Д-р Петър Величков на 70
Хубава годишнина окръгли на 27 август литературоведът, изследователят, журналистът, поетът, редакторът, текстологът Петър Величков. Повече от половината си съзнателен живот посвещава на каузата да реабилитира в българската литература името на Яна Язова и тя, и нейното творчество да заемат полагащото му се място[1]. И успя. Само това да бе сторил – стига му. Ала той е неуморен. Талантлив. Можещ. Работохолик. И тази година поднесе едно истинско литературно бижу на Пролетния панаир на книгата – изящното томче с писма на изключителния поет и достоен политик Трифон Кунев.
За 60-годишнината му го нарекох Рицар на книгата – съвсем спокойно мога да повторя и да докажа, че той заслужава тази титла и днес – десетилетие по-късно. Освен романите, детската книжка, днес имаме и солиден том със стихотворенията на Яна Язова (побиращ трите издадени пожизнени стихосбирки, но и други творби, оцелели в архива ѝ) – т.е. тя е пред нас в целия си творчески облик. По негова инициатива увлече преди 12 години Института за литература (БАН), Софийския, Търновския, Пловдивския университет, присъедини се и управлението на община Лом, съдейства проф. Хилде Фай и се отбеляза по достоен начин векът на голямата писателка – мъченици на словото.
Сетне реши да покаже в целия ѝ блясък историческата четирилогия на Фани Попова-Мутафова, посветена на Второто българско царство. Днес предстои второ издание на книгите, тъй като те вече са изчерпали тиража си. Така се получи и с Дневника на Дора Конова – рядък документален наратив, променил представите ни за личната съдба на Яворов.
Същата е съдбата и на книгите му, свързани с миналото на София – „Страсти и скандали в царска България“ (с първа реализация от 2000 г.), „Софийските потайности“ (2004), „Яна Язова: проклятието на дарбата“ (2007) – и трите томчета имат своите периодични издания и допечатки до днес. Малцина наши автори могат да се похвалят с такъв успех – да изчерпват тиражите и да се правят нови. А всъщност успехът не стига и не се изчерпва с тези факти.
Особено важна е редакторската му работа в поредицата „Новолуние“, реализирана от книгоиздателство „Хемус“ – където бяха възкресени тринайсетина български и чужди произведения от висока естетическа стойност: „Синият залез“ на Павел Вежинов, „Тъмни зори“ на Кирил Христов, „Изобретателят“ на Борис Шивачев, „Дилетант“ на Чавдар Мутафов, „Капитан“ на Яна Язова, „Странни хора“ на Димитър Шишманов, „Кръв“ на Константин Константинов, „Между пустинята и живота“ на Николай Райнов, „Пан“ на Кнут Хамсун, „Сам“ на Аугуст Стриндберг, „Нилс Люне“ на Йенс Якобсен, „Белият доминиканец“ на Густав Майринк, „Любовни послания“ на Станислав Пшибишевски, „Някой, никой и сто хиляди“ на Луиджи Пирандело. Близо половин век почти всички посочени заглавия остават непознати за читателската аудитория у нас. В епохата когато се заговори за: преосмисляне на литературния канон; за реабилитиране на незаслужено забравени и забранени писатели, П. Величков предприе сигурни и смели действия в тази посока. И виждаме, че той не се отклонява от пътя си и до момента. Така че наистина за него литературата е и съдба, и кауза. Той се превърна в пример как да се брани, изследва и отстоява определен творец. Рядко нашето литературознание може да посочи подобни явления – Пенчо Славейков – по отношение на Яворов, д-р Кръстев по отношение на Алеко Константинов, проф. Иван Шишманов относно Вазов, Владимир Василев спрямо Йовков – в миналото. В наши дни подобни жестове демонстрират проф. Милена Цанева спрямо Вазов и жените авторки, а към нея се присъединява цяло женско съзвездие – Катя Зографова, доц. Людмила Малинова, проф. Жоржета Назърска, проф. Милена Кирова, проф. Миглена Николчина, проф. Красимира Даскалова, проф. Дора Колева. Близка е изследователската ролята на проф. Димитър Михайлов по отношение на Яворов, а и на проф. Михаил Неделчев.
