Таня Тодорова
Лиу Цъсин е не само пионер на китайската научна фантастика – вече може неопровержимо да се твърди, че името му се е наложило в световен мащаб. Роден през 1963 г., той расте по време на Културната революция, чийто отпечатък присъства в творчеството му. Първият китайски киберпънк писател получава инженерно образование и прекарва дълги часове в писане на работното си място – електроцентралата в Ниангзигуан, провинция Шанси. Цъсин издава първия си роман, „Китай 2185“, през 1989 г. и макар че е особено продуктивен през първото десетилетие на новия век, световната му слава идва след 2014 г. с популяризирането на английския превод на „Трите тела“, дело на Кен Лиу. Сред наградите, на които Цъсин е носител, са „Хюго“ (2015) за бестселъра „Трите тела“, китайската „Небюла“ (2011) и „Локус“ (2017) за „Безсмъртната смърт“. Към настоящия момент сериалът „Трите тела“, адаптация на трилогията „Земното минало“, която предстои да се разгръща, се радва на забележителен успех, като по данни на „Нетфликс“ още с излизането си първият сезон е в топ 10 на най-гледаните предавания в 93 държави.
Новелата „Странстващата земя“ от едноименния сборник също има адаптация, само че на големия екран: китайската продукция The Wandering Earth част I (2019) и II (2023). Сборникът, отпечатан на китайски през 2006 г., се състои от десет новели, а пет от тях са отличени с китайската награда за научна фантастика „Галактика“. Макар че съществува тенденция по-кратките белетристични форми в научната фантастика да отстъпват по популярност, през последните години сборникът „Странстващата земя“ бива (пре)открит, следователно закономерно се преосмисля и мястото му в творчеството на китайския фантаст. От една страна, сборникът получава положителни отзиви, защото предлага досег до зародиша на „Земното минало“, разпръснат из новелите, от друга страна, е високо оценяван, защото съдържа в себе си дори повече в сгъстена форма – много алтернативни пътища в навечерието на глобални и космически катастрофи, развръзки от различно естество, още надежди и мечти за бъдещето на човешкия вид.
Значителната част от произведенията в „Странстващата земя“ са обединени от темата за края на човешката цивилизация такава, каквато ние я познаваме („Странстващата земя“, „Слънцето на Китай“, „За благото на човечеството“, „Микроерата“, „Гълтача“, „С нейните очи“, „Снарядът“). Пред оцеляването стоят препятствия с мащабни размери, а предапокалиптичното минало се помни от първо лице само от малцина многолетници. Принуден да се адаптира към новото нормално, човекът придобива нови ценности и забравя старите. В бъдещето на Цъсин съществуват само две класи – на социалните маргинали, които нямат никакви перспективи, и на привилегирования елит, който може да си позволи да колонизира космоса. Отдадени на маниакалните си стремежи за осъществяване на колосални проекти, малцината облагодетелствани стават жертва на изпепеляващия гняв на масите. Картината на антиутопичното бъдеще не може да бъде пълна без многофасетното пресъздаване на самотата на последния и първия. Последният представител на човечеството и първият, който се докосва до нови пространтва, измерения, цивилизации. Хората на Цъсин умират в името на вида си и оживяват в името на вида си, мислейки за едно и също – тревата и цветята, слънцето и водата, изгрева и залеза на планетата Земя.
Цъсин поставя акцент върху недооценените от нас богатства и когато въвежда извънземните цивилизации, скитащи из необятните ширини на вселената в търсене на последен шанс за просъществуване. Новелите „Планината“, „Гълтача“, „За благото на човечеството“, „Да се грижиш за Бог“ ни карат да променим перспективата си и вместо да съжаляваме за онова, което нямаме или губим, да се чувстваме благодарни за всичко, което сме получили в резултат на изумително, почти невероятно струпване на благоприятни фактори. Сякаш в духа на абсурдизма Цъсин излага нужната научна мотивация, за да представи всички въобразими начини, по които човешкият вид може да изчезне, прилагайки и сведения за трагичните съдби на други фантастични форми на живот, защото иска да ни убеди, че по същество човекът е късметлия.
Китайският фантаст смалява гигантското и уголемява миниатюрното чрез играта с фокуса и остранностяването, поставяйки персонажите си, а косвено и нас, читателите, в причудливи ситуации, изпитващи високата оценка, с която като вид сами сме се отличили, назовавайки се разумни. Как бихме постъпили, ако имаме шанса да открием нови междузвездни територии, но за сметка на живота си? Как бихме постъпили, ако от нас зависи да възстановим флората и фауната на планетата, но можем да го постигнем само ако се превърнем в храна за мравките?
