Мари Врина-Николов
„Баща ми беше градинар. Сега е градина.“
С „Градинарят и смъртта“ – прекрасно Шубертово заглавие – Георги Господинов се връща към едно по-лично, по-интимно повествование, както в първия си роман „Естествен роман“. Към същата трудност да се разкаже неизразимото: раздялата и по-конкретно в този текст – безвъзвратната раздяла, която човек никога не преодолява: смъртта на бащата. Смъртта на бащата означава смърт на част от самия човек, на неговото детство; след като родителите ни си отидат, сред живите не остава никой, който да ни познава от самото ни раждане: „Краят на бащите ни е краят на един свят с цялата му сложна екосистема.“ И така, подобно на Шехерезада – както и във всички романи на Господинов – разказвачът отлага момента да назове и опише смъртта. Този текст носи една безкрайна тъга, но и безкрайна нежност, кара ни да плачем и да се смеем едновременно благодарение на финия хумор, характерен за цялото творчество на Господинов. Това е текст за края на живота и за неговото унижение (инконтиненция, памперси като в началото на живота, зависимост, нетърпима болка, физическа метаморфоза и разпад), неговата жестокост, която може да се прочете в медицинските документи („Досега знаех, че латинският е мъртъв език. Сега знам, че е езикът на смъртта. Смъртта говори латински“), но и за придружаването на близкия, който си отива, заобиколен и закрилян от обичта на сина си, за страха и очакването на смъртта, за която знаем, че е съвсем близо. Това е текст, изпълнен с топлината и светлината на тази съучастническа обич…
Болезненият, много личен опит, който всеки път е различен и изживян в дълбока самота, макар и да се споделя от всеки човек, под перото на Господинов се превръща в наше общо преживяване – не само на съвременниците му, но и на цялото човечество. От Библията, Епикур и Омир, който присъства и с „Илиада” (когато става дума за битката, водена срещу физическата болка, в която всички удари и всички стратегии за притъпяването ѝ поне за няколко часа са от полза), и с „Одисея” (когато завърналият се Одисей вижда стария си баща Лаерт да работи в градината), до Сюзан Зонтаг и нейната книга „Болестта като метафора“ или Борхес, който е изписал на надгробната си плоча „Don’t be afraid…“ – едно своеобразно ехо на любимата фраза на бащата, която се повтаря като рефрен: „Няма страшно“. Без да броим вицовете и забавните истории, разказани от бащата, които са антидот на тъгата и трагиката, както и картините на Брьогел Стария, от които блика възвишеното в едно успокояващо ежедневие – успокояващо, защото е налично и кипи от живот. Там е капсулирана силата на Господиновото въображение и на неговия език, поетичен, без да опоетизира.
Толкова много въпроси преминават и през текста: за трансцендентността, когато не си вярващ, за евтаназията и възможността да избереш края на живота си (тема, вече засегната във „Времеубежище“), за това как да живееш след смъртта на близък човек и дълбоките промени, които тя предизвиква, особено когато е родител…
„Градинарят и смъртта“ е преди всичко историята за една огромна синовна и бащинска любов и уважение, които тласкат раздялата до самите ѝ предели, написана смело, без патос, но и без да се избягва оголването на чувствата и тъгата: „И аз, който вярвам в думите, нямах никакви думи. Но и това не беше важно, беше важно да държа ръката му, той стискаше моята, минавахме моста на нощта и след малко щяхме да се разделим. За първи път лежах до някой, който умира. […] Това остава накрая, няколко споделени вдишвания и издишвания в тъмното“.
Това е един много хубав портрет на бащата, част от едно поколение, което е живяло повечето от живота си в условията на комунизма.
Въпреки всичко това е и покана да „празнуваме живота, а не смъртта“. Животът в „цялата му възхитителна нетрайност“ …
Георги Господинов, „Градинарят и смъртта“, ИК „Жанет-45“, Пловдив, 2024