В настоящото юбилейно слово бих искал да обърна внимание повече на една друга книга, написана от П. Величков. Която също бихме могли да определим за принос, тъй като литературната ни история е изключително бедна в това отношение – проследяването и издирването на прототипите на конкретни литературни герои. Тъй като идеята на изследователя е как литературният текст да стане по-интересен и атрактивен. А това е от голямо значение в нашата обезкнижаваща се епоха – свидетели сме на проблема с нечетенето[2]. И то нечетенето именно на класически художествени произведения. Как да запалим интереса? Как да сторим така, че литературната творба от предизвикателство да се превърне в приключение[3]? Точно на тези въпроси дава своя оригинален отговор литературоведът в книгата си отпреди десетина години „Прототипи и герои – тайни, загадки, съдби“.
Книгата е реализирана от издателството „Изток-Запад“, хубаво е оформена с твърди корици и се превръща в оригинален художествен, естетически издържан продукт. Откроява се както с висока интелектуална стойност, така и с определено културна насоченост – а не типично журналистическо-жълтеещата. От 2013 г. е, побира се в около 200 страници, които се поглъщат буквално на един дъх. Това е друго умение на П. Величков – да разказва увлекателно, да приковава интереса на любознателния. Именно то – любознанието – стои в основата на цялата книга. Разделена е условно на две части – българска, обхващаща 14 очерка и чужда, разбирай – европейска – съдържаща 3 материала. Българските класици са: Петко Славейков, Любен Каравелов, Вазов, Алеко Константинов, Яворов, Дебелянов, Йовков, Чудомир, Константин Константинов, Ангел Каралийчев, Георги Караславов, Димитър Димов, Димитър Талев. Акцентира се върху емблематичните им творби: „Изворът на Белоногата“, „Българи от старо време“, „Под игото“, „Бай Ганю“, „В полите на Витоша“, „Да се завърнеш…“, „Аз искам да те помня все така…“, „Шибил“, „Не съм от тях как Сийке“, „Кръв“, „Тошко Африкански“, „Снаха“, „Осъдени души“, „Железният светилник“. От чуждите са подбрани двамата французи – Александър Дюма баща и Антоан Екзюпери и немецът Карл Май. Техните знаменити романи – „Тримата мускетари“, „Малкият принц“ и „Винету“. Културологичният подход се откроява при работата на изследователя. Внимателно и прецизно П. Величков излага литературните явления и ги „засича“ с биографичните факти на прототипите. Има какво да се научи, а така се разширява културният хоризонт на четящия. Примерно аз лично бях слабо запознат, че Карл Май има около стотина романа. Като дори един е посветен и на България – „През дебрите на Балкана“, – като нашата нация е представена по един достоен начин. Това е изключително ценен епизод, свързан с концепцията – как другите ни виждат. Апропо чудесен начин за преодоляване на националния ни комплекс, кодиран в (или от?) байганьовския синдром.
Силно впечатлява един сюжет от българските прототипи – сблъсъкът между автор и протообраз: срещата между Константин Константинов и Цола Драгойчева. Става въпрос за романа „Кръв“, който е публикуван през 1933 и повествува за атентатите в църквата „Свети Крал“ („Света Неделя“) от 1925 г. П. Величков има особен отношение към този текст. Под неговата предана грижа излиза всъщност третото издание на книгата. От 1946 до 1993 г. той е „забранена книга“, а това е приблизително половин век! Причината за арестантската съдба на художественото произведение иде именно от поведението на прототипа – Цола Драгойчева – Соня, или Вяра – както е в книгата. Първата жена министър в най-новата ни историята се оказва абсолютен диктатор – по нейното настояване писателят е уволнен от поста, който е заемал като директор на Националното радио и след това изпада в немилост за период от около две десетилетия. Като една от най-интересните книги в историята на нашата литература се налага именно романът „Кръв“. Ако изключим хумористичния, писан в съавторство със Светослав Минков – „Сърце в картонена кутия“, – това е единственият роман на К. Константинов. Бихме могли да го разглеждаме и като исторически (атентатът в катедралата), и като политически (революционните действия на Вяра). Сам по себе си текстът е великолепен, разкрива не само таланта на писателя, но и заявява неговата дълбока хуманистична вяра, че светът ще живее в мир, кръв не ще се пролива вече, детето, което се ражда се казва Миро (името иде от „мир“). Това е комай единственият сблъсък между автор и прототип в книгата. Но той дава плод на ред съждения за съдбата на твореца в тоталитарния режим. Апропо П. Величков е сред непримиримите личности, които винаги реагират на определим режим, бил той установен, или зараждащ се. А това е не само смелост, достойнство, а и гражданско поведение, което дава висок пример за подражание.
