Венелин Ганев
Структурата на „Записките на Малте Лауридс Бриге“
„Записките на Малте Лауридс Бриге“ започват като дневник. Датата е 11 септември, а мястото е Рю Телие. Това обаче е единствената дата, отбелязана в книгата – нататък фрагментите продължават, но читателят е оставен единствено на собствената си преценка, с която да определи къде завършва единият ден, къде започва следващият и на какво се дължи границата между тях. Какво се е объркало? Защо това желание за подреждане на живота в календарни дни отсъства с напредването на романа?
В „Предстоящата книга“ Морис Бланшо открива в желанието за водене на дневник нуждата от установяване на ред сред хаоса – когато дните са вписани един след друг, а малките детайли на ежедневието са призовани отново в спомена и подредени по своята последователност и важност, чувството за власт над деня е постигнато. Хаосът е овладян. „Да пишеш свой интимен дневник, означава моментално да поставиш себе си под закрилата на обичайните дни, да поставиш под тази закрила писането, а също – да се защитаваш от писането, подчинявайки го на тази ненарушима регулярност, на която приемаш да не изменяш.“[1] Актът на водене на дневник е защитен механизъм, опит да опитомиш това, което усещаш като невъзможно за опитомяване. Дневникът дава шанс на човек да събеседва сам със себе си, да се опознае, да достигне до истината за себе си чрез писане, чрез съзнателен и постоянен труд, който обаче бива извършван от безопасното пространство на страниците от дневника, които никой няма да прочете. И това е нормално, това е здравословното усилие на личността да изплува над хаоса, в който е попаднала. Такова е и желанието на Малте, когато написва първата и единствена дата в този фикционален дневник – да има шанса да започне, да стъпи на някаква, макар и несъществуваща основа. Но следващите страници свидетелстват единствено за обратното – дните губят своите граници, а едновременно с това личността на Малте се разпада на фрагменти, спомени, случки от дните, които вече се оказват един неразличим ден или едни неразличима обща нощ.
В несъстоятелността на тези усилия откриваме разобличаването на клопката, съпътстваща воденето на дневник, за която говори Бланшо: „Интересното в дневника е неговата незначителност. (…) Да се пише всеки ден, под закрилата на деня, и за да бъде припомнян той на него самия, е удобен начин за изплъзване от мълчанието, както и от крайностите на словото. (…) Така човек се предпазва от забравата и безнадеждността да няма какво да каже“[2]. В случая на Малте редът, който идва с воденето на дневник, се оказва твърде слаб, за да устои на безредието, изпълващо дните му. И така това безредие, тези нови преживявания нарушават реда, тъй като те сами по себе си са извънредни. Доброто желание на Малте да ги овладее остава без резултат, тяхното изискване се оказва друго – те отказват да бъдат просто незначителни случки, случили се в определен ден и час, на определено място. Те се превръщат в същностен опит, който носи със себе си изискването за неспокойна промяна, за разрушение и изграждане наново, за научаване на това забравено умение „да виждаш“. По този начин „Записките“ се оказват не някакво целенасочено и планирано изследване на личността чрез дневника, а по-скоро безцелно лутане, шляене и безизходица – нещо, което много повече наподобява акта на фланьора, отколкото подреденото писане по здравия гръбнак на календара.
Така във формата на „Записките на Малте Лауридс Бриге“ се откриват две сили, които работят заедно в едно общо споделено напрежение. Едната е вътрешната невъзможност на Малте да установи контрол и ред над своите чувства, мисли и спомени, в своята психика и душевност – тази невъзможност си проличава на страниците на неговите записки като все по-разпръскваща и разкланяща се на много посоки личност, която постепенно губи своя център. Другата сила е тази на желанието да се луташ. „Излязох така безстрашно, сякаш бе най-естествената и най-простата случка на света“, казва Малте и тъкмо в това негово постоянно присъствие по улиците на френската столица откриваме характерния за фланьора жест на шляенето – на това да нямаш ясна цел или посока. Така действията на Малте намират своето съответствие във формата на неговите записки – оказва се, че тъкмо тяхната фрагментарност и неопределена посока са единствената и най-подходяща форма за претворяване на опита на фланьора в модерния град.
Модерният град през погледа на Малте
Когато говори за „Записките“, Морис Бланшо вижда в техния център „желанието да се изучи изгнанието“ на младия Малте, „хвърлен в несигурно пространство, където не би могъл да живее, нито да умре, оставайки себе си“[3]. Това несигурно пространство е градът. В него 28-годишният датчанин трябва да се изправи пред непознатото, пред знанието за един опит, който се оказва непоносим за него. И това знание ще изисква той да се промени, вече да не бъде същият. Затова още в началото на книгата Малте отказва да води своята писмена кореспонденция с хората, изпълвали живота му до този момент: „И писма няма да пиша вече. Защо е необходимо да казвам някому, че се променям? След като се променям, значи преставам да бъда този, който бях, а след като се превръщам в нещо различно от досега, е ясно, че нямам познати. А на чужди хора, на хора, които не ме познават, аз в никакъв случай не мога да пиша“[4]. За да се промени обаче, Малте трябва да е открил нещо ново – нова истина или опит, които да изискват от него промяна. Този нов опит, който Малте открива в големия град, е свързан със смъртта.
