Йоханна Цветанова
Преди години попаднах на една фейсбук страница, наречена „Вайръл стихове за секс и драма“, която силно ме развълнува. Тези „стихове“ достигат до все по-голяма аудитория благодарение на неподражаемия стил на двете авторки – Цветелина Вътева и Антония Антонова. Част от творбите си, които са най-малко „вайръл“ (по техни думи), писателките поместват в стихосбирка в две издания, излезли през 2021 и 2022 г. „Вайръл стиховете“ предизвикват интерес както у масовия читател, така и у наблюдателния и ерудиран възприемател, като преди да пристъпя към същинската част на моите наблюдения, е важно да изясня какво ще наричам „поезия“.
Какво е поезия? Многократно съм си задавала този на пръв поглед лесен, но за дефиниране неочаквано труден въпрос (особено като се има предвид съвременната поезия). Като хвърли дори бегъл непрофесионален поглед на „Вайръл стихове за секс и драма“, обикновеният читател неволно си задава въпроса каква е тази поезия без рима, без ритъм? Според Джорджо Агамбен от „Идеята за проза“ това е възможността за анжамбман – противопоставянето на една метрична единица на синтактичната. Агамбен застава зад твърдението, че звукът и смисълът не са в хармония, обвързвайки ги с анжамбманността. Поезия е този дискурс, който предоставя възможността за анжамбман и в този смисъл „Вайръл стихове за секс и драма“ безспорно е поезия. И именно защото е поезия, нейните послания ние, читателите, ще опитаме да потърсим по-дълбинно, някъде в „прескачането“ между звук и смисъл.
Стиховете на Цветелина Вътева и Антония Антонова обрисуват един изпъстрен свят, както вгледан в реалния, така и пародиен, недействителен, с деформиран хронотоп, с множество умело втъкани между редовете и думите смисли, с разколебан събеседник дори. Чрез честото характерно за авторките интимно лично аз-говорене стиховете грабват неволно читателя, като го превръщат в активен търсач на пластове значения. Навлизайки все по-навътре в света на „Вайръл стихове за секс и драма“, възприемателят се сблъсква с дръзкото смесване на стилистично украсена лексика от различни равнища, многократно прекъсвана парадигма, безкрайни изреждания, уточнения, прескоци във времето и пространството, обръщения и оборване на някакъв може би вътрешен събеседнически глас, авторефлексивност, за да достигне често до обрат на всичко досега казано. Тази оксиморонна стихийност, която върлува във „вайръл стиховете“, ги прави така ярко разпознаваеми, въздействащи и нестихващи.
Думите, с които си служат Цветелина Вътева и Антония Антонова в стиховете си, принадлежат на няколко речеви стила, които, взаимно преплетени, но често контрастиращи, засилват стилистичните си конотации. Речевото многообразие в рамките на едно-единствено стихотворение като „Джогинг“ например се движи от жаргонизми, разговорни думи и вулгаризми, през термини, чуждуци и остаряващи думи, до авторски неологизми, сложносъставни думи, междутекстови препратки и разбира се – поетизми.
Стиховете от „Вайръл стихове за секс и драма“ често са в изповедно-интимна аз-форма, разказват лични истории, с конкретни имена на хора, пространства, дати и години: „проблемът с баща ми/ който днес има/ рожден ден“ („Георги Иванов Иванов“ – Цветелина Вътева); „по тротоара на „Раковски“ („16.03.2020“ – Цветелина Вътева); „Дядо ми Антони Антонов,/ роден през лютата зима/ на 1922 година (…) Отиде си във втория ден/ на Великден/ 2014 година“ (стихотворение на Антония Антонова) и др.
Някои стихове обаче са изградени като ти-говорене – изразяват общочовешкото, препращат не към конкретни, а към общовалидни житейски драми: „и ти да си още тук“. Общочовешкото авторките изразяват и чрез ние-говорене: „свободата у нас не умира“, „родени от голямата тъга,/ се връщаме обратно там –/ у нея“. Те обаче майсторски лавират в местоименията, подбирайки най-подходящото обръщение към публиката, към човека изобщо, за да създадат или разрушат бариерата на отчуждението, отдръпването. В някои стихове заговарят на вие – но не чрез учтива форма, а например: „вие шибайте ботокс/ до кръв/ и се дръжте като двайсетгодишни“ – това „вие“ е противопоставено на „ти“ не само морфологично, но и смислово – чрез житейските избори в контекста на творбата: „не е ли хубаво да остарееш/ няма ли гордост/ в това/ че през теб е минал животът/ с всичките му ужаси“. Срещаме и те-говорене – възможно най-отдалеченото, за да предаде като че ли смисъла, че нещо е безвъзвратно изгубено: „само допреди/ 20 години/ хората/ са яли,/ пили,/ пътували/ обичали са се(…) без да снимат/ всеки отделен момент“.
