(Случаят ,,Цяло тяло“ на Цвета Делчева)
Ивона Въртелкова
Българската литература, създадена през първите две десетилетия на 21-ви век, е от изключителна важност за третото десетилетие на същия век, защото продължават да преобладават тенденции, започнати от предходните етапи. Преди всичко би могъл да се даде пример с наратива за миналото като лична история, който е устойчив модел и през този период. Важно е да се отбележи, че не е прекъснат интересът към социалната обстановка, изобразявана в художествената литература, но разбира се, модусът на присъствието ѝ е различен. Настъпващите реформи в творчеството се откриват в новия вид социалност, която се състои в това, че се смесват тематични линии и жанрове, водещи до представата за дифузия. Прави впечатление, че в жанрово отношение прозата взема превес над поезията, но това е в плана на публичната видимост. С тези наблюдения се занимава Милена Кирова, която представя жанровите тенденции, присъщи на съвременната българска литература. Според нея най-любопитни са романите, които се оказват различни и твърде многобройни. В тях не би могла да се открои една стройна типология на значението и присъствието им в съвременното творчество (Кирова 2024: 87). Още от първите две десетилетия на 21-ви век се забелязва проява на ново социално мислене, което се очертава да бъде водещ ракурс в началото на третото десетилетие на 21-ви век. На модерното битие започва да се гледа откъм психологическата проблематика, която е била някак встрани от доскорошното мислене. Индивидът вече не обръща особено внимание на заобикалящия го свят, а се вглъбява в себе си, откъдето би следвало да се подчертае, че външният свят отстъпва на вътрешния.
Модерното битие неизменно оказва влияние върху мисленето на субекта, в плана на което личността стига до осъзнаване и поемане на нова социална роля. Появата на този съвременен тип мислене препраща към идеята за различното адаптиране на човека в социума. За удовлетворяването на личните стремежи, респективно на вътрешните подтици, е необходимо свързване. В света индивидът се свързва с другите посредством два начина. Единият е чрез тяло, което представлява плът, телесност. В тази линия докосването и прегръдките са илюзии на физическо съприкосновение, което да компенсира духовните ни непостигнати копнежи. По този начин, когато нещо не е наред, човешкото същество се нуждае от външна физическа проява на нежност.
Не трябва да се забравя обаче, че телесната близост е толкова тленна, колкото сме и самите ние. Всичко изложено дотук препраща към схващането, че има два типа близост. Едната е телесна. Тя е физически зависима и временна. Другата е душевна, с която човек обгръща другия с обичта на Абсолюта. Това свързване между хората е по-удачно, защото е неискащо и незадължаващо. То съществува за тези моменти, в които душата страда от несбъднатите си копнежи или пък когато някой от външния свят причини болка на ранимото ни същество. Въпросът за тялото би могъл да се интерпретира като вид граница между външното и вътрешното. От едната страна е материята, върху която времето оставя своя отпечатък. От другата са вътрешните непостигнати копнежи, намиращи се в тялото-затвор. Белезите, състаряването и физическите нужди са част от концепцията за тленността. Тези аспекти ще бъдат видими до момента, до който плътта е налична, респективно субектът е жив.
Въпросът за тялото както преди, така и сега продължава да провокира мисълта на индивида. Чрез телесността, освен че се долавя представата за реалност, се предвещава и идеята за човешката участ. През плътта ние сме ,,осъдени“ на битие. Неслучайно възприемаме тялото като дом. Усещаме насладата и болката, живота и смъртта. В работата си, в която обсъжда въпроса за телесността, Калин Янакиев представя границите, които поставя тялото: ,,Защото то едновременно е нещо, в което съм самият аз (и даже, което е в самия ми аз, защото макар и „вън“, то в мен е живо), но и нещо, с което съм предоставен на другите, присъствам, „стърча“ посред тях – нещо, което фундаментално ме пре-дава: от моите в чуждите очи, от моите в чуждите ръце, прави ме „за другите“ (Янакиев 2016, подч. на автора). Гледната точка, от която подхожда Янакиев, е, че са налични два типа отношение към тялото, от една страна, Азът не може да бъде без него, а от друга страна, то ограничава Аза. Тялото създава усещането, че е дреха, която се носи от човека.
