Ива Стефанова
В края на юли тази година на български се появи романът на Леонора Карингтън „Слуховият рог“ (The Hearing Trumpet) в превод на Гергана Гълъбова. У нас това е не само първото издание на романа, но също така и първият превод на текст на британската писателка и художничка изобщо. В последното десетилетие фигурата на Карингтън като част от богатата история на изкуството на сюрреализма е обект на все по-голямо (и заслужено) внимание и е чудесно, че този интерес има почва и у нас, ако изданието на „Слуховият рог“ подканва към подобно заключение.
Името на Леонора Карингтън (1917-2011) до първото десетилетие на ХХI век се асоциира основно със загадъчните и предизвикателни цветни образи на сюрреалистичната ѝ живопис и изобилието от литературни двойници на карнавалните платна дълго време остава неразкрито за масовия читател. Литературното творчеството на Карингтън, създадено на английски, френски и испански, е пъстро и пищно – то обхваща два романа (първият от тях – The Stone Door (Каменната врата) – предстои да бъде преиздаден от „New York Review of Books” в рамките на тази година), немалко на брой кратки разкази (събрани в изданието The Complete Stories of Leonora Carrington[1]), както и не по-малко любопитния мемоар Down Below (На дъното), посветен на престоя на Карингтън в институция за душевноболни.
В по-широкия контекст на разговора за Карингтън, която преди смъртта си често е наричана „последният жив сюрреалист“, литературното ѝ творчество в много от случаите е на ръба на това да бъде разглеждано единствено като един от ексцентричните орнаменти на необичайната ѝ биография и в резултат на това невинаги получава автономността, която му се полага.[2] Митологията около връзката на Карингтън с Макс Ернст или пък около приятелството ѝ с Ремедиос Варо обичайно е притеглена към художествения свят на Карингтън, който се разлива извън пределите на платното и на страницата и обхваща самата нея като личност, поставяйки акцент върху живота ѝ като сюрреалистичен сюжет.
Романът „Слуховият рог“ е издаден за първи път във френски превод през 1974 г., а две години по-късно – през 1976 г. – е публикуван и оригиналният текст на английски. Според Сюзън Л. Абърт, авторката на изследването Leonora Carrington: Surrealism, Alchemy and Art, романът е написан в Мексико Сити доста преди да бъде публикуван – през 1950 г.[3]
„Слуховият рог“ ни среща с 92-годишната Мариан Ледърби, която живее спокоен и скромен живот със семейството на сина си Галахад. Мариан е ексцентрична по кроткия начин, по който възрастните дами са ексцентрични, без непременно да си дават сметка за това, и оттук произтича вероятно най-големият чар на по-реалистичната първа част от романа. Героинята се грижи за своята червена кокошка, събира козината на котките си в бурканчета от мармалад, за да изплете пуловер от нея, моли се на Вечерницата, мечтае за живот в Лапландия, където ще се вози на шейна, теглена от кучета, и ходи на гости у приятелката си Кармела, която носи яркочервена перука и изпраща писма до непознати, измисляйки персонажи, за които се представя. Но Мариан се разкрива като особено интересен образ не толкова със своите действия, а по-скоро с начина, по който гледа на света. В спокойното ежедневие на Мариан, изпъстрено от необичайния ѝ светоглед, по любопитен начин се разкрива една неочаквана проява на абсолютния сюрреализъм, към който Бретон апелира в първия си „Манифест“ – абсолютната форма на свръхреалността, в която сюрреализмът спира да бъде просто форма на изкуството и се превръща в жизнен и мисловен принцип. „Слуховият рог“, в качеството си на творба със силен феминистки заряд, предлага една различна представа за образа на възрастната жена, на която често модерното общество гледа като на изгубила своето място в света, на своята полза за обществото и следователно – изгубила и разсъдъка си.[4]
Появата на слуховия рог (всъщност слухова тръба) като подарък от Кармела най-после позволява на почти изцяло глухата Мариан да чуе какво семейството ѝ в действителност мисли за нея. От първия разговор, доловен с помощта на новопридобития инструмент, Мариан научава за намерението на сина си да я изпрати в старчески дом, стопанисван от религиозната организация на Братството на кладенеца на светлината и финансиран от американска компания за зърнени закуски. Истински фантастичните събития в сюжета настъпват с пристигането на Мариан в дома за възрастни, разположен в средновековен замък, а отделните помещения, в които са настанени възрастните жени, са построени в най-разнообразни и причудливи форми – торта, циркова палатка, ботуш, иглу. В този смисъл слуховият рог (сравнен с тръбата, която Архангел Гавраил надува в Деня на Страшния съд) усилва възприятието за реалността на Мариан, разкривайки фантастичността на тази реалност в типично сюрреалистичен жест.
