Ан Енрайт, Колъм Тойбин, Меган Нолан, Аймиър Макбрайд и Алекс Кларк
Почитаната авторка на романа „Момичета от провинцията“, чиито екземпляри бяха горени на пазарния площад в родния ѝ град, почина на 93-годишна възраст. Ирландски писатели отдават почит на голямата литературна фигура, която рушеше табута и разширяваше границите на родната им литература
Ан Енрайт: „Тя винаги рискуваше всичко“
О’Брайън отвори нови възможности за ирландската проза – не защото престъпи редица табута, а защото ги наруши като жена. През 1960 г. екземпляри от първия ѝ роман „Момичета от провинцията“ бяха изгорени на пазарния площад в родния ѝ Кардиф. Всяка ирландска жена, която е публикувала по-късно, e задължена на писателката, преминала през всичко това.
О’Брайън съчетаваше желязна решителност и старовремска женска уязвимост. Тя се плашеше от дребни неща – никога не се научи да плува или да шофира например, – но не се страхуваше, когато трябваше да казва истината. Имаше хубав глас и го използваше удивително добре. Лирична, игрива и страстна, речта ѝ течеше гладко и се самозареждаше с енергия. За нея нямаше половинчати неща. Тя винаги рискуваше всичко.
Писателката описваше себе си като проводник на идеите, въплътени в творчеството ѝ – сякаш писането е някакво изпадане в несвяст – но всъщност беше невероятно трудолюбива, усърдна и внимателна в методите си на работа. Творчеството ѝ засяга дълбоки психологически истини и първични реалности; това винаги я поставяше извън потока на мейнстрийма и идеологическите спорове. Въпреки че пишеше за живота на жените и техния интимен живот, отношенията ѝ с феминизма не бях гладки. Книгите от средния период на писателската ѝ кариера разглеждаха въпроса – не винаги по приятен начин – за мъжката бруталност. Правеше всичко с неизменна лекота и майсторство, но бе любопитна в стилистично отношение и не се страхуваше от промени.
Последният ѝ роман „Момиче“ е сред най-дръзките ѝ книги. Действието се развива в Нигерия – място, което писателката посещава в края на 80-те си години, за да прави проучвания. О’Брайън не спираше да работи, защото се нуждаеше от пари, но съществуват и по-лесни начини да напишеш книга. Истината е, че пишеше, защото се чувстваше морално задължена да го прави. Крехка и непреклонна, тя живееше сама и се бореше да проправи свой собствен път.
Промяната, настъпила след отдръпването на вълната от мизогиния, окуражи О’Брайън и през последните години от живота си писателката стана по-доверчива към хората в родната си страна. Все пак без съмнение тя не би оцеляла като автор в Ирландия през ХХ век – страната, която силно обичаше и за която говореше с меланхолия през целия си живот. Щеше да бъде оклеветена и опетнена, смазана и съкрушена. Повечето от зрелите си години писателката прекара в изгнание, в Лондон, а чувството за невъзможна близост придава на книгите ѝ още по-голяма тежест в литературна традиция, която гласът ѝ преди време беше променил. Беше дошъл нейният момент. Иконите се изграждат от непосилни напрежения и трудности.
Колъм Тойбин: „Вместо да търси разплата, тя се захвана за работа“
На горния рафт на малкия гардероб в спалнята на родителите ми, в десния ъгъл, бяха скрити три книги. Стояха там, преди да бъдат отменени драконовите закони за цензурата в Ирландия. Трите книги бяха забранени романи – The Dark от Джон Макгахърн; „Двойки“ от Джон Ъпдайк; „Момичета от провинцията“ на Една О’Брайън.
В разговорите си с Една през годините никога не споменах, че съм намерил тези забранени книги. Това нямаше особено да я впечатли. Писането носи проблеми; писателката не е била щастлива от лошата си слава в малките ирландски градчета през втората половина на 60-те години.
Беше смела. Знаеше това. Беше оригинална в темите, които разглеждаше и в тона, който използваше. Те я интересуваха повече, но не чак толкова много.
Това, което Една всъщност искаше да обсъжда, беше въпросът за стила – как прозаичният стил може да бъде път към трансформиране на личността и света.
Отново и отново, тя се връщаше към фигурите, които бяха особено важни за нея – Вирджиния Улф и Джеймс Джойс, Уилям Бътлър Йейтс и Т. С. Елиът. Беше запленена от начина, по който елементи от техния живот се вплитат в романите и стиховете им, как се трансформират от автобиография в нещо по-голямо и мистериозно.
Често се опитвах да намаля напрежението в нашите дискусии с любопитни новини от Ирландия. Но Една познаваше страната по-добре от мен; беше си поставила задача да следи отблизо какво се случва там и редовно поддържаше връзка с водещи играчи от ирландския политически живот. Дребните клюки въобще не я интересуваха.
След като синовете ѝ пораснаха, Една започна да се грижи за качеството на собственото си уединение. През средния период от кариерата си пишеше с остра проницателност за ситуацията, в която беше сама. Тя откри стил, който съчетава интимното и непосредственото с онова, което е неуловимо и неясно. В един момент от романа Time and Tide героинята ѝ Нел Стийдман трябва да се бори в съда за родителските си права. Писателката би могла да извлече ефектите от напрегната драма при изслушването в съда, но създава сцена със силен заряд, която не е от деня на делото; тя проследява предишния ден, когато героинята ѝ отива в сградата на съда, за да усети атмосферата на мястото, където съдбата ѝ ще бъде решена. Това е превъзходна стратегия. Вместо със съдебна драма, ние се сблъскваме с уязвимостта на героинята ѝ, ставаме свидетели на сцена, предусетена от Нел и родена във въображението ѝ.