Любопитен факт е, че плътта се явява като мост, чрез който осъществяваме общуването си с другото, другите. Тялото не бихме могли да го разглеждаме нито като обект, нито като субект, защото то представлява способ, чрез който да актуализираме опита. Ние не сме собственици на телата си. Както ние сме различни помежду си, така и тялото не е себеподобно. Концепцията за него е една, а тя е, че то е необратимо крайно. Човешката фигура през всеки един етап надскача себе си, но не успява да се надскочи, защото ѝ е присъща безкрайната крайност. Именно в този смисъл не е новост идеята, че чрез плътта си човек е осъден на смърт, а пагубното за персоната е не присъдата, а нейната неочакваност. Незнанието за предстоящото води до едно постоянно очакване. Парадоксалното е, че колкото и да се правят опити да се мисли тялото, то остава немислимо, защото е недостижимо. Така на него може да се гледа като на една проекция на душата. Сякаш е образцово копие на съвършения модел, т.е. на Бог, смисъла. Според философията телесната материя би трябвало да се мисли като ,,вън-присъща“, т.е. тялото е същност, която е вън от същността. По този начин то може да бъде разгледано не само като граница между тленното и вечното, но и като предел на мисълта.
Темата за тялото навлиза не само във философското, но и в литературното пространство, където продължава да присъства по различни начини. Един такъв пример е романът ,,Тяло под роклята“ на Галин Никифоров, където материалният план на тялото е натоварен с психологизъм. Телесността в романа носи опит, натрупан благодарение на сетивните преживявания, които създават усещането у човека, че е жив. Продължавайки в този смисъл, можем да отбележим, че текстът на Никифоров умело борави с въпроса за обречеността на тялото. Така индивидът, заемайки в произведението ролята на демиург, се самопресъздава, с което действие сам би могъл да предопределя съдбата си. Правя тази дълга скоба, свързана с романа на Никифоров, защото в него проличава как тялото се превръща в затвор на личността. За разлика от Галин Никифоров, Ясен Григоров в текста си ,,Телогинариум“ подхожда през коренно различна перспектива към телесността. Досега организмът е възприеман като инструмент на душата, но при Григоров схемата е модифицирана като на тялото вече му е присъща душа. В този смисъл тялото прекрачва собствените си граници. През него бихме могли да онагледим пресечната точка на психологичното, социалното и биологичното.
Присъствието на художественото тяло в литературата е важен знаконосител. Трябва да се обърне внимание, че в литературата тялото е моделирано чрез словото, което изгражда знакова система. Появата му, съответно и на символния модел, дава възможност на читателя да създаде стратегия на четене през него. Навлизането на темата за телесността препраща към разнообразното влияние на други култури върху българската. Такъв пример е творчеството на Антон Чехов, където персонажите биват окарикатурени през телесността, чрез която са изведени техните имена (пр.: разказът ,,Дебелият и тънкият“). Но за разлика от повечето български съвременни произведения, при Чехов човешкото тяло се интерпретира като образ, присъщ на обществото. Не трябва да пренебрегваме факта, че художествените произведения се занимават с фикционалното тяло, което принадлежи на героя. Така ракурсът се насочва към метафоричния план, който носи тялото. Такъв модел е открит, за да противопостави тленното – абсолютното друго на рациото. Темата за плътта се тълкува като начало на едно философско и модерно мислене за субекта.
Този философски и литературен преглед е необходим за занимаващия ме въпрос, защото представя цялостната призма на тялото и някои от аспектите, които са разглеждани в литературните текстове. В настоящия си текст ще обърна внимание на един съвременен български роман, в който се акцентира върху телесността и проявленията ѝ. Неговият модел ще ми помогне да откроя днешната концепция за тялото.
Да вземем за пример романа ,,Цяло тяло“ на Цвета Делчева, в който още в заглавието е изведена водещата тема. Това обаче едва ли би бил най-важният детайл, към който би се насочил читателят тогава, когато изчете произведението. Любопитство създава това предвещаване на пълната история, а най-вече и на цялата човешка фигура. Необходимо е да се направи наблюдение, за да бъде основателно това гледище.