Изискването на смъртта
Когато говори за смъртта, Рилке я разглежда като неотделима част от живота, а не като негов завършек. Този негов стремеж се появява още по време на написването на „Записките“, като продължава до края на живота му и намира може би своята най-успешна реализация в неговите „Дуински елегии“ и „Сонети към Орфей“. Рилке вижда смъртта като нещо, което съпътства живота и без което животът би бил непълен, един живот наполовина, който всъщност остава неизживян. Оттам идва и стремежът му да въвлече смъртта в живота – нещо, което той намира за все по-голяма рядкост във времето, в което живее. В тази връзка Бланшо отново споделя: „Когато, за да отговори на участта си на поет, Рилке се старае да се отвори към едно по-голямо измерение на самия себе си, което не трябва да изключва онова, което той, умирайки, ще стане, не бихме могли да кажем, че той отстъпва пред трудностите, свързани с опита. Той гледа право в лицето на онова, което сам нарича ужас. Това е най-ужасното“[5]. И тъкмо този поглед към „най-ужасното“ липсва сред съвременниците на Рилке. Това е и опитът на Малте.
Когато попада във френската столица, той се оказва в центъра на разсеяността, където това да имаш „своя собствена смърт“ е достатъчно отдалечено от живота, за да не присъства по никакъв начин в него. Именно страхът от анонимната смърт, от това да не отговориш на изискването на смъртта и да ѝ измениш, като приемеш каквато и да е смърт, изготвена предварително, някаква смърт за всеобща употреба – този страх сковава Малте, докато се той изживява участта си на фланьор из градските пространства на Париж: „При такава огромна продукция единичната смърт не е така добре изпълнена, но това не е толкова важно. Важна е масовостта. Кой ли днес все още би оценил една добре изработена смърт? Никой. Дори богатите, които могат да си позволят смърт с всички подробности, започват да стават небрежни и безразлични; все по-рядко е желанието да имаш собствена смърт. Още малко, и тя ще се среща толкова рядко, колкото и собственият живот“[6].
Това е смъртта в модерния град. За Малте миналото обаче изглежда по друг начин. Когато си припомня своята родна къща, той вижда разликите между времената. И ги намира именно в отношението, което хората са имали със своята смърт. Смъртта на неговия дядо е била величествена – „господарската къща бе твърде малка за тази смърт“. В съпоставянето между минало и настояще се открива словото, с което Малте говори за смъртта: „По-рано всеки знаеше (или може би предполагаше), че носи смъртта в себе си – така както плодът носи костилката. Децата носеха малка, възрастните голяма. Жените я носеха в скута, мъжете в гърдите си. Те я носеха и това ги изпълваше с достойнство и мълчалива гордост“[7]. Тези образи разкриват смъртта като нещо, което очаква своето осъществяване – тя се съдържа вътре в нас и чака да дойде мигът на нейната поява в света. Следователно Малте разбира смъртта не като миг, който ни връхлетява, за да прекъсне живота, а като нещо, което живее от живота и което изисква вниманието ни от самото му начало. Смъртта зрее като плод. Тя трябва да бъде изработена, създадена. В този смисъл отговорността за постигането ѝ пада върху човека. Тя вече не е просто природен факт, който се самоосъщестява, някаква натуралистична идея, а е стремеж и усилие, нещо, за което да се трудиш с постоянство.
Това означава, че за да бъде верен на смъртта си, на човек е необходимо търпение – време, в което да остави смъртта бавно да зрее в него. Такова търпение обаче отсъства в съвремието на Малте, в дните на модерния град, в които властват скоростта, бързото придвижване от място на място, изпълнението на графика и целите. С това ежедневие младият датчанин трудно успява да свикне: „Така и не мога да свикна да спя на отворен прозорец. Трамваи фучат с дрънчене през стаичката ми. Автомобили минават през мен. Някаква врата се захлопва. Някъде със звън се разбива стъкло – чувам как големите парчета се смеят, а малките хихикат. (…) Някой вика. Хора тичат, изпреварват се един друг. Едно куче лае. Какво облекчение: куче“[8]. Дневният ред на града е напълно различен от този, с който Малте е запознат. Той е шумен, интензивен, нетърпелив. Основава се на масовостта, тъй като няма как иначе да поддържа своите функции. Модерният град разчита на масовостта, а за човека, осъзнал нуждата да изживее живота си по свой собствен начин, като приема присъствието на смъртта в него – за този човек няма място в града. Той, подобно на фланьора, бива отстранен, изхвърлен встрани от случващото се – в пространствата, където остават непотребните неща и непотребните същества. Това е съдбата на Малте в Париж и затова той няма друг избор освен да се превърне във фланьора имигрант – една от маргиналните фигури на модерния град.
Откъс от бакалавърската теза „Модерният град през погледа на фланьора имигрант в „Записките на Малте Лауридс Бриге“ от Райнер Мария Рилке“, Българска филология, СУ „Св. Климент Охридски“
[1] Бланшо, Морис, Предстоящата книга, прев. Антоанета Колева, София, Критика и Хуманизъм, 2007, 204.
[2] Пак там, с. 206.
[3] Бланшо, Морис, Литературното пространство, прев. Весела Антонова, София, ЛИК, 2000, 120.
[4] Рилке, Райнер Мария, Записките на Малте Лауридс Бриге, прев. Александър Андреев, София, Лабиринт, 2013, 7.
[5] Пак там, с. 117.
[6] Пак там, 9.
[7] Пак там, с. 10.
[8] Пак там, с. 6.