Очарователни са страниците, разкриващи „отмъщението“ на Ангел Каралийчев спрямо Дора Габе в чудесната му повест „Тошко Африкански“. Така става, че съдбите на двамата големи наши писатели се преплита по комшийски – в младините си студентът по химия е квартирант у Габе, а на старини – живее в апартамента под нейния, т.е. обитават една и съща жилищна кооперация[4]. И това ако не е съвпадение?! Или участ? Една от най-щастливите. Благородството на Д. Габе не винаги е изтъквано, но то е било част от нейния характер. Тя умее да се издигне над дребнавото, над ежедневното, за да се устреми към вечното. Тодорка Гъбева е слугинята, която се кара на пакостливата маймунка Тошко и неин прототип е голямата дама на нашата литература, чието някогашно име е именно Тодорка (а и Изидора, и Дора – тя има не само разнобой в годините на раждането, но и в имената). Системно Д. Габе „тормози“ мързеливичкия А. Каралийчев да напише „Тошко Африкански“. А това е реално сред най-благодатните намеси на един писател в съдбата на друг – да откриеш таланта и да го заставиш да се работи с него, да се развива – именно това прави Дора Габе.
Книгата получава и своята изящна рамка – отпочва с идеята за красота и надмогване на смъртта – „Изворът на Белоногата“ – и завършва с „Малкият принц“. Т.е. някак нашата литература се издига, съполага, ураванява, ако не със световната, то поне с европейската. А това е кауза на не един наш литературен специалист (нека припомним мисията на д-р Кръстев и „Мисъл“, на Иван Радославов и „Хиперион“, на проф. Константин Гълъбов и „Стрелец“). П. Величков успява да го постигне жестово, сюжетно и естествено. И двете творби реално повествуват за отнемането на живота – в единия случай то е фолклорно-митологично, а в другия – личен избор. Ала и в двете творби сякаш доброто, светлото се издига над смъртоносното. Чистотата, серафичността, любовта, които носят и Гергана, и Принца, сякаш успяват да се издигнат над тленното, над скръбта, за да си повторим, че „същественото е невидимо за очите“ – както е речено в една друга Велика Книга.
В заключение бих искал да се спра на книжка отпреди двайсетина години – „Неразличим“ – тя е датирана: 27.VIII.2004 – т.е. това е за 50-годишнината на П. Величков. Отново е реализирана от „Изток-Запад“, малко над 50 странички е, толкова са и стихотворенията в нея. Редактори са Любен Козарев и Румен Леонидов, който пише и Следговор. До момента П. Величков е автор на две стихотворни книги. За първата съм писал по-рано, сега е ред на „Неразличим“. Обратно на заглавието си, тук и герой, и текст са силно различими. 2004-та е все още времето на постмодернизма, който се беше завихрил у нас с пълна сила. Прави впечатление, че поетът тук е избрал един модернистичен език, който обаче не стига до разюздан пейоратив, а напротив – удържа едно красиво и чисто интимно говорене. Това е доловено от Р. Леонидов и той озаглавява своя завършващ книгата текст „Петър Величков е вечерял с Бога“ – изразителна фраза, която прави отличима цялата книга. Стиховете са кратки. Но не са в стил хайку. Героят бяга от парадното, от показното. Той втъкава себе си в своите текстове – така както правят големите, истинските творци. Естественото състояние на дишане и писане – ето към това се стреми, и това постига героят на П. Величков тук. Листото, лалето – водещи образи символи в книжката. Устремяването към красивото, към Божественото, към вселенското, изхождайки от малкото, ранимото, крехкото. Та не е ли човекът крехък като листо, или като цвете? Не носи ли тази нежност и потребност от нежност у себе си? Та не е ли всеки един от нас един Малък принц, отглеждащ по някоя роза?