Времето във „вайръл стиховете“ също е силно разколебано в стиховете на Цветелина Вътева и Антония Антонова. Прескоците в хронологичното ставане са често срещани: „не е имало, няма и няма да има“ – силно клиширан израз, съчетаващ цялото минало (изразено с глагол в минало неопределено време), настояще (глагол в сегашно време) и бъдеще. „Съм ги видяла/ и съм ги живяла/ и ПАК/ не мога да разбера“ – натрупване на действия за осъзнаване в миналото, но пречупване чрез маркирано графично (чрез изписване само с главни букви) наречие „пак“, съчетано с неосъзнаване в настоящето (глагол в сегашно време). Тук няма как да не отбележа и стихотворението „Неща, които ще правим, ако станем гаджета“. По своята същност то изрежда в бъдеще време, изявително наклонение, тоест реални действия, като това изреждане е толкова обширно, че възприемателят се самозабравя, потъвайки в тях. Дотолкова е обемно това описание, но поради романтическия си характер нескучно, че читателят забравя, че бъдещето време изобщо не е сигурно, защото, дори и в заглавието на творбата, стои условие „ще правим, ако станем…“.
Стихотворението „Неща, които ще правим, ако станем гаджета“ ясно илюстрира феномена на анжамбманността. Творбата започва без никакъв предтекст (като изключим заглавието) с изреждане на тези „неща, които ще правим“ – изреждане в бъдеще време: „ще отидем“; „ще ти сготвя“; „ще ни чуят“; „ще ни видят“. Това изброяване е лишено от запетайки, отделящи множеството действия. Така отделните „неща“ сякаш се сливат в едно цяло, без да бъдат прекъснати не само от запетайки, но и от точки. Без начало и край са изреченията, без начало и край са действията. Единствено началото е посочено чрез бъдещето време, а единственият край е в самия финал на произведението. Точката (буквално и метафорично) е поставена точно след отрезвяващото „ще е забавно/ и хубаво/ ако станем/ някой път/ гаджета“. Тогава читателят, вече замечтал се, получава една силна плесница, затова че се е самозабравил. Фокусирайки се върху „нещата, които ще правим“, той е пропуснал условието „ако станем гаджета“, зададено в заглавието. Така текстът обръща погледа на възприемателя назад и назад в търсене на отговор кога ще се случат тези „неща“. Отговорът обаче се крие единствено в самото начало – заглавието – и в самия край – финала на произведението, непосредствено преди последната и единствена точка. Така парадоксално всички изброени „неща“, колкото и сладникаво и романтично да звучат, остават загърбени, остават някъде там, по средата, в неизвестното бъдеще, зависещо от едно сякаш забравено, но важно условие „ако“.
Чрез анжамбаните в „Неща, които ще правим…“ времето и пространството се свиват, навлизат все по-осезаемо в интимно-личния хронотоп. Този преход свързва общочовешкото с индивидуалното – света на лирическия говорител, света на двете авторки със света на възприемателя. Такива прекъсвания и продължавания според мен са изключително важни във вайръл стиховете. Смятам стихосбирката на Цветелина Вътева и Антония Антонова за алегория на подчертано лутащия се, колебаещ се във всичко човек. Не казвам нито лирически говорител, нито деятел, а човек. Човекът, лутащ се в смислите на света, гледащ понякога философски на него, понякога иронично и самоиронично, понякога сериозно, тъжно, до болка искрено, понякога с насмешка и широка усмивка. Смесвайки на пръв поглед несъчетаеми лексеми от множество стилове, преплитайки действия от миналото, настоящето и бъдещето, прекъсването на мисълта и започването ѝ отново след множество изброявания, синтактични паралелизми и неочаквани обрати, „Вайръл стиховете“ обрисуват един пъстър, но не непременно весел свят – „защото животът е такъв“, както те авторефлексивно казват за себе си.
Цветелина Вътева, Антония Антонова, „Вайръл стихове за секс и драма“, изд. „Сердика ИТ“, 2021-2022
