Борис Акунин (1956) е литературният псевдоним на руския писател, преводач и литературовед Григорий Шалвович Чхартишвили. Завършил е японска филология в Московския университет. Работил е като преводач от японски и английски, превел е произведения на Юкио Мишима, Кобо Абе, Питър Устинов и др. Главен редактор е на 20-томната „Антология на японската литература“. През 1998 г. публикува романа си „Азазел“ – първи от поредицата криминални романи за приключенията на Ераст Фандорин, а три от тях са филмирани. През 2000 г. е обявен за „писател на годината“ на Русия, а през 2023 г. Путиновият режим го поставя в списък на терористи и екстремисти заради опозицията му към войната в Украйна. Българските му преводи са публикувани в повече от 20 книги. От 2014 г. живее във Франция (Бретан), Испания и Великобритания (Лондон). През 2022 г., заедно с Михаил Баришников и Сергей Гуриев, основават платформата „Истинската Русия“ за дарения в полза на Украйна.
Вие е сте един от най-популярните руски писатели, но в момента Вашите книги са забранени в Русия. Дори сте обявен за екстремист и терорист. По какъв начин стигате сега до читателите си?
Имам авторски уебсайт Babook.org. Това е издателство, където може да се закупят нецензурирани книги (не само мои), които не се предлагат в Русия, и платформа, на която публикувам различни текстове, провеждам анкети и веднъж месечно отговарям на въпроси на читателите. И освен това там може да се пише, което и много хора правят.
Псевдонимът Ви Акунин, както е известно, произхожда от японска дума с двойно значение – „мошеник, злодей“ и „човек, който не живее според обществените закони“. Едва ли някой се съмнява кое от двете значения Ви подхожда повече, но все пак този псевдоним не се ли превърна в самоизпълняващо се пророчество в родината Ви?
Името на проекта „Акунин“ не означаваше, че акунин съм аз. Въпросът беше в това, че в поредица от романи за детектива Ераст Фандорин възнамерявах да изследвам различни видове злодеи, тоест фокусът на вниманието на автора беше антигероят, акунин. От всички тези различни рицари на злото смятах да създам цяла галерия, хербарий от „цветя на злото“. А иначе аз самият съм много мил, безобиден, тревопасен и живея изключително по правилата.
Руската култура и литературата в частност винаги е била на висота въпреки цензурата на диктаторите (или заради нея). Как смятате, ще се справи ли достойно и при този режим?
Не съм сигурен. Репутацията на руската култура никога не е падала толкова ниско дори в съветско време. Мнозина, включително и активни дейци на руската култура, я загърбиха след началото на войната и се съгласиха с това, че тя е еди-каква си, имперска и виновна за всичко. И Пушкин е виновен, и Булгаков, и Достоевски и всички, всички, всички. Не съм съгласен с това и по този въпрос често пиша и говоря. Затова ме наричат и руски империалист.
Проблемът всъщност е, че исторически е имало два мощни клона в руската култура – „етатистки“, тоест служещ на режима, който е съществувал по това време (без значение как се нарича) и свободолюбив, в опозиция на режима. Обикновено този втори клон спасява честта на руската култура. Но сега Русия изпадна в такава черна дупка, че всичко руско стана мръсно. Струва ми се много вероятно в крайна сметка, след неизбежното падане на диктатурата, Русия да се разпадне като единна държава. В този случай ще се появят някакви нови страни и всяка от тях ще има своя собствена култура.
Но аз нямам контрол върху макропроцесите. Това, което мога да направя, е да остана верен на себе си и да пиша както се пише. С това и се занимавам в момента. Но мислите ми за руската литература не са много радостни. Написах роман за нейната съдба, който ще бъде публикуван следващия месец. Това е своеобразен реквием, панихида за великата литература в жанра „да си спомним за починалия с блага дума и да си поплачем“.
Действието в един от най-популярните Ви романи – „Турски гамбит“, се развива в България. Как избрахте сюжета на романа си и какво Ви свързва с нашата страна?
В университета следвах с прекрасни български момичета. Бяха толкова красиви, че аз свикнах да възприемам България като някаква много красива страна. Но в същото време допреди снимките на филма „Турски гамбит” никога не бях ходил в България. Дойдох за първи път, за да избера локации. А България ми се стори невероятно очарователна. Донякъде прилича на Грузия, където съм роден. Същото тъжно веселие и весела тъга… Е, сюжетът е друга история. Имах спор с жена ми. Трябваше да разреша един труден литературен проблем: да напиша роман за войната, който биха чели и момичета, и девойки, и жени. Защото във „Война и мир“ жена ми е пропускала като дете всички бойни сцени, а аз пропусках всички глупости за любовта. Затова ѝ обещах: ще напиша военен роман, който може да се прочете, без да се пропуска нищо. Според хронологията на сериите се оказа, че това ще е Балканската война от 1877-78 г.
А посещавали ли сте някога местата, които описвате – Шумен, Плевен, Никопол…?
Два пъти. Първо с представители на българското филмово студио, преди да заснемем филма. След това, вече след края на филма и със забележителния режисьор документалист Леонид Парфьонов. Направихме „филм за филма“ и пропътувахме целия маршрут на боевете от Дунав до Адрианопол. При Зимница, на мястото на прелеза, гребахме с лодка и течението едва не ни отнесе.
Сюжетът на романа е свързан с Руско-турската война и освобождението на България. Българите, разбира се, винаги ще са благодарни на Русия за своето освобождение, но смятате ли, че това ги задължава да бъдат лоялни към всяка следваща власт в Русия? Задавам Ви този въпрос, защото с това доста се спекулира в момента и в България, и в Русия.
Гледам на събитията от онази епоха без никакъв романтизъм. Да, руското общество искрено е искало да помогне на „братята българи“; имало е много дарения, доброволци и т.н. Но за империята това е бил опит да се наложи на Балканите, да изтласка съперника си оттам – Австро-Унгарската империя. Не само да освободи България, но и да я направи свой сателит, подчинен на волята на Петербург. Както знаете, руските администратори са се държали толкова безцеремонно в България, че след няколко години са изгонени оттам. Добре би било българите да знаят как да разделят Русия на Русия-държава и Русия-страна. Държавата се променя, става и такава, и онакава. А страната е вечна и в нейната основа е културата. Аз например смятам сегашната руска държава за някакъв кошмар, за враг на собствената си страна.
„В края на краищата ти, разбира се, все едно ще загубиш, защото животът е вечен, а ти не, но смисълът на съществуването е в това да напуснеш този свят значително по-„голям“, отколкото си бил“ – това е цитат от последния Ви роман „Яма“. На този смисъл ли останахте верен, г-н Акунин, когато избрахте да живеете далеч от родината?
Това са думи на моя герой. Аз не съм съгласен с него. Ако ти, точно ти, докато си живял, си станал по-„голям“ и много по-добър, отколкото си бил, значи вече си спечелил и ще напуснеш този живот като победител. Каквото и да се случва в този свят… А живея далеч от родината си, защото е невъзможно да си писател при диктатура, във всеки случай не и свободен писател. Впрочем „несвободен писател“ е оксиморон.
И накрая, един въпрос на нетърпението. Каква Русия си представяте след Путин? И каква Европа?
Представям си държава федерация или дори конфедерация, където всеки регион и народ живее както иска, а ги обединяват големи общи проекти, икономически интереси и културни връзки. Нещо като Съединените щати на Евразия. Почти по същия начин бих искал да видя Европа – обновен, дебюрократизиран ЕС, където би искала да се върне и Великобритания.
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
