Владимир Шумелов
Трите тънки книжки (с обема на новели, но жанрово определими като романи) „Хора“, „Kapò“ и „Lake of Fire“ са дистопични текстове. Но освен тази жанрова характеристика и „необичайните“ условия на създаването си, те са написани на български език с латиница, а коричното оформление е твърде особено, бихме го определили като минималистично. Транслитерация, която за българския българин може да изглежда необичайно (а за „патриотите“ и кощунствено); предполагам използването на този вариант на обтекаемата система за транслитерация на българската кирилица за Щатите и българските потребители там е уместна по различни причини. На мен обаче тя ми пречеше, докато се нагодя към нея. Да припомним, че транслитерацията е „превод“ или пренасяне на буквите (litera) от единия език в другия, което е характерно за много правописни системи днес, но не и за нашата, при която е в сила транскрипцията, т.е. отразяването на звученето на името, което е един много коректен начин в комуникацията. Но това е отделна тема (темата за езика намира място в трилогията, както и по-рано в публицистичната книга на автора „Български език – спорни казуси“, 2018).
И две думи за дистопията в тези книги, т.е. пресъздаването на някакъв въображаем свят, който се счита за нежелан. В дистопията това е свят, в който противоречията на идеологическите дискурси са доведени до крайните си последици. Дистопията изследва настоящата ни реалност с намерение да предвиди как определени методи на управление на обществото могат да доведат до несправедливи и жестоки системи. Днес терминът става доста актуален и доказателство за това е адаптацията му към жанра научна фантастика. Да припомним все пак, че класически книги на дистопични романи са тези на Оруел, Хъксли и Бредбъри, а романът на Захари Карабашлиев „Опашката“ е фантастична дистопия.
Текстовете на последните три книги на Николай Стефанов* развиват политически антиутопични сюжети, свързани помежду си, и в случая съставляват трилогