Джорджо Агамбен
Средновековните философи били неустоимо привлечени от огледалата. Те размишляват в частност за естеството на образите, които се появяват в тях. Какво е тяхното битие (или по-скоро тяхното не-битие)? Дали са тела или не-тела, субстанции или акциденции? Дали съвпадат с цвета, със светлината или със сянката? Притежават ли движение по място? И как може огледалото да приема формите им?
Със сигурност битието на образите[2] трябва да е много своеобразно, защото ако те бяха просто тяло или субстанция, как биха могли да заемат пространството, което вече е заето от тялото на самото огледало? А ако тяхното място беше огледалото, то при преместване на огледалото образите също би трябвало да се преместят с него.
Преди всичко образът не е субстанция, а акцидентално свойство, което не се намира в огледалото като в място, а като в подлежащо (quod est in speculo ut in subiecto). За средновековните философи, да бъде в подлежащо, е начинът на съществуване на онова, което е несубстанциално, т.е. което не съществува от себе си, а присъства в нещо друго (имайки предвид близостта между любовното преживяване и образа, не ще ни изуми, че и Данте, и Кавалканти определят в същия смисъл любовта като „акцидентално свойство в субстанция“).
От тази несубстанциална природа на [отразения] образ произтичат две свойства. Тъй като не е субстанция, той не се отличава с непрекъснатост, нито може да се каже, че се движи чрез движение по място. Образът по-скоро бива създаван във всеки един миг според движението или присъствието на онзи, който го съзерцава: „както светлината се създава всеки път отново според присъствието на светещото, така и за образа в огледалото казваме, че възниква всеки път според присъствието на наблюдателя“.
Битието на образа е непрекъснато възникване (semper nova generatur). Доколкото има характера на постоянно възникване, а не на субстанция, той се поражда всеки миг наново като онези ангели, които според Талмуда пеят възхвали на Бога и веднага след това потъват в небитието.
Втората характеристика на образа е неопределимостта му според категорията на количеството – той не е точно форма или образ, а по-скоро „обликът на образ или форма (species imaginis et formae)“, който сам по себе си не може да бъде наречен нито дълъг, нито широк, но който „притежава само облика на дължината и ширината“. Следователно размерите на [отразения] образ не са измерими количества, а само външен вид, начини на съществуване и „разположения“ (habitus vel dispositiones). Това, че въпросните същини могат да се отнасят само до някакво „разположение“ или етос, е най-интересното значение на израза „съществуване в подлежащо“. Това, което се намира в подлежащото, има формата на облик, на употреба, на жест. То никога не е нещо, а винаги и само „нещо от този вид“ („specie di cosa“).[3]
Понятието species, което означава „проява“, „външен вид“, „видение“, произлиза от корен, който означава „гледам, виждам“ и който се намира и в думите speculum (огледало), spectrum (привидение, призрак), perspicuus (прозрачен, ясно видим), speciosus (красив, представителен), specimen (образец, белег), spectaculum (зрелище). Във философската терминология species се използва за превод на гръцкото eidos (както genus, „род“, за превод на genos); оттук и значението, което терминът ще придобие в природните науки (животински или растителен вид) и в езика на търговията, където терминът ще означава „стоки“ (по-конкретно в смисъла на „съставки“, „подправки“) и по-късно „пари“ (espèces).
Образът е битие, чиято същност е да бъде облик, видимост, или проява. Специално (speciale) е онова битие, чиято същност съвпада с проявлението си, със самия си облик (specie).
Битието на облика е абсолютно несубстанциално. То няма свое собствено място, но спада към едно подлежащо и присъства в него като habitus или като начин на съществуване, както образът е в огледалото.
Обликът на всяко нещо е неговата видимост, т.е. неговата чиста умопостигаемост. Специално е онова битие, което съвпада със своето показване, със самото си разкриване.
Огледалото е мястото, в което откриваме, че имаме образ, и заедно с това, че той може да бъде отделен от нас, че нашият „облик“ или imago не ни принадлежи. Между възприемането на образа и разпознаването ни в него е налице отстояние, което средновековните поети наричали „любов“. В този смисъл огледалото на Нарцис е изворът на любовта, изумителното и жестоко преживяване, че образът е и не е нашият образ.
