Разговор на Владислав Христов с Кремена Димитрова,
продуцент на спектакъла „Анна непоправимата“
Осемнадесет години след убийството на Анна Политковская, защо сега повече от всякога е нужно да пазим паметта за нейната личност и дело?
За съжаление, отговорът на този въпрос се задейства автоматично всеки път, когато отворя новинарски сайтове или пусна телевизионна информационна емисия. Нима е нужно да казвам, че светът страда от отчайващ дефицит на морал, емпатия и милосърдие?! Никога не сме били толкова несвободни и в същото време толкова много липсва съзнанието за това. Анна Политковская не е просто журналист, който се бори и умира за истината, тя е онзи тип всеотдаен и самопожертващ се герой, който преминава всички граници в името на човешкия живот. Човек факла. Такива личности вдъхновяват, но и зареждат със смисъл и буквално разтърсват приспаната ни съвест. Ако сме хора и още ни е останала такава.
Има ли потенциал изкуството и в частност театърът да противостои на диктатурите, които през последните години биват легитимирани в редица държави, или поне да направи публиката по-реагираща на случващото се?
Би било наивно да вярвам, че една шепа хора, които все още ходят на истински театър (имам предвид не театър за забавление и разтоварване), могат да се противопоставят на грамаданското зло, което е надвиснало над нас. И както често в нашия екип си казваме, това е като битката на Давид и Голиат. Само дето ние сме въоръжени с единственото, което можем да правим – да произвеждаме смисъл и да предизвикваме катарзис. Да припомним – това е възможно само ако има готовност да се подложиш на това. Нека направим една аритметика – нашият спектакъл е камерен – едно представление може да бъде видяно от 70 души, играем един път месечно. Годишно, без да броим летните месеци, това са приблизително 630 души. Недостатъчни да се противопоставят на злото, нали?! Даваме си сметка, че театърът, който не е площаден, има функция да събужда съзнанието, да човърка с въпроси, да отрезвява. Това е изкуство, което е създадено да възпитава гражданското общество векове назад, в атинската полития, където чрез състрадание и страх гражданите на полиса са се отърсвали от лоши мисли и са научавали основните ценности на това да бъдеш достойна личност и герой. Днес тази функция на театъра е доста избледняла, а и ние самите сме станали много повече приличащи на Тома Неверни и Юда Искариотски. Трябва да си малко луд и идеалист, за да вярваш, че мъничкото семенце може да покара, да пробие в твърдата земя и да разцъфти.
В контекста на смъртта на Навални „Анна непоправимата“ идва да ни отрезви и замисли. Как се спря точно на тази пиеса?
Не съм я търсила, тя ме намери. Още с прочитането на първата сцена, бях сигурна, че ще се захвана с нея. Трябваше да споделя непременно разтърсването, което текстът предизвика в мен. И въпреки че не се занимавам с театър вече десет години, реших, че трябва да го направя. Знам на какво съм способна, като ми влезе муха в главата. Освен това тази пиеса много точно ме изразява и за мен срещата с нея беше знак лично към мен, че трябва да действам. За тези неща много не се мисли. То е като при влюбването, спохожда те, когато най-малко очакваш, и е неизбежно. Не планираш какво ще излезе от това, а скачаш с двата крака в огъня. Иначе пиесата ми беше предложена от една дама в Брюксел, която търсеше в България човек, който би могъл да се заеме с нея. Е, намери мен.
Текстът на пиесата е писан от Стефано Масини преди години и засяга втората чеченска война. С какво е актуален той в днешните реалности?
Макар и документална, пиесата има много силно общовалидно антивоенно послание, което я прави актуална за всяка една война. Уви, днес има поне две много опасни войни, които задават същите въпроси – можеш ли и трябва ли да имаш позиция, когато и от двете страни на фронта умират хора? Коя жертва е по-ценна? На агресора или на победения? Защото накрая всички са равни. Нито една война не оправдава загубата на човешки живот. Посланието на Анна е това – хуманизмът е над всичко, защитата на всяко живо същество и правото му да бъде на този свят.
