За „Слуховият рог“ на Леонора Карингтън[1]

бр. 28/2024

Олга Токарчук

Когато за първи път прочетох „Слуховият рог“ на Леонора Карингтън, не знаех нищо за авторката му, така че имах невероятното преживяване да пристъпя към този кратък роман в състояние на невинност. Не знаех например, че Карингтън е била художничка, че е прекарала по-голямата част от живота си като емигрант в Мексико и че в младостта си е имала връзка с Макс Ернст, един от най-големите сюрреалисти. Но анархичният тон и перверзният характер на тази малка книга ми направиха силно впечатление, което никога не ме е напускало.

Има две качества в художествената литература, които намирам за особено удивителни и трогателни: отвореността и дивата метафизика.

Първото качество е структурно. Книгите с отворен край умишлено оставят темите и идеите неограничени, като ги размиват. Те ни предоставят чудесно пространство за собствени предположения, за търсене на асоциации, за мислене и тълкуване. Този процес на тълкуване е източник на голямо интелектуално удоволствие и също така действа като приятелски подтик към по-нататъшни търсения. Подобни книги нямат тези, но предизвикват въпроси, които иначе не биха ни хрумнали.

Според мен второто качество – дивата метафизика – засяга много сериозен въпрос: Защо изобщо четем романи? Сред многото верни отговори неминуемо ще има и такива: Четем романи, за да придобием по-широка перспектива за всичко, което се случва на хората на Земята. Собственият ни опит е твърде ограничен, съществата ни са твърде безпомощни, за да осмислят сложността и необятността на Вселената; желаем да видим живота отблизо, да се докоснем до съществуването на другите. Имаме ли нещо общо с тях? Приличат ли те на нас? Търсим общ общностен порядък, всеки от нас е шевица в парче плетена тъкан. Накратко, очакваме от романите да представят определени хипотези, които биха могли да ни кажат кое какво е. И колкото и банално да звучи, това е метафизичен въпрос: На какви принципи функционира светът?

Мисля, че всъщност точно тук се крие разликата – толкова горещо обсъждана в моята собствена литературна епоха – между така наречената жанрова и нежанрова художествена литература. Истинският жанров роман ни представя разпознаваеми перспективи, използвайки готов свят, който има познати философски параметри. Нежанровият роман има за цел да установи свои собствени правила за създадената вселена, да начертае свои собствени епистемологични карти. И това е така, независимо дали книгата е любовна история, трилър или разказ за експедиция до друга галактика.

„Слуховият рог“ се измъква от всякаква категоризация. От първото си изречение нататък романът представя един вътрешно съгласуван космос, управляван от самогенериращи се закони. По този начин той прави тревожен коментар на неща, които никога не спираме да поставяме под въпрос.

*

В патриархалния ред, достигайки преклонна възраст, жената се превръща в още по-голям дразнител, отколкото е била на младини. Както патриархалните общества измислят и организират хиляди норми, правила, кодекси и форми на потисничество, за да държат младите жени в подчинение, така те се отнасят към старите жени (които са загубили своята съблазнителна еротична сила) с подобна степен на подозрение и отвращение. Запазвайки привидна симпатия, членовете на такива общества безкрайно се наслаждават на някогашната красота на по-възрастните жени с известно скрито удовлетворение, размишлявайки върху последиците от хода на времето. По-нататъшната маргинализация се постига чрез изтласкването им в социално небитие; те често са финансово обеднели и лишени от всякакво влияние. Вместо това те се превръщат в непълноценни същества, които не представляват никакъв интерес за околните; обществото не прави нищо повече от това да ги търпи и да им предоставя (по-скоро неохотно) някакъв вид грижи.

Такъв е статутът на Мариан Ледърби, „древната“ разказвачка на „Слуховият рог“, в началото на романа. Тя е пълна с живот, но не чува. И е двойно изключена – първо като жена, а след това и като старица. Съществено за нея, както и за романа като цяло, е ексцентричността (ексцентричността е един от начините, позволени на старата жена, когато тя не играе ролята на добродушна баба). Наистина, поставянето на глуха старица в ролята на разказвач, героиня и ръководен дух, както и населяването на книгата с група странни възрастни дами, показва от самото начало, че този роман ще бъде изключително ексцентричен, радикален.

