Разговор с режисьора и писател Боян Крачолов
Тази пролет получихте наградата „Икар“ за режисура за постановката си „Петрови в грипа и около него“, и пак през пролетта излезе втората Ви книга с кратки разкази „Трактат за кихането и няколко неразположения“. Изглежда театърът и прозата вървят заедно и паралелно при Вас. Как се допълват или съвместяват тези страни на творчеството Ви?
Абсолютно паралелно вървят – даже, смея да твърдя, не ги мисля и като отделни страни – по-скоро са механизми за проявление на нещо, което ме вълнува. Не мога да си представя да правя театър, без да пиша, нито пък обратното. Те представляват по някакъв начин едно цяло – докато репетирам, откривам територии, които си заслужават да бъдат написани, докато пиша, пък – идеи за репетициите. Те са една и съща експедиция. В единия случай след себе си трябва да водя хора, в другия съм сам. Още повече, винаги съм си мислил, че режисурата е по много особен начин „вторична“ професия – тя изисква да си и нещо друго – било то художник, музикант, философ, археолог или каквото и да е друго. Може би в писането е същото. Много особени онтологии са това. Чудил съм се например, ако в някакъв момент се стигне до ситуация, която да го изисква, как бих „преподавал“ режисура. Ами аз не мога да я преподавам. Да, има определени закони, разбира се, които мога да „споделя“, обаче има случаи, в които те изобщо не са валидни. Това е професионално битие, което е неотделимо от емпиричния опит, което е пропито с това, което ти се е случило лично на теб, което те е формирало, с начина, по който гледаш на света и прочее. Пак казвам – струва ми се, че в писането не е по-различно. И двете са призми, които гледат към едно и също – към битието може би. Сега, друг е въпросът какво правя с две „вторични“ занимания, на това вече не бих имал отговор.
Автор сте на – ако не се лъжа – почти тридесет постановки, и голяма част от тях имат литературна основа или поне са свързани по някакъв начин с литературата. С какво Ви привлича литературата като източник на сюжет или вдъхновение за театъра?
Мисля, че Бродски казваше, че драматургията е по особен начин „дефектна“ литература – тя е изкълчена, нецялостна, има необходимост от актьора, който да попълни дефицитите в нея. Тя по дефиниция трябва да е „счупена“. В литературното, в романа например, мога много по-цялостно да се докосна до начина, по който даден автор мисли света, много по-пълно да вляза в контакт с тия негови възгледи. И дотам, докъдето режисурата е и херменевтика, разполагам с повече материал, който да „всмуча“, да интерпретирам. Полето на театралното трябва да прояви напрежения между купища различни пластове и светогледи, то не може да се отложи само в драматургичния текст. В този смисъл, с колкото повече данни разполагам за изходния свят, колкото повече пресечни точки имам с него, толкова по-лесно би ми било да вляза в комуникация с него, да разбера по-добре определени негови възгледи, които после да преформулирам и сблъскам с тези на актьорите, композитора, сценографа и всички други, ангажирани в художествения процес. И така да стане театър.
От тази година сте режисьор в Народния театър. Знаете ли вече коя ще е следващата постановка, която ще направите там? Досега голяма част от спектаклите Ви са реализирани в по-нетрадиционни, алтернативни за големите театрални сцени пространства – ще се стремите ли да запазите тази алтернативност на театралния си изказ и на сцената на Народния театър?
Да, вече има фиксирано заглавие, над което ще работя, но засега все още не искам да разкривам кое ще е то. Допускам, че много скоро би трябвало да се узнае, но ми се иска да запазя тайната още малко. Да, нерядко съм работил в несценични пространства – възнамерявам да продължа и тази си линия в Народния театър. Успоредното прилагане както на „алтернативни“ практики, така и на „традиционни“, установяването на здравословна тяхна симбиоза ми се струва най-логично точно в институция, която все пак по дефиниция трябва да определя и задава тенденции в театралното поле. Според мен, за да може да съществува един режисьор в съвремието ни, работата му трябва да съвместява както „алтернативна“, така и „сценична“ (в конвенционалното разбиране) дейност. Едното да бъде своего рода експериментална площадка, в която той може – без принудата на и изискването за неизменно съобразяване с вкуса публиката – да открие механизмите, които са най-работещи за него, за да може после да ги приложи в другата територия, която може да бъде мислена и като по-„представителната“ страна. Тя пък на свой ред също предоставя възможност за актуализиране на режисьорския инструментариум, що се отнася именно до – но и не само – установяването на комуникация с аудиторията. Понятията не са изцяло точни, простете за което, но в момента нямам по-добри. Поради тази причина не смятам, че трябва да има голяма разлика в мисленето за тях, както и да се насаждат каквито и да било конфликти между „ъндърграунд“ и „институции“ – и двете са проявления на съответна същност. Досега работата ми в нестандартните пространства имаше за „свръхзадача“ да ми помогне да открия – за самия себе си – нещо, което да мога да дефинирам като театрален „дух“, което да мога впоследствие да вложа в „традиционната“ си работа. Държа отново да подчертая, че не разглеждам нито една територия като по-„креативна“ от другата – всяка има страни, които носят своите творчески възбуди.