Оригинално заглавие пиесата е „Жена, която не подлежи на превъзпитание“. На какво според теб се дължи дефицитът на личности като Политковская, които не подлежат на превъзпитание?
Не мисля, че има дефицит, такива хора има и днес около нас, но те не са гръмки и нахални, не си губят времето с експонирането си и биенето в гърдите. Такива хора са обикновено невидими. Ако Анна не беше журналистка, можеше и да не разберем за нея. Апропо в Русия тя не е никак популярна. Ние сме тези, които имаме нужда от нейния пример и разказваме за нея като за герой в легенда. Западът я превърна в звезда. Посмъртно. Знаете ли колко журналисти и интелектуалци днес са принудени да работят извън страната си, колко от тях са на фронта, за да отразяват събития. Анна е бяла лястовица, но не е единствена.
В пиесата са използвани извадки от личните дневници на руската дисидентка. Какво най-много те впечатли в тях?
Има един момент, в който Анна говори за това, че вече не се страхува от заплахите да бъде убита, но мечтае да има красива смърт. Дори си позволява да си представя как иска да стане това, дискретно и без много кръв. Като букет бели рози, чийто аромат тя да вдиша и да се свърши. Използвахме този образ в спектакъла, и за визия на плаката, дело на талантливата Люба Томова.
Ти като продуцент си пряк свидетел на метаморфозите на спектакъла до достигането на завършения му вариант. Какъв беше режисьорският подход на Надя Панчева при работата ѝ с актьорите Невена Калудова и Владимир Солаков?
Много се радвам, че се срещнах с Надя като режисьор и като човек. Тази среща означава много, защото тя ни обогати и лично за мен ми върна вярата в поколението, което идва след нас, както вярата, че острови на истинския театър все още има. Наблюдавах с интерес и вълнение работата на Надя и съм изключително респектирана от дълбочината на анализа, който направи на пиесата, лекотата, с която работеше с паралелни текстове и ситуации, но най-вече деликатността и любовта, с която подхождаше към актьорите и най-вече към Невена. Тази роля е много тежка, защото не трябва да се търси чистата документалност, а да се намерят пресечните точки между личността на актьора и персонажа. Невена и Анна имат сходен заряд. Те са като зареден експлозив. Невена се готви за тази роля почти година и когато гледате спектакъла, ще видите, че са постигнали почти пълно сливане с образа.
Сценографията на „Анна непоправимата“ е впечатляваща и е дело на Ясмин Манделли. Разкажи ми повече за тази огромна глава, за направата ѝ и за нейната роля в представлението.
Не ми се иска много да разказвам, защото тя е изненадата на спектакъла. Ясмин измисли този обобщен образ на диктатора, агресора, властта и го облече в така актуалния напоследък стил „брутализъм“. Това е една условна глава на диктатор, това ни дава възможност за повече обобщения и общовалидност на сблъсъка – личността срещу безграничната власт. Главата е подвижна и в нея има кухини, в които се играе, така че тя се превръща и в условно място на ничията територия, на която се провеждат срещите на Анна. Тя е и утроба, и пещера, но и затвор, болница, танк.
След премиерата, поради големия интерес, спектакълът имаше още две дати. На какво отдаваш този засилен зрителски интерес? Какво би желала да е бъдещето на „Анна непоправимата“? Предвиждаш ли поставяне извън „Топлоцентрала“, пътуване в страната и сцените на други градове?
В края на юни спектакълът откри Международния театрален фестивал „Школа“ в Плевен. И това е огромна чест за нас. Това беше първото излизане извън столицата. Имаме амбиции да го покажем и в други градове, стига да има подходящи сцени и публика, която е готова да преживее този катарзис.
Интервю на ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