О’Брайън беше принудена да напусне Ирландия. Вместо да се оплаква и търси отплата, тя здраво се захвана за работа. Тъй като вече беше разбунила духовете, задачата ѝ бе да възстанови хармонията в прозаичния си стил, да разбере каква искряща енергия може да избликне от текста чрез вариране на тона, смяна на темпото, добавяне на драма. Тя осъзна, веднага след като започна този процес, че си струва да работи върху стила заради себе си. И това e нейно голямо постижение.
Меган Нолан: „Една демонстрираше неугасващ интерес към живота на другите“
Срещнах Една О’Брайън, когато работех като асистент сценичен мениджър на продукцията „Момичета от провинцията“. Не бях чела книгата и я взех със себе си в пъба вечерта преди началото на репетициите. Пет часа по-късно още бях там и след като бях завършила книгата, се връщах към началото ѝ.
Нейният роман изкорени у мен множество предразсъдъци, които дори не подозирах, че са част от мен, сблъска ме с наложени представи за начина, по който пишат жените и ирландските автори. Може би текстът ми подейства най-силно по отношение на възприятието на сериозността – като нещо тромаво и тежко, към което трябва да подхождаме без радост, повече умозрително, отколкото емоционално. Откривах в писането ѝ дълбока интелигентност, която по-скоро бе стимулирана, отколкото смущавана от осезаемо, първокласно удоволствие. От самото начало до края на писателската си кариера тя бе водена от неспирния си интерес към живота на другите и нещата, които бе забелязала.
Произведенията ѝ – винаги изненадващи и смели – затвърждават мястото ѝ в канона на ирландската литература наред с най-големите автори, които бяха променили всичко за нас, останалите. В нея обаче има нещо специално, което я отличава от всяка друга ирландска писателка – нахалната ѝ дързост и предизвикателност, качества, които ни вдъхновяваха по нашия път напред.
Когато я срещнах, още не бях започнала да пиша. Бях отхвърлила тази идея след тежък период от края на пубертета до началото на 20-те ми години. След като успях за кратко да общувам с нея, да я наблюдавам как прекосява сградата на театъра с обаятелна лекота и достолепие, разбрах какво ми липсва и към какво се стремя. Проумях, че това е среща с човек, за когото можеш да кажеш: животът му е не по-малко стойностен от неговото творчество.
Аймиър Макбрайд: „Тя имаше остро око за суетата и предвзетостта“
Със смъртта на Една загубихме един от последните големи представители на златната епоха на ирландската литература. Нейният първи роман предизвика скандал, а последният я дари с голямата любов на читателите, но всички нейни текстове между тях устояха на бурите, както се случва с най-добрите. Това бе така, защото Една беше честен и смел автор, винаги верен на своя чувствителен слух и инстинкти. Резултатът е богата и разнообразна колекция от произведения – великолепни разкази, пиеси и стихове, разположени между висотите, които постига с романите си.
От незабравимия ѝ дебют „Момичета от провинцията“ (1960) до високия модернизъм в „Нощ“ от 1972 г., завоят ѝ към политиката през 1994 г. с House of Splendid Isolation и последната ѝ публикувана книга „Момиче“ през 2019 г., писателката изследва сложната задача да живееш в женско тяло, докато се движиш в мъжки свят, и пише за радостта, срама, желанията и страховете, които носи този опит.
Едно от многото достойнства, пренебрегвани от доминираната от мъже литературна култура, в рамките на която тя бе принудена да публикува, беше фината настройка на нейната проза, интензивната ѝ красота и способност да изразява чувства в цялото им богатство и дълбочина. Критиците винаги определяха книгите ѝ като автобиографични, но рядко отбелязваха находчивия хумор на писателката. Една О’Брайън имаше рядко срещано бдително око за скритата суета и дразнещата предвзетост.
Писателката не ценеше изтънчената учтивост и за нея не съществуваха сакрални фигури. А читателите обичаха Една – любов, на която често имах удоволствието да ставам свидетел. Тя даде глас на проблемите на много жени и ни вдъхновяваше с куража, с който живееше живота си. Ще ми липсва. Блестящото ѝ творчество и също толкова забележителната ѝ личност ме промениха, както и всички нас, със сигурност за добро.
Алекс Кларк: „Разговорите с нея бяха въодушевяващи, ободряващи и завладяващи“, критик и журналист
Никой не изисква от писателите да бъдат харизматични: всичко е на листа, дори в ерата на публичните изяви и социалните медии. Понякога обаче се сблъскваме със стряскащо съзвучие между автора и неговите книги. Така беше с Една О’Брайън – поетичната ѝ проза сякаш изисква от читателя да отстъпи назад, а физическото ѝ присъствие излъчва същата сила. Преди няколко години по повод предстоящо мое интервю с О’Брайън споделих напрежението и неувереността си с писателката Индия Найт. Тя ме увери, че речта на Една е „като вятър“ – забележително точно определение за говорене, накъсвано от изблици и внезапни пориви – вдъхновяващо, ободряващо и неустоимо. Просто се огъваш и се опитваш да следваш промените в посоката.
Нищо от това не подсказва, че всъщност не виждаш голяма част от нея. Отвъд безкрайната ѝ щедрост и прямота, в теб винаги остава усещането за бездънни интелектуални и емоционални дълбочини, с които писателката трябва да се бори, работейки над белия лист.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 29 юли 2024 г.
