Димитър Камбуров
Наскоро на демонстративен тенис мач, замислен като благотворително събитие с участието на домакина Григор Димитров и госта му Новак Джокович, DJ-ят на събитието Мартен Роберто отказва да изпълни желанието на госта да пусне любимата му българска песен „Луда по тебе“ във версията на попфолк дивата Камелия, с което принуждава Ноле да изпълни песента акапела, вяло и рехаво пригласян от нищожна част от публиката. В резултат в социалните мрежи се разрази спор правилно ли са постъпили DJ-ят и публиката, или са показали неуважение към госта, който е и световна знаменитост, и може би най-великият тенисист на всички времена. Този дебат се разрои в питания откъде накъде Джокович ще вменява своя чалга вкус на традиционно изисканата и с претенции тенис аудитория, както и експертни размишления за импортния заимстван характер на българския попфолк, който, видите ли, нямал нищо общо с автентичния български фолклор, който ние всички любим, тачим и милеем.
Сега, това не е официален тенис сблъсък, а демонстративен мач, спектакъл, шоу. На такова събитие и почитателите на тениса би следвало да са там не заради тениса, а заради шоуто, което неизбежно е карнавално, несериозно, „стоплящо сърцата“ и „отпускащо душата“. Всички, които са отишли на това събитие с очакване за тенис двубой, са се объркали и явно са забравили есето на Ролан Барт за кеча. Тенисистите са предложили точно такъв нагласен и популярен спектакъл: те са се кодошили, майтапили, разсъбличали в пародиен стриптийз, а накрая единият от тях е решил и да попее, при това, както се оказва, балканска песен с множество гръцки и сръбски интерпретации, но той запява българската. За целта е поискал от DJ-я музикален съпровод, който му е бил отказан.
Когато главният участник в едно шоу иска нещо от второстепенен участник в него, този вторият следва да откликне, да го даде. Това е все едно актьорът, изпълняващ Хамлет, да се обърне към Офелия, но актриса, изпълняваща ролята ѝ, да откаже да каже репликата ѝ заради МеToo възражения към сексизма на датския принц. Ноле може и да представя балканската си персона (той има и други), но със сигурност играе роля, върши си работата в един спектакъл. Той е главният актьор, който избира ролята си, той е и режисьорът, колкото и спонтанно и импровизирано да изглежда всичко. Другите участници в шоуто, включително и публиката, следва да се включат. Ролята на DJ-я е да участва, да съучаства и допринася спектакълът да се получи. Ноле е избрал ролята на балканец, приканващ публиката да се приобщи към неговата визия за балканското в едно шоу, в което той е в центъра. Публиката е решила по-скоро да откаже да се включи, отказвайки да се припознае като чалга публика. Само че тук за Ноле чалгата е инструмент, посредник за едно общо и общностно балканско оргиастично преживяване, един потенциален общ език, долницата, която ни свързва, след като горниците винаги са ни разделяли на злощастния ни полуостров. Това публиката не е вдянала, с което е показала провинциалност вътре в самия модус на претенцията си за неориенталска цивилизованост. „Аферим, бабо, машаллах!“, както гласи мотото на Вазов към „Една българка“.
Но DJ-ят е там, за да озвучава шоуто и да изпълнява музикалните желания на онези, които са в центъра на спектакъла. Той е там, за да откликва, а не за да демонстрира собствените си музикални пристрастия или да провежда собствената си културна политика. Той без съмнение е познавал вкуса на Ноле и е планирал своите 15 секунди слава чрез непочтителния си отказ. Жив и здрав да е, като отряза звездата и госта, той се изтъпани като по католик от папата и по-автентичен радетел на добрия вкус, засиявайки с отразена светлина от Джокович. Така DJ Мартен Роберто изпълни своето малко шоу, изтъпани суетното си его и прибра едно гръмогласно „евала“ от групата на напомпаните сноби от скъпите кортове.
Добре е обаче да престанем да гледаме на жеста му като на национално геройство, като проява на естетическо достойнство и като защита на нашата уж различна от чалгарската, сръбската и гръцката идентичност. Чалгата през попфолка си е наша отколе, потопени сме в нея, плуваме в нея като в собствен сос, каквото и да слушаме в частните си пространства. Политиката, социалният ни живот, медиите ни, пък и културата ни дори по високите си етажи са пропити от потната миризма, ритмите и трелите на чалгата, нейният етос, маниери и ценности стърчат навсякъде, та няма какво да се правим на чак такива чистофайници и псевдоаристократи и да тръгнем да превъзпитаваме Ноле насред София. Той води хорото, а за нас не остава друго, освен да се хванем на него, след като сме изкупили за осем минути въпросното долнопробно, както му се полага и както е редно, шоу. Да имаш претенциите, че си там, защото си ценител на тениса, но се разграничаваш от музикалния вкус на Джокович, означава, че не си в час, че си изпаднал в когнитивен дисонанс и че сам си си крив. Впрочем Ноле знае и две, и двеста: през юли свиреше приспивна песен на публиката на Уимбълдън, като използваше ракетата си като цигулката, на която се учела на класика дъщеря му, та вкусът му едва ли се изчерпва с чалгата, стига човек да го чуе как говори след мачовете си.
Въпросът е да можеш да играеш играта, да влезеш в конвенцията на ситуацията, да участваш в ритуала: чудесно би било да се беше намерила групичка да запее финала на Голямата меса на Брукнер с премиера днес в София, а и по повод двестагодишнината от рождението му, докато Ноле пее акапелно въпросната балканска класика – ето това би било забавна форма на разграничение. Въпросът е да намериш начин да участваш, а не да се дърпаш, след като така или иначе вече си в кюпа на въпросното долнопробно шоу. Духовна пластичност, интелектуална гъвкавост се изисква.
И така, DJ-ят просто не си е свършил работата, изложил се е като кифладжия, но пък си е начесал крастата на суетата, халал да му е. А тези, дето го възнасят и громят селянията на Ноле, от която се разграничават, да вземат да си припомнят: Бай Ганьо е герой на Алеко Константинов, но не Алеко Константинов разказва за него, а едни подставени разказвачи. Всички те ỳмрат да се срамят от Бай Ганьо, но те самите са пълна скръб, ако преместиш поглед от Бай Ганьо върху тях: недоучени и недоцивилизовани са дотам, че техният срам се оказва по-срамен от самия Бай Ганьо. А Алеко, когато взема рядко думата, все с оптимизъм и надежда говори за бъдещото израстване на Бай Ганьо. Та да не повтаряме разказвачите на Алеко, а по-скоро да бъдем като самия Константинов: по-фино и по-сложно скроени дори когато вземаме отношение към чалгата, Ноле и демонстративния мач, замислен и правилно изпълнен като долнопробна масова пошлотия.