Да поговорим за прозата Ви – пишете преди всичко кратка проза, най-често съвсем кратки разкази. С какво Ви привлича тази форма? Ще продължите ли да сте ѝ верен, или във въображението Ви се появяват и сюжети, които ще Ви накарат да изпробвате и друг жанр?
Има нещо в „експлозивността“ на тоя формат, в артикулирането на чистия импулс, който ме е подтикнал да напиша даден разказ – много често това дори не е случка, а изречение, което първоначално ми хрумва, в което усещам, че има нещо – и после, като седна да го разплитам на листа, виждам, че зад него е стояла цяла история. Не възнамерявам да се откажа от нея по никакъв начин – това е сякаш най-добрата „тренировка“ на въображението, с която разполагам. От известно време обаче започвам да изпитвам интерес към територии, в които да мога да пребивавам – докато в повечето случаи за написването на разказите са ми необходими няколко дена, в зависимост от степента на редакции и пренаписвания, в главата ми са се появили няколко идеи, които изискват да остана по-продължително време при тях. Имам вече един опит в драматургията – пиесата „Монетата“, донякъде такава ситуация представляваше и зачатъкът на „XXL”, който се играе в Топлоцентрала, и сякаш отново имам необходимост да се върна към писането за театър. В момента работя по един драматургичен текст с работно заглавие „Бдението“, а от около малко над година се мъча и с едно доста по-обемно произведение, което може би ще се превърне в роман – сигурно в момента, в който усетя, че вече съм нахвърлял достатъчно фрагменти, ще седна, ще започна да ги обединявам и ще видим какво ще стане. Настройката ми за писане е много по-различна, отколкото е тази за репетиции – много по-смълчана е, много по-тиха. Имам нужда от време, в което да се очистя от околните шумове, за да мога да „чуя“ това, което пиша – което време, надявам се, съвсем скоро ще мога да отделя. Тая стихналост е и най-примамливото нещо при писането… Между първата и втората ми книга минаха седем години, възнамерявам разликата между втората и третата да е далеч по-малка. Може би скоро пък ще се съберат и достатъчно разкази за трети ръкопис, който да изпревари другите два текста – ще видим, времето ще покаже.
Разказите Ви винаги изграждат свят, който е на ръба между реалността и въобразеното, съня, фантазъма… Вероятно заради това в отзивите за прозата Ви се споменават връзките ѝ с Борхес, с Радичков… Важни ли са за Вас тези автори? Защо като писател Ви привличат този тип истории и как виждате мястото им сред множеството различни тенденции, характерни за съвременната литература?
Изключително важни. И не само те – също така Кортасар, Кафка, Джойс, Бекет, Павич, Йергович, Басара, Набоков, Фокнър, Грас, Селин, Соколов, още купища други – не само западни, а и източни, мога да изброявам още дълго… Това, което най-вече ме привлича у тях, всъщност е езикът им, даже не толкова самите истории. Усещането за „нерегламентирана“ реч, за флуидност, за движение – това е най-приковаващото у тях. Смятам – строго субективно, разбира се – че това, което всъщност конституира литературното не е толкова сюжетната верига – естествено, тя също не е маловажна, – а именно езикът. Аритмичността (или пък ритмизирането му), конструкцията на изреченията, пукнатините вътре, несъвършенствата, образността му, задъхванията, но и въздуха, който създава, светът, който се явява по неподозиран, отчужден, магичен дори начин, съхранявайки тайната си, но и преструвайки се на разбираем, на обговорим – всичко това според мен прави литература. Ето сещам се и за Маша Вирхов например. При всички изброени – и при още много неизброени – този език не е някакво самоцелно търсене, „правене на интересен“, не е графомания някаква, а е проява на автентичност, на ярко отличимо лице, което успява да удържи тайната на взаимоотношенията и напрежението между човека и битието. Той „взривява“ това, за което говори, превръщайки го в неназовимо; език, който в определен смисъл се стреми към надскачането на собствените си ограничения, който се е прицелил в неизречимото – това, струва ми се, е най-ценната тенденция в това поле, независимо дали се отнася до съвременно или исторично. Начините на мислене, способността да се улавят метафизични – извечни – напрежения, които не се окончават в „злободневната“ актуалност, а които я удържат като симптом на много по-изначални ситуации – това е същински трансцендентното в литературата. И това най-много ме вълнува.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