Още в самото начало на текста Делчева поставя сюжетен фокус – автомобилната катастрофа. Първосигнално у съзнанието на читателя започва да се обрисува една обстановка, в която най-вероятно изпочупените части на колата оставят белези върху тялото на жертвата, довеждащи и до смъртта ѝ. Авторката много умело провокира четящия, като го прави, малко или много, участник в процеса – изслушването на разнородни гледни точки, подреждането на парчетата от пъзела и т.н. Би било твърде лесно и клиширано, ако писателката е вложила единствено идеята за катастрофата и развитието около нея, а още по-проблематично би било и ако разсъждаващият спре дотук. Една от възможните интерпретации с катастрофата е тази, че не само се поставя край на живота на едно човешко същество, но се заличава и представата, т.е. образът на персоната, оставащ у близките хора. Нека не забравяме една важна подробност, а тя е, че в огледалото ние виждаме себе си. Именно тук бих искала са обърна внимание на метафората на счупеното огледало, от което остават единствено парчетата на едно цяло. През огледалото добиваме представа за външността си. През него ние се утвърждаваме или отричаме. Търсим се. В момента, в който героинята умира в катастрофа, от нея остават части, представляващи всеки един индивид, който, буквално или преносно, е бил неин близък. Търсенето на причината, довела до пагубното събитие, ще бъде поводът, чрез който всяка една история, под формата на фрагменти, ще изгради това цяло, под което всъщност се има предвид тялото на неслучайно безименната героиня, достигаща до смъртта си, т.е. раздялата със света, с тялото си, с тленното – това е участта, която очаква всеки субект.
В една от версиите, носеща заглавието ,,Барман“, пострадалата е наричана Тялото – същ. име, около което са добавени все положителни прилагателни, водещи до тезата за съвършенството. Сякаш всички тези хора искат да се ,,огледат“ и да се опознаят през нея. Появата на тази задача обаче не е напълно постижима, защото счупеното, мъртвото не може да бъде приведено в първоначалния си вид. Както в огледалото ще личат залепените му части, така и спомените за истинния образ на персоната няма да бъдат идеални. В романа се вижда, че още на формално и съдържателно ниво Делчева използва иновативен похват при изграждането на текста, състоящ се в това, че разказите, свързани с главната героиня, се явяват като части от пъзел, чрез който разбираме за живота на пострадалата. Те я обрисуват не само през определени ситуации, а и спрямо нейните различни етапи от възрастта. Подреждането на пъзела би могло да се разглежда като възстановка на живота ѝ. Не би могъл да се изпусне фактът, че несъмнено Цвета Делчева има желание персонажите ѝ да изложат както положителните, така и отрицателните черти на главната героиня. Присъствието на всички тези лица, които не са упоменати със собствените си имена, а са назовани чрез служебната или личната си връзка с пострадалата, имат за цел да реконструират телесното битие на Тялото. Подчертава се концепцията за човешкия корпус като идеен конструкт, който е резултат от спомените на още 16 тела в романа, за които става въпрос.
Функцията на тялото в произведението е да засегне и темата за паметта – от една страна, тази на плътта, от друга, тази, която другите носят за пострадалата. Тоест всички случки, спомени и болки оставят отпечатък върху тялото. Тръгвайки с малка доза несъгласие, можем да кажем, че организмът е средство, даващо ни сигнали кога да спрем, продължим или променим живота си. В работата си, в която разглежда романа на Цвета Делчева, Светлана Стойчева казва: ,,Силно и единствено възможното като че ли е било творческото решение да се превъплъти самата тя в „травмираното тяло“, за да тръгне по обратния път на броенето към възстановяването му, осъществимо само във връзките с другия“. Гледната точка, от която подхожда Стойчева, е, че с помощта на околните можем да съградим представа за себе си. Успешното ни свързване с другия ни позволява да извадим и най-съкровените си мисли и чувства, които не успяваме да признаем пред нас самите. С тези наблюдения се занимава Кръстьо Раленков, който поставя темата за гузността. Според него тя притежава способността да предизвиква у субекта бумерангови ефекти, засилващи оптиката за собствените ни грешки, вини, недостатъци, а най-вече за нашата несъвършеност.