Институтът или домът за възрастни, в който семейството изпраща Мариан, се управлява от д-р и г-жа Гамбит. Домът също е ексцентричен и се състои от поредица от странни жилища – с форма на жаба, швейцарска хижа, египетска мумия, ботуш, фар – невъзможни и абсурдни, като от картина на Бош или от някой ониричен увеселителен парк. Но тук ексцентричността може да се разглежда като емблема на деспотичното, покровителствено и инфантилно отношение, което имаме към старите хора. Думата „gambit“ произлиза от италианската дума „gambetto“, буквално „малък крак“, която се среща и в израза „dare il gambetto“ – да спънеш или да се опълчиш. Гамбитите са лицемерни, претенциозни представители на едно също толкова лицемерно общество, а методите им се обобщават с израза „за тяхно добро“. Гамбитите винаги знаят какво е правилно и здравословно за техните подопечни, подчинявайки ги на една недобре дефинирана психопедагогическа доктрина, която не е по-различна от тази, възприета от последователите на Рудолф Щайнер. Най-комичният пример за тази идеология са „движенията“, може би намек за движенията на Гурджиев, които старите дами са длъжни да изпълняват ежедневно.

Мисията на Гамбит включва постоянно наблюдение и преценка на обитателите – още една особеност на неясната, квазирелигиозна концепция за самоусъвършенстване, граничеща със садизъм, с която те индоктринират своите „членове“. Както казва д-р Гамбит на Мариан:

Докладите във вашия конкретен случай показват следния списък с вътрешни недостатъци: Алчност, Неискреност, Егоизъм, Мързел и Суета. Начело на списъка е Алчността – преобладаващата страст. Не можете да преодолеете толкова много психични деформации за кратко време. Не само вие сте жертва на дегенеративните си навици, всеки има недостатъци, така че тук се стремим да наблюдаваме тези недостатъци и накрая да ги изпарим под светлината на Обективното наблюдение, на Съзнанието. Фактът, че сте била Избрана да се присъедините към тази общност, би трябвало да ви даде достатъчно стимули да се изправите смело срещу собствените си пороци и да се стремите да намалите властта им над вас.

Зад благодеянието на Гамбитите се крие съвсем конкретен икономически мотив. Да, Гамбитите печелят пари от старите хора, които твърдят, че усъвършенстват. Всъщност те изобщо не действат с чувство за мисия, а за да изкарват прехраната си. Като се позовава на алчността като грях, Карингтън ни напомня за дълбоко лицемерните връзки между религиозните институции и икономиката.

Друг от ексцентриците на романа е Кармела, най-добрата приятелка на героинята, за която се твърди, че е вдъхновена от старата приятелка на Карингтън и нейна колежка художничка Ремедиос Варо. На Кармела ѝ е позволено да запази известно влияние в света, защото е богата старица, а няма нищо, което хората да уважават толкова много, колкото парите и тези, които ги притежават. В резултат на това Кармела се радва на неоспорима власт да накара нещата да се случват. Нейните изяви в мрачния институт са драматични; идеите ѝ са абсолютни, ръководени не от разума, а от въображението и един различен начин на мислене. При нейния персонаж ексцентричността е издигната в божествен ранг.

*

Леонора Карингтън признава подривната, ексцентрична позиция на женствеността. Както в живописта, така и в писането си тя по чудесен начин се подписва под убеждението на Андре Бретон за необходимостта изкуството да се изравни с алхимията или окултизма. Тя използва либерално нашия европейски езотеричен имагинариум, като същевременно избягва помпозната тържественост, която често го съпътства.