Ако отстоянието се премахне, ако разпознаем себе си, без преди това да сме били – дори само за миг – неразпознати и обикнати в образа, това означава вече да не можем да обичаме, да повярваме, че сме господари на собствения си облик, да съвпаднем с него. Ако отстоянието между възприятието и разпознаването се удължи неопределено, образът бива интернализиран като фантазъм и любовта изпада в психологията.
Средновековните автори наричали облика intentio, „намерение“. Понятието назовава вътрешната напрегнатост (intus tensio) на всяко същество, която го подтиква да се превърне в образ, да се съобщи. В този смисъл обликът не е нищо друго освен напрежението, любовта, с която всяко същество желае себе си, желае да постоянства в собственото си битие, да съобщи себе си. В образа битието и желанието, съществуването и стремлението съвършено съвпадат. Да обичаш друго същество, означава да желаеш неговия облик, т.е. [да желаеш] желанието, с което то желае да постоянства в своето битие. В този смисъл битието на облика (видовото битие) е общото или родово битие и то е нещо като образа или лика на човечеството.
Видът, или обликът, не подразделя рода, а го изявява. В него, доколкото желае и бива желано, битието става облик, прави себе си видимо. И битието на облика не означава индивида, отъждествен с това или онова свое качество, които му принадлежат изключително. Напротив, означава едно каквото и да е битие, т.е. такова битие, което е без разлика и по неопределен начин което и да е от своите качества, придържа се към тях, без да позволява никое от тях да го идентифицира.
„Да бъдеш какво да е желано“, е тавтология.
„Представителен“ (specioso) означава красив и едва по-късно неверен, привиден (apparente). Облик означава онова, което дава видимост, и едва по-късно – принципа на класификация и на еквивалентност. „Давам си вид“ (far specie) означава „изумявам, изненадвам“ (в отрицателен смисъл); но това, че индивидите съставляват вид (си придават облик), е успокояващо.
Нищо не е по-показателно от това двойно значение на термина „облик“ (specie). Той е това, което се предлага и се съобщава на погледа, което дава видимост, и в същото време това, което може – и на всяка цена трябва – да бъде закрепено в субстанция и във видова разлика, за да съумее да конституира идентичност.
„Персона“ първоначално означава „маска“, т.е. нещо изключително свързано с облика, „видово“ или „специално“ (speciale). Нищо не показва по-добре значението на богословските, психологическите и социалните процеси, които обуславят персоната, от факта, че християнските богослови са използвали този термин, за да преведат гръцката дума hypostasis, т.е. да обвържат маската със субстанцията (три лица, персони, в една-единствена субстанция). Персоната представлява улавянето на облика и закотвянето му към субстанция, за да стане възможно идентифицирането му. Документите за самоличност съдържат снимка (или друг способ за улавяне на облика).
Специалното навсякъде трябва да бъде сведено до личното, а то – до субстанциалното. Превръщането на вида в принцип на идентичност и класификация е първородният грях на нашата култура, нейният най-безмилостен диспозитив. Персонализира се нещо – към него се отнасяме като към някаква идентичност – само при условие че бъде жертвана неговата специалност (specialità). Всъщност специално е онова битие – лице, жест, събитие – което, не приличайки на което и да било, прилича на всички останали. Специалното битие е съблазнително, защото par excellence се предлага за обща употреба, но не може да бъде обект на персонална собственост. За персоналното, от друга страна, не са възможни нито употреба, нито ползване, само собственост и ревност.
Ревнивецът бърка специалното с персоналното, грубиянът – персоналното със специалното. Девойката (Jeune fille) ревнува самата себе си. Добрата съпруга издевателства над самата себе си.
Специалното битие съобщава единствено собствената си съобщимост. Но тя бива отделена от самата себе си и превърната в автономна сфера. Специалното се превръща в спектакъл. Спектакълът е отделянето от родовото битие, тоест невъзможността на любовта и триумфът на ревността.
Превод от италиански: НОРА ГОЛЕШЕВСКА
Научен редактор: БОГДАНА ПАСКАЛЕВА
[1] Преводът е направен по Giorgio Agamben, “L’essere speciale; In: Profanazioni, Nottetempo 2005, pp. 59-67.
[3] „specie di cosa“ – игра на думи, букв. „нещо като нещо“, „един вид нещо“, бел. н. ред.
