тези имена, както и много други могат да предложат изненадващи и подходящи паралели, но поезията на Жадан цели друго в особения си пейзаж и исторически момент. Той се стреми към хармония с тона на времената.
Жадан съзнателно опитва да вплете тези прозаични, свидетелски елементи в лирика, разследвайки животите на хората от перифериите на държавата, и се опитва да прави това не просто през съдържанието на писането си, но чрез тембъра и модулирането на гласа, който изговаря думите. В края на краищата поетът на народа трябва да осъзнава, че той не просто крещи на публиката от подиума, а че е един от гласовете в тълпата. Жадан разбира това:
Виждал съм как птиците падат в снега като ученици,
когато натежат от самота там горе.
Едно и също става всеки път, щом дойде зима.
И всъщност става с всички нас.
И с мен ще стане също, в края.
Ще ида при езерото с фенер в ръка.
Вероятно именно това разбиране ни показва, че рок звездата е на първо място лирически поет, който знае, че „музиката… се движи в дробовете на хората“, но и също човек, който подозира, че „границите на лоялността все още са белязани / от нощна музика“. Познанието му е колкото прочувствено, толкова и иронично:
От поети, погребани край молове,
стават свежи туристически атракции.
Поетът трябва да е полезен и отвъд смъртта.
Някак неудобен приживе,
непредвидим в театъра
като камък в ръката на дете,
стряскащ като птица, влетяла в кухненски прозорец.
….
Градовете погребват поетите си
като бижута заровени под дрехите.
Това гледище не е за малодушните. Но се съмнявам, че отворилият поетична книга от съвременен украински поет очаква баналности. Онова, което ще открие вътре, е глас с език, белязан от насилие и война:
Чуйте ме,
вие – лишените от нежни възприятия за песен.
Чуйте ме сега,
чуй шепота ми,
изкривен от звучното несъществуване.
Дори когато се обръща към нас, Жадан признава, че има наум друг адресат: „най-силно ме вълнуват думите, / с които се обръщаме / към мъртвите“.
Имаме възможността – и задължението – да бъдем свидетели на поет в разгара на този разговор. Вероятно затова във военно време на събитията му се събират стотици, които са изгубили близките си и не знаят какво да правят, не знаят на какъв език да говорят с онези, които вече не са между живите. Да споделиш залъка си с мъртвите, е нещо, което поетите правят от векове, казал ни е Одън веднъж, като ехо на Гилгамеш. Може би с тази мисъл наум Жадан продължава разговора с въпроса:
Ами ако нечия фраза можеше да
смути звуковото поле на смъртта?
Ами ако някой наистина можеше да измисли такава фраза? Мисля, че в книгите на Жадан могат да се открият много подобни фрази. Знам, че аз успях.
Превод от английски: ЙОАННА ЕЛМИ
Сергий Жадан е сред най-известните украински автори. Носител на наградата „Хана Арент“ за политическа мисъл, Наградата за мир на немските книгоразпространители, както и други международни литературни награди. Книгите му, издадени на български език, включват „Ворошиловград“, „Депеш Мод“, „Антена“ (и трите от изд. „Парадокс“; превод от украински Райна Камберова) и „Химн на демократичната младеж“ (превод на Албена Стаменова, изд. „Парадокс“).
Иля Камински е украински поет, роден в Одеса през 1977 г. и емигрирал в САЩ през 1993 г., където семейството му получава убежище. Автор е на стихосбирките „Глуха република“ и „Танци в Одеса“, както и косъставител и копреводач на множество други книги и антологии с украинска поезия.
Текстът е публикуван в Poetry Society of America и е откъс от антология със стихотворения на Жадан на английски език в превод на Вирлана Ткац и Уанда Филипс, Yale University Press, 2023. Стиховете на български език, използвани в текста, са преведени от английски език от Йоанна Елми и Габриела Манова поради невъзможност за превод от оригиналния украински.