Мълчанието, съзерцанието на разцъфтяването, усещането на вечното, търсенето на безкрайното, непостижимото – хоризонта – като нещо, което осмисля битието ни. Ето това е героят на П. Величков. „Пирамида“ е сред стихотворенията с най-оригинална форма. Тук графиката също оказва своето значение. Птицата, слънцето, сълзата, прашинката, луната, светлината – това са част от елементите, съставящи този лирически персонаж, устремен към Съвършенството и Бога. Този стремеж е автобиографичен за П. Величков, а това прави поезията му искрена, съкровена, кристална. „Може ли тревичката// да представлява важност“ диалогизира с Александър-Геровото:
Какво е това, какво е това –
едно малко стръкче трева.
Но то е по-силно от мене, човека,
който притихна под сянката лека.
Не липсва философската осмисленост на света, на битието в тази поезия. Това именно я сродява с тази на класика Геров. Копнението на П. Величков е към хармонията, мирното живеене:
Колко близък е мирът:
със себе си и със светът.
Помирението със самия себе си – и тогава вече със света – простичко, но изключително важно прозрение. Връщането към примитивното живеене – Робинзон носи и онова очарование да цивилизоваш, да окултуриш – апропо роля, изпълнявана и досега от поета или по-скоро от човека П. Величков. Кал, която ражда цвете и „бранещ се бодил“ – нежността, суровото, и все пак: победата е на красивото. Тъжната констатация: „Човекът// е изчезващ вид“ е метафора, обясняваща и обобщаваща нашето днес. Едно от най-въздействащите стихотворения е „Мечта“ – любовна изповед, която откроява хуманистичното у поета:
Безплътен е светът.
И всички хора стават толкова добри,
че ми се иска
да ги прегърна и целуна.
Можем да доловим оня копнеж на Лилиев[5] по звънтежа на дъжда, можем да усетим тъгата по Петя Дубарова, „властелин на мига“ – разковничето за пълноценен живот – да се живее в мига и за мига, а не да се отлага за утре, за после, а не да се връщаме постоянно към вчера. Не знаем колко ни е отредено – имаме само това сега! Желанието да се целуне небето е онова издигане, за което искрено завижда Румен Леонидов на колегата си: „Завиждам като поет на поета за това благородно, силно и изстрадано извисяване, което е издигнало Петър Величков до небето на поезията“. Вече откроихме по-рано гражданската позиция на човека, но тя е налична и в поезията му: „Петър се самоопределя за поданик на свободата. Затова тази книга е издишана като освобождение“[6]. Бих искал да завърша отново цитирайки силната рецензия на проникновения Р. Леонидов: „Стиховете на Величков са зов към себеподобните да потърсят своя собствен път към общото съвършенство“. Тази цел е неотклонно следвана и днес от големия литературен деятел П. Величков. Честити 70, Рицарю на словото!
[1] Точно 40 са годините от 1984 насам – оттогава реално е интересът на П. Величков към личността и творчеството на голямата писателка.
[2] Преди дни проф. Александър Кьосев в една от социалните мрежи сподели тревожно проучване, оформено в табличен вид относно четенето в европейските страни – България се нарежда, за жалост, на едно от последните места. Четенето формира нивата на цивилизованост, културно развитие и мислене. Можем да си обясним и политическия хаос, на който сме свидетели от няколко години насам, и безумните реакции на партии относно определени ненужни закони и нагнетяване на излишно напрежение – неграмотност, и то функционална не, а по-скоро – фундаментална. Дано големият литературен теоретик успее да систематизира наблюденията си в книга, каквото е и намерението му, за да видим реалната тревожна ситуация и предписание за преодоляването ѝ. Повече виж на: FB страница на Alexander Kiossev: https://www.facebook.com/share/p/PPmezrHWVNPkZP18/ (посетено на 21.08.2024).
[3] В уводните си думи авторът на „Прототипи и герои“ споделя, че работата по издирването и проследяването на първообразите на литературните герои се равнява с изживяването при четене на криминален роман, а това си е и интелектуално приключение.
[4] Днес техните жилища, намиращи се на бул. „Васил Левски“ № 60, са музеи и са отворени за посещение.
[5] Неслучайно Р. Леонидов определя поета П. Величков като автор символист.
[6] Величков, Петър (2004) Неразличим, София: Изток-Запад (с. 58).