Другият проводник на фантастичното в романа е енигматичният портрет на намигащата монахиня, който стои закачен в помещението, в което възрастните жени се хранят. Интересът на Мариан към портрета е подхранен от 35-те страници отклонение в романа, посветени на историята на намигащата игуменка доня Росалинда Алварес де ла Куева – на нейните занимания с окултните науки и алхимията, на склонността ѝ да левитира и на религиозната конспирация, в която е замесена. Текстът, посветен на намигащата монахиня, сякаш увеличава възприятията за фантастичното и в този смисъл функционира като слухова тръба, внедрена в основния текст на романа.
След запознаването със съдържанието на житието на игуменката образът на Мариан сякаш се разтваря в останалите персонажи на „Слуховият рог“ и нейният специфичен светоглед спира да е централен за повествованието. Тази стилова трансформация не е непременно слабост на романа и има корелат в рамките на неговия сюжет, когато „разтварянето“ в други образи на Мариан е изразено и буквално в отражението ѝ в огледалото, където се наслагват нейното лице, това на игуменката и образа на Пчелата майка.[5]
Финалните апокалиптични сцени на „Слуховият рог“ по никакъв начин не придават цялост и завършеност на историята, но не това е тяхната цел. Окончателно слагайки край на познатия ни свят, романът разкрива възможността светът и нашето възприятие за него непрекъснато да се разкриват като нови и по-добри, по-вълнуващи. С други думи, тук отвореният край насочва към това, че има сюжет отвъд свършека на сюжета. Британската писателка Анджела Картър започва есето си, посветено на сюрреализма, с думите: „Сюрреализмът възхвалява удивлението, способността да виждаш света сякаш за първи път, което в най-чистия си вид е присъщо на децата и безумците. Но освен това сюрреализмът възхвалява самото удивление като основно средство на възприятието“[6] и тъкмо на тази възхвала сякаш приглася и финалът на „Слуховият рог“.
Четенето на „Слуховият рог“ в оригинал е ефирен и почти неусетен процес, но тази лекота на стила е нож с две остриета за всеки преводач на Карингтън. Преводът на „Слуховият рог“ на български невинаги успява да се справи с трудоемката задача да предаде тази илюзорна непринуденост, зад която стилът на Карингтън скрива множеството пластове на текста. Макар на някои места тези неравности, придружени от коректорски и печатни неточности, да личат повече, на други места текстът все пак успява да зазвучи добре на български и да донесе радост от четенето на Леонора Карингтън в превод.
Българското издание на романа включва оригиналните илюстрации, дело на сина на авторката Пабло Карингтън, а за корица на изданието е използвана оригинална цветна илюстрация на Теодора Югова с образи, вдъхновени от сюжета на романа.
Под перото на Карингтън сюрреалистичният сюжет никога не попада в капана на това да бъде изчерпан единствено от своята сюрреалистичност. Какво означава това? Една от най-приятните черти на „Слуховият рог“ и на писането на Карингтън изобщо е помиряването на необичайното и практичното не само на сюжетно, но и на стилово равнище. На Кармела и останалите жени от старческия дом, но най-вече на повествователката Мариан е присъщ един специфичен и в много случаи комичен режим на фантазиране, който запазва в сърцевината си здравия разум. Стилът на писане на Леонора Карингтън е забележителен по изключително небляскав и ненатрапчив начин.
Леонора Карингтън, 2, прев. от английски Гергана Гълъбова, изд. „Колибри“, 2024
[1] Carrington, Leonora. The Complete Stories of Leonora Carrington, trans. by Kathrine Talbot, Anthony Kerrigan, St. Louis, MO: Dorothy Project, 2017.
[2] Както забелязва и Али Смит в предговора си към изданието на романа в поредицата Penguin Modern Classics през 2005 г. Текстът на Али Смит е публикуван и на български език в Портал „Култура“ отново в превод на Гергана Гълъбова, вж. <https://kultura.bg/web/%D1%81%D0%BB%D1%83%D1%85%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%80%D0%BE%D0%B3/>.
[3] Aberth, Susan L. Leonora Carrington: Surrealism, Alchemy and Art. London: Lund Humphries, 2010, p. 60.
[4] Тук бихме могли да обърнем внимание на някои от репликите, разменени между сина и съпругата на Галахад по отношение на Мариан: „Баба […] едва ли може да се нарече човешко същество. Тя е слюнчест чувал с разлагаща се плът“, и малко по-надолу: „Не забравяй, Галахад […] че старите хора нямат чувства като теб и мен“ (с. 18).
[5] „Държейки огледалото на една ръка разстояние, ми се стори, че съзирам трилика жена, чиито очи последователно намигаха. Едното от лицата беше черно, другото червено, третото бяло и те принадлежаха на Игуменката, на Пчелата майка и на мен“ (с. 181).
[6] Carter, Angela. “The Alchemy of the Word”. – In: Expletives Deleted. Selected Writings. London: Vintage Books, p. 67.
