Разговор с художника Веселин Праматаров
Г-н Праматаров, занимавате се с илюстриране на книги, графичен дизайн, комикси… Как се съчетават те в работата Ви, допълват ли се по някакъв начин, или по-скоро ги възприемате като различни сфери на творчеството си?
Стремя се да не деля нещата на важни и по-малко важни и да насочвам вниманието си по-скоро към това, което ги обединява, а не ги противопоставя. Ревнив съм към детайлите. Винаги съм вярвал, че всяко нещо – всяка положена от мен чертичка, петно, буква не са напразни и не трябва да бъдат пренебрегвани. Не че това не ми създава проблеми. И то какви! Опитайте сутрин да чертаете схема на електрически звънец, на обяд да рисувате срещата на принцеса Черупка с магьосника Ококор, а вечерта да приключите с корица на „Есхатологична антроподицея“ и ще ви стане ясно. В средата на целия този хаос единственото, което остава на човек, е неговият поглед, внимателен и съсредоточен, с който той отмерва, сравнява, подрежда формите, цветовете, контрастите. Той е неговият знак, неговата нишка. Без отдих, без работно време. Рисуваш, докато спиш, докато пресичаш улицата, сънуваш звънци, принцеси и есхатологии. Сякаш имаш избор?
Ангажиран сте с оформлението и илюстрирането на книги от началото на 90-те години. Как се промени тази сфера в България от тогава до сега?
Завърших Академията през 1989 г., специалност „Графика“. Промените, които настъпиха, бяха драстични. Всички книжарници изчезнаха от картата на града, много от старите издателства просто бяха зачеркнати. Книгата беше прокудена на улицата. Старата система просто се срина. Като прибавим към това смяната на самата технология на правенето на книги и рязкото нахлуване на компютъра, не безболезнено и понякога с много щети, в чисто артистичните сфери на книжния дизайн, може да се каже, че нещата изглеждаха направо плачевни. В създалия се вакуум, след заливането на пазара от тонове стари преиздания, се появиха и първите книги с готови авторски права – нов удар за българския илюстратор, загубил предишния си статут и притиснат и без това от масовия вкус, останал необезпокояван от критика и цензури. Но в един момент нещата започнаха бавно да се нормализират. Старите държавни издателства се преобразуваха в акционерни дружества, започнаха да се появяват малки частни издателски къщи. Тогава се роди и „Сонм“. Към средата на 90-те тръгнаха и първите програми в помощ на книгата към Министерството на културата. Даже хартията, която беше изчезнала, напълни отново складовете на печатниците.
От тогава до сега можем да отбележим немалко положителни промени, дори бих казал, че в някои отношения преживяваме един малък ренесанс в тази сфера. Обликът на книгата напълно се промени и вече почти не могат да се срещнат неугледните, опърпани брошури с дизайн от типа „първи стъпки в пейджмейкър“. Добър пример за пътя, извървян през всичките тези години, е великолепното представяне на българските илюстратори на тазгодишния български щанд на Фестивала в Болоня. Смятам, че той е една много важна отправна точка за работата, която предстои, за да намерят хората, които милеят за българската книга, своето достойно място.
Бихте ли описали как протича при Вас процесът на илюстриране и оформление на една книга?
Самата дума „процес“ играе особена роля в начина ми на работа. Имаше един стар френски филм със заглавие „Животът е широка бавна река“. Така мисля работата си, като безмерно съзерцание, като джаз импровизация, като нещо без начало и край. Не обичам екстатичните състояния, не че не се случват и такива. Но залагам на внимателното вглеждане, на осмислянето, на реденето на пъзела, което е започнало някъде там, в детството. Търсенето на идеограмата на собственото име, както го нарича Мерло-Понти. С всичките му подеми и сривове. Нямам собствена формула за илюстриране на книга. Харесвам метафората на Превер – чертаеш клетка и чакаш птицата да се появи. Иска ти се да мислиш, че тя е различна, когато става дума за детска приказка, или когато правиш корица на някоя философска книга, но резултатът е винаги един и същ, удовлеторението или разочарованието – също. В началото илюстрирах самото произведение, опитвах да извлека и изкарам на показ всичко за него. Сега опитвам да проследя единствено нишката, която ме свързва с него и с останалия свят. Любовта, интересът към това, което правиш, са определящи. Смятам, че са задължителни. Независимо дали илюстрираш Шарл Перо, или рисуваш колба за учебник по химия.
Въпросът вероятно е твърде обширен, но можете ли да обобщите основните тенденции в книжната илюстрация днес?
Новите технологии, които нахлуха и преобразиха картината в книгоиздаването, предоставиха на илюстратора огромен избор за себеизразяване. Разнообразието е огромно, виждаме какво ли не. На човек може да му се завие свят от изобилието, когато попадне на някой от големите фестивали на книгата. Най-различни формати и цветове. Всякави жанрове. За малки и големи. Книги игри, поп-ъп книги, нагънати като хармоники, 3D, с холограми, с апликации, дори с трева за поливане по тях. Истински бум. Единствените граници, които съществуват, са политиките на отделните издатели и стратегиите на пазара. Това е причината да се наблюдават определени разлики в отделните страни. След стагнацията от 90-те наблюдаваме този бум в разнообразието и у нас. В днешно време вече звучи неприемливо репликата: „Тези неща защо не си ги рисуваш в Германия“, например. Очевидно нещата са в подем. Но мисля, че все още има какво да се желае. В този общ устрем дебне опасната тенденция нещата да се унифицират. Освен художниците, които поначало са призвани да търсят собственото си лице, смятам, че издателите също не са пощадени от този императив. Книгоразпространителите – не по-малко. Миналия месец посетих доста книжарници в Прага и в Белград, в повечето останах с чоглавото усещане, че съм попаднал в мол. Иска ми се и тук да има места като това на Филип Книжаря, близо до канала Сен Мартен, на чиято табела отпред пише: работно време, сутрин, от между 10 и 11,30, вечер до 12, понякога и повече.