„Слуховият рог“ е херметичен текст; той се отнася до неща, които са скрити, изместени и забравени. За да бъде разтълкуван пълноценно, той изисква от читателя известно познаване на алюзиите си, дори и да се надсмива над този вид компетентност, като изважда всякакви поразителни и изумителни истории от своя сандък с чудеса.

В самото начало на книгата Кармела дава на Мариан слухова тръба, която по чудо ѝ позволява да избира това, което чува. Намигващото око на игуменката ни казва да поставяме всичко в кавички и да се доверяваме на онова „сякаш“, на което разчитат митът и литературата. Оттук нататък ще следваме Леонора по този начин – с едно око, което намига, палаво, кичозно, приемайки всичко, което тя ни поднася, за чиста монета.

А тя поднася много – книгата е истински карнавал. В момента, когато намигващата игуменка е идентифицирана като доня Росалинда Алварес Крус де ла Куева

от манастира „Санта Барбара де Тартар“ – на сцената на „Слуховият рог“ стъпва Богинята. От този момент нататък границите между реалност и фантазия, тържественото и абсурдното, възвишеното и смешното се разтварят в сюрреалистичната тъкан на романа. Историята се омаломощава с пастиш, а книгата се вие по умножаващи се пътеки от препратки към езотерични попкултурни текстове, истории за Светия Граал, тамплиерите и Мария Магдалена, както и към цял куп алтернативни истории на човечеството, с които народните разновидности на религиите си играят отдавна.

Нещо повече, „Слуховият рог“ е напълно сюрреалистична творба, написана онирично – с други думи, съвсем лишена от последователност или силни връзки между причина и следствие. Тук със сигурност няма пистолет, окачен на стената, така че няма причина да очакваме, че той ще гръмне във финалната сцена. Нещата се случват по-скоро като в сън, като последователността на събитията се появява едва доловимо, произтичайки от далечни асоциации. Когато се споменава за първи път сестрата на приятеля на Мариан – Марлборо, тя е инвалид; по-късно се предполага, че тя има две глави, а когато най-накрая се появява в края на книгата, тя не е нито инвалид, нито двуглава, а просто има глава на вълк! Този вид алтернативна причинно-следствена връзка ни най-малко не влошава впечатлението ни от книгата; вместо това илюстрира процеса, по който Карингтън създава романа, наслагвайки последователни идеи една върху друга. Тъй като повествованието се самокоригира, за нас е истинско удоволствие да следваме загадъчния поток на развиващата се история.

*

В напреднала възраст човек става ексцентричен. Това изглежда е естествен закон на развитието, след като приспособяването към обществото вече не е от съществено значение и пътищата на индивида и общността започват да се разминават. Може би старостта всъщност е единственото време в живота, когато най-накрая можем да бъдем себе си, без да се притесняваме за изискванията на другите или да се съобразяваме с обществените норми, които постоянно сме били инструктирани да следваме. Най-сетне юношеското задължение да принадлежим към една или друга група престава да важи.

Ето защо философията на ексцентричността, изразена в „Слуховият рог“, е свързана с възрастта. Тя може да се разглежда като специално послание от старите към младите, което върви срещу течението на времето. Трябва да правим ексцентрични неща. Там, където всички правят Това, ние трябва да правим Онова. Докато целият център шумно установява своя ред, ние ще останем в периферията – няма да се оставим да бъдем въвлечени в центъра, ще го пренебрегнем и ще го надминем.

По този начин ексцентричността се представя като спонтанен, радостен бунт срещу всичко, което е установено и се смята за нормално и очевидно. Тя е предизвикателство, хвърлено в лицето на конформизма и лицемерието.

В крайна сметка „Слуховият рог“ е книга, която носи огромна наслада. Нека се насладим на възможността да споделим тази дива приказка за една стара дама, която не можела да отиде в Лапландия, затова Лапландия трябвало да дойде при нея.

                                          Превод от английски: ГЕРГАНА ГЪЛЪБОВА

[1] Послеслов към изданието от 2021 на New York Review of Books. „Слуховият рог“ (ИК „Колибри“) излиза за първи път на български в превод на Гергана Гълъбова.