Произведението поставя темата за идеала, към който се стреми всеки човек. Предметът на текста предполага да вземем за пример тялото, свързващо ни с битието, в което не би могло да се говори за съвършенство. Желанието за идеално телосложение, употребено във фрагмента ,,Братовчедката“, поражда дилемата между тялото, което имаме и онова, което искаме да имаме. Тъкмо това раздвоение създава вътрешен конфликт у личността. Проблемът на героинята обаче не е в хората, а в слабостта и нуждата ѝ околните да я възприемат като съвършена. Неминуемо трябва да се подчертае, че всеки човек ни се струва привлекателен дотогава, докато не го открием в друга светлина. И в този момент блясъкът, който сме си въобразили, изчезва.
Наблюденията, свързани с романа на Делчева, са необходими, за да откроим гледната точка относно тялото. Важното е, че в случая Делчева улавя необходимостта персоната да види себе си през другия, различния. Концепцията, внушена в произведението, показва, че телата ни са толкова временни, колкото е и присъствието ни в битието. Следващият аспект обаче е по-съществен, а той е, че в живота докосването, прегръдките и т.н. са необходими, за да компенсират невъзможните ни духовни копнежи.
В романа си ,,Цяло тяло“ Делчева, както стана ясно, въплъщава два вида памет – на тялото и тази на социума за субекта. Паметта, която носи плътта, отново е временна. Спомените на хората обаче са тези, които са трайни, защото се предават и спомагат за ,,възкръсването“ на личността. Целият този събирателен образ е продукт на впечатления, чувства и мисли, пречупени през частната призма. Тоест 16-те лица влагат във фигурата на пострадалата частица от себе си. Разказите на близките ѝ функционират като свидетелства, които трябва да вземе предвид читателят. Всичко това насочва към схващането, че четящият е този, който е необходимо да сглоби и вникне във всички тези парчета от огледалото, за да стигне до цялостната визия за пострадалата, отразяваща се в останалите близки. В този смисъл героинята не може да оживее, но би могла чрез смъртта си да постави въпроси, по които да се разсъждава психологически. Допустимо е следното схващане относно човека, тялото и съвършенството. Субектът не може да има всичко, защото Абсолютът е непостижим в битието. Абсолютът се намира в едни трансцедентни пространства на душата, до които не би могло да се стигне за кратък период. Нещо повече – не са важни хората, които са или не са били до персоната, защото героинята в случая е доминантна. Тя е била и това ,,бъдене“ не е заради или въпреки обществото. При все това тя живее в социума и няма как да не влиза в контакт с други живи същества. Цялото това нещо показва как тя, докато е била жива, е съществувала в едно физическо измерение, в което други теми са били фундаментални. След смъртта си тя поставя началото на въпроси у близките си, отнасящи се към някакви различни метафизични измерения.
Тялото се оформя като изключително важен образ в литературата, киното, философията и изобразителното изкуство. Наличието му в света има за цел да посочи, че субектът все още е член от обществото, т.е. жив е. Чрез тялото се актуализира опитът – нашият, на околните, на плътта ни, която не е наша. Не може да се пропусне фактът, че тялото представлява текст, който започва и свършва с Аза.
Библиография
Делчева, Цвета. 2022. Цяло тяло. София: Ерго.
Кирова, Милена. 2023. Българската литература през ХХI век (2000-2020) Част I. София: Колибри.
Кирова, Милена. 2024. Българският роман след Прехода: образец 2022. // Литературна мисъл, 2024, бр. 1, с. 86-100.
Манчев, Боян. 2007. Тялото-Метаморфоза. София: Алтера.
Пламенов, Петър. 2018. Тялото текст. София: УИ ,,Св. Климент Охридски“.
Раленков, Кръстьо. 2022. Бележки към романа ,,Цяло тяло“. // сп. Култура, 2022,
<https://kultura.bg/web/бележки-към-романа-цяло-тяло> [прегледан 04.05.2024]
Стойчева, Светлана. 2022. Как се постига цялото тяло в романа на Цвета Делчева ,,Цяло тяло“. // Литературен вестник, 2022, бр. 44, с. 4,
<https://litvestnik.com/2022/12/14/как-се-постига-цялото-тяло-в-романа-на-ц> [прегледан 02.05.2024]
Хобс, Томас. 1980. За тялото. София: Наука и изкуство.
Янакиев, Калин. 2016. Размисъл за телесността. сп. Култура, 2016,
<https://kultura.bg/web/размисъл-за-телесността/> [прегледан 06.05.2024]