Деница Мешова
„Детайлите“ е точно това, от което се нуждае всеки читател – нещо различно, нещо интересно, нещо с необичайна структура. Тя е нежно, но и едновременно остро написана. И със сигурност красиво преведена. Книгата не се чете, а преминава през очите на завладения читател, който понякога се връща да препрочита отделни пасажи и да се вгледа в детайлите.
Неслучайно романът се превръща в истинска сензация в Швеция, родината на авторката на книгата, като пренася успеха си и на международната сцена. Книгата донася редица награди, една от които е най-важната литературна награда в Швеция – „Аугустприсет“ (2022), както и наградата на вестник „Афтонбладет“ за 2023 г. Книгата е толкова впечатляваща отвън, колкото и отвътре. Красивата корица на българското издание е дело на Люба Халева, като дизайнът и концепцията са вдъхновени от оригиналната шведска корица.
Романът е структуриран в четири части, всяка от които носи име на персонаж от миналото на повествователката. Интересното тук е, че в цялата първа част името на героинята разказвач не се появява. Очаква се това да се случи в някоя от следващите части или поне в края на романа, но тя остава неназована. Анонимна. Безименна. Ако някой все пак е открил името ѝ, разпиляно из стотиците описани детайли в книгата, то моля да ме извини.
И въпреки че името ѝ липсва из пределите на книгата, тя успешно представя четирима свои близки хора от миналото така интимно, че в даден момент се натрапва странното чувство, че и самият читател е живял с тях поне няколко дни и е обитавал едно и също пространство.
В първа част на романа любимата Юхана и съпоставката с нея, нейните навици, възможности, емоции и други състояния, разкрива и много за самата повествователка, която никога не говори пряко за себе си, а единствено през някого друг. В тази част на име Юхана действие по-скоро няма. Цялата тя е една голяма ретроспекция, каквито ще се окажат и останалите три части на книгата. Спомените, които преливат в главата на мистериозната жена повествовател, са възпламенени от две неща – една стара книга и една болест, които я връщат назад, и то доста отдавна. И разбира се, образът на треската. Той е много подходящ, защото е може би най-близкото състояние до това на любов, и до неизживяната любов, която е изпитала спътницата на Юхана. Неразположението на духа и тялото и нападащите я халюцинации са в основата на това жената повествовател да се върне назад в миналото до незабравените си любови. Ключови образи в първа част са името на писателя Пол Остър и неговата книга „Нюйоркска трилогия“, които възвръщат отминалите моменти отново пред очите на героинята. Литературата присъства съвсем осезаемо и плътно в първа част, като в един момент дори интимните връзки на жената повествовател са представени именно чрез литературни творби. Хората в живота ѝ след Юхана са групирани по литературен вкус или липса на такъв.
В част втора първата среща между любимата Ники и повествователката отново се случва по време на курс в университета – точно както и в част първа. Курсът обаче остава недовършен от самата жена разказвач, докато разкрива чудни възможности за Юхана и Ники. Така остават незавършени и тези нейни връзки, и нейното образование. И докато при Юхана споделянето на текстовете, които повествователката пише, е пълно, то във втора част при Ники това е на противоположния край: самата Ники е писателката, която обаче не споделя и дума от написаното с героинята разказвач. И в тази част на романа работи образът на литературата – този път скрит в книгата „Човекът без качества“. Друг важен детайл защо Ники е перфектната сродна душа за жената разказвач е разговорът помежду им. Този нестихващ и неспирен поток от теми и усещането, че те не водят стотици разговори, а имат един-единствен, който никога не е приключвал. В тази втора част на романа различното е разширяването на пространството, което героите обитават. Докато в част първа то се свежда най-вече до един апартамент или един задимен бар, то тук читателят напуска това затворено място, за да се отправи на пътешествие чак до Ирландия и да намери нищо повече от един фактологичен край на отношенията с Ники. Един шумен спор. Наистина сякаш и на читателя му олеква, когато Ники напуска страниците на романа. Животът с нея е напрежение и хаос. А единственият спомен от дните отново е една книга.
Трета част на романа обособява едно пространство, което тук се оказва доста затвърдено вече като единственото, което е сигурно и което със сигурност ще е там и няма да предаде своите посетители. Или да ги съди. Това е кръчмата. Музиката и свободата. Кръчмата е противоречиво пространство, но в този роман е място на много смях, запознанства и късмет. Третият специален човек в света на жената повествовател пристига от дебрите на една скрита сцена на нощен бар. Алехандро е непредсказуем и е единственият мъж, на когото е посветено име на част от романа. Алехандро може да бъде описан с няколко думи: хипнотизация, импровизация, музика и наркотици. Съвсем неочаквано и небрежно тук на читателя е спомената важна промяна в живота на жената разказвач, и то само в едно обяснително изречение, едно описание – че Алехандро е баща на първото ѝ дете. След това на четящите става ясно и че Алехандро е изчезнал отдавна и не може да бъде намерен. Все пак месеци по-рано краят на връзката с Алехандро е тих и предусетен. Скандал няма, а по-скоро само сбогуване. Друг важен образ в трета част е този на приятелството и на Сали. Ако връзките на Сали и тези на главната героиня разказвач могат да се противопоставят на плоскост, то това ще е антитезата завързване – обвързване. За самата Сали отношенията и любовта са проблематични и винаги приключват прекалено бързо. Те са затвор и страх от поставяне в ограничения. Докато същността от споделяне и обвързването са нещо ценно и приятно за жената повествовател. Тя не се страхува да навлезе надълбоко дори да напусне след това наранена. Детайлите свързани с героинята на Сали са множеството рокли и дрехи. И най-вече трите рокли, които тя така прилежно подбира за посрещането на Новата година. Сякаш те и мястото за тяхното описание в книгата съдържат в себе си всички мечти, желания, копнежи, заблуди, които самата Сали носи в себе си. В трета част на книгата важно място заема и добре обособеният символ на канапето, на дивана, в живота на героите. Всеки от тях е преживял поне едно себепроменящо нещо на тази мебел. Или е обитавал апартамент единствено с един диван в него. Или е усещал стар аромат на човек от миналото там.
Част четвърта е отново различна. Различна по начин, по който читателят отново съвсем небрежно в едно изречение трябва да научи, че този последен специален човек от книгата всъщност е майката на самата жена разказвач. Или по-добре да се каже жената, дарила я с живот. Защото никъде в цялата част не се споменава думата майка. А жената повествовател я нарича неутрално по име – Биргите. На няколко места споменава баща си и се връща към спомените с него, наричайки го така, ала майка ѝ до края остава просто Биргите. И в тази част на романа е пълно с имена на много книги, тук обаче се намества нов гост – едно огромно количество тревожност. Тази част е пълна и със спомени, стотици детайлни спомени. А връзката майка – дъщеря е необикновена и индивидуална, изпъстрена с много моменти, които на по-късен етап ще са директен отпечатък върху възприятията на младата жена повествовател. А „Детайлите“ е книга, която определено си заслужава да бъде прочетена. За да остави и тя своя отпечатък върху вас.
Ия Йенберг, „Детайлите“, прев. от шведски Стела Джелепова, изд. „Orange Books“, София, 2023