Освен художник, сте и издател, един от създателите сте на издателство „Сонм“, което споменахте преди малко. Как поддържате през годините профила на издателството, свързан основно с преводната хуманитаристика и европейската литература от ХХ и XXI век? Доколко личният ви художнически почерк и вкус са определящи за издателството?
Издателство „Сонм“ беше основано през 1993 г. от няколко души, откъдето и самото име, означаващо ято, група, шепа хора. След това останахме само аз и съпругата ми Тодорка Минева, а сега и двамата ни синове Калоян и Борис. Вече тридесет години то си остава фамилно издателство, което се опитва да следва определена линия, издавайки произведения, които запълват различни празнини в културното ни пространство. Основен мотив, който ни движи, е именно свободата, която дава подобна форма, където сами решаваме какво и как да правим. То е нашето лице, то е моето лице.
Комиксът явно също представлява неизменен интерес за Вас. Защо, какво Ви привлича към създаването на комикси? Кое е отличителното за този жанр, което го различава от останалите?
Комиксът за мен беше началото. Като дете бях запленен от списание „Пиф“ и първите ми съзнателни опити бяха подражание на видяното. По-късно, в началото на 90-те отново комиксът и групата художници около списание „Рикс“ ми помогнаха да поема пътя на илюстратор и графичен дизайнер. Сега, с „На конци“ и „Аракел“ отново съм на тази писта. Той е нещо, с което съм закърмен. За мен той е поле, пълно с безкрайни възможности. Въпреки предубежденията, които се ширят спрямо него, въпреки трудностите, които съпътстват направата му и които никак не са малко. Това, което ме очарова в него, е особената спойка, която той представлява между различни изкуства – кино, литература, живопис, рисуване. От автора зависи в какви пропорции ще ги поднесе на публиката. Скоро попаднах на сцена в комикс, в която крадец разсъждава върху метода на Декарт, докато сваля гумите на автомобил. Ето защо има толкова различни видове и жанрове комикс и защо е толкова трудно те да бъдат класифицирани.
Как се създава един комикс – как избирате историята, сюжета, как се раждат образите?
В своя общоизвестен вид комиксът е наратив – история, разказана в картинки, която е поднесена на читателя по един по-скоро кинематографичен, отколкото литературен начин. Бих казал, че той прилича на филм, който е накъсан на парчета, които са придружени от текст. Сторибордовете на много от големите кинопродукции са всъщност завършени комикси. При все това присъствието на писателя, на солидна литературна основа, е задължително. Дори когато художникът и писателят са едно и също лице, разделението е отбелязано на корицата: текст и рисунки. Напасването на двата елемента е абсолютно задължително. Тук дори не става дума за опит, а за конкретен подход към материята. Присъствието на добър сценарист, който е в състояние да подготви историята с достатъчно въображение и разбиране, е истинско богатство. В първите си опити имах щастието да работя с писателя Кънчо Кожухаров, в чието лице срещнах прекрасен и вещ познавач на тънкостите на този занаят. Днес опитвам сам да поема тази роля.
Със сигурност следите развитието на съвременния комикс – кое е най-интересното в изкуството на комикса днес? А какво се случва с комикса у нас?
Следя с интерес най-вече белгийската и френската сцена, където „рисуваните ленти“ имат своя дълга традиция и се радват на жив интерес от малки и големи. Мога само да завиждам на популярността на този феномен, който вече почти два века достойно отстоява мястото си сред останалите изкуства. Възможностите му са безкрайни. Човек може да се плъзга по „мейнстрийма“, но може да подходи и по-сериозно. Диапазонът между „леко четиво“ и „високо изкуство“ е огромен и търсенето на твоя тип комикс, на твоя автор си е направо предизвикателство.
Преди близо три години създадохте комикса „На конци“, посветен на 1968 г., потушаването на Пражката пролет и съдбата на трима български студенти, свързани с нея. Какво е мястото на тази книга в творчеството Ви? Работите ли сега върху нова комиксова история?
Предложението за създаването на този комикс дойде малко неочаквано от страна на г-жа Дагмар Остранска от Чешкия културен център през Антон Стайков, но не ме завари неподготвен за подобна задача. Мога да отбележа солидния бекграунд, натрупан с времето, в работата ми с различни издатели на хуманитаристика и най-вече Института за изследване на близкото минало, чийто фокус е насочен именно към този период от новата ни история – травматичния опит от времето на тоталитаризма и комунистическата епоха. Благодарен съм, че не ми бяха поставени никакви други условия и ми беше предоставена пълна свобода на действие, което означаваше доста голяма отговорност. Като сложим настрана силните ми опасения да не превърна, без да искам, историята в пропаганда с обратен знак, трябваше да се потопя дълбоко в архивите, както и да извлека максималното от срещите си с Александър Димитров, единствения жив участник в събитията около тримата студенти. Направата, от първата черта до отпечатването, продължи около година – време, което ни изненада със случващото се и превърна комикса изведнъж в нещо изключително актуално, болезнено актуално.
В момента съм насочил усилията си към нов проект – причудливата приказка „Златният сън“ на класика на т.нар. „френски реакционен романтизъм“ Шарл Нодие, чиито идеи и образност ме обсебиха напълно.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