„Странстващата земя“ е първата новела, поместена в сборника. В нея може би е разгърнат най-голям дял астрофизични закономерности и сведения. Те имат за цел да аргументират решението на земните жители да превърнат планетата в космически кораб, задвижван от огромни двигатели в навечерието на Слънчевата експлозия. Според изчисленията на учените е изготвен план в пет етапа за спасяване на Земята, който завършва с превръщането ѝ в спътник на звездата Проксима Кентавър. Тогава хората отново ще могат да живеят на повърхността на планетата без терморегулиращи скафандри, отново ще се радват на естествена светлина и екоразнообразие. Децата в този мобилизиран, крайно прагматичен и неприветлив свят израстват под светлините на двигателите, а съприкосновението със Слънцето ги плаши и навежда на размисли за смъртта. Вярата, че по-доброто предстои и че всички жертви в името на благото на наследниците им си струват, поддържа хората – те не престават да се обичат, да създават семейства, да учат, да работят, да пътуват. Приликите им с човека от Слънчевата ера обаче спират дотук. Генното инженерство подобрява жителите на странстващата земя, тяхната памет увеличава капацитета си, а спектърът на емоциите започва да свива периметъра си: „Беше ни напълно непонятно защо хората от Слънчевата ера влагаха толкова емоции в неща, нямащи отношение към оцеляването“ (с. 26). Те не изучават хуманитарни науки и нямат религии, защото вярват в изчисленията, докато един ден не спират да вярват и в тях – ежедневната борба за живот радикализира новите поколения, съмненията в намеренията на управляващия елит подкопават устоите на обществото. Цъсин умело предава ожесточеността и гнева на онези, които вече няма какво да губят, а все още пазят спомена за рая на Земята.
Друг тематичен център, който се откроява в сборника, е свързан с фигурата на авантюриста пионер. „Слънцето на Китай“ проследява историята на Шуй Ва, който, благодарение на усилията и адаптивността си, от беден работник се издига до космически изследовател, отъпквайки пътя нагоре за братята си по съдба. Образът на ексцентричния новатор обаче невинаги е с героичен ореол. В „Планината“ и „Снарядът“ е експлицирана другата му страна – той е готов да жертва себе си в името на човечеството, парадоксално обаче нерядко е готов да жертва и останалите. „Снарядът“ разкрива и преобръщане на перспективата, въплътено в самите персонажи. Шен Юан е считан единодушно за извратен тиранин заради проекта си, костващ много животи – тунел, прокопан между двата полюса, който впоследствие се оказва безполезен и дори пагубен за околната среда и икономиката. 50 години по-късно обаче именно неговото изобретение се озовава в основата на спасяването на човечеството отвъд пределите на Земята.
Остранностявайки познатото, Цъсин ни подтиква да прогледнем с нови очи. Другият понякога е наш предтеча или наше продължение, но ние упорито виждаме само собствената си проекция, забравили миналото и неспособни да проникнем в бъдещето. „Гълтача“ е низ от пародийни преобръщания – извънземната цивилизация, която е напът да унищожи човечеството, принадлежи на динозаврите. Тези жестоки и първични зверове обаче успяват да съхранят у себе си чувство, което у хората закърнява. Това е смирението пред живота на най-беззащитните – мравките и растенията. На финала на новелата коварният човек, оправдаващ се пред себе си с рационалността и антропоцентризма, все пак успява да се огледа у звяра, за да си спомни забравеното. В „Микроерата“ след космическо странстване последният човек се сблъсква с цивилизацията на единствените оцелели земляни, микрохората. Емоциите, израженията и привичките им са толкова отблъскващи за него, че той е по-склонен да ги обяви за продукт на изкуствен интелект, отколкото да признае, че е техен предтеча. В „Да се грижиш за Бог“ пък Цъсин ни атакува с въплътения в сюжета буквализиран екзистенциален въпрос: ако ролите се разменят и самият Бог поиска подкрепа от нас, ще му помогнем ли? Според произведението най-правдоподобният отговор е, че ще се грижим за него, докато личността му разпалва любопитството ни и се чувстваме поласкани от присъствието му, но в момента, в който почувстваме бремето на отговорността, ще го изхвърлим от дома си, сякаш съвсем забравили кой е. А когато той си тръгне, ще се разкаем. Неслучайно цивилизацията на Боговете смята, че човечеството е още в своето детство.
Човекът на Цъсин е нарисуван без излишни щрихи – не говори много, но за сметка на това се надява, вярва, мечтае и устоява. Понякога е воден от предразсъдъци, защото се страхува да не загуби и малкото, което притежава, невежеството му го подтиква към грубости, сивото ежедневие го прави сприхав, оскотява под тежестта на бремето. Несъмнено обаче остава докрай верен на вида си – той помни. Героите от бъдещето в сборника „Странстващата земя“ пеят песни за слънцето и цветята, без да са ги виждали. Видът, наследил нашия, рецитира „Хамлет“, цени картините на Ван Гог и слуша Бетовен. А когато първите жители на Земята се завръщат остарели и изнемощели от хиляди години живот в междузвездното пространство, те продължават да се уповават на любовта.
Лиу Цъсин, „Странстващата земя“, прев. Васил Велчев, изд. „Колибри“, С., 2024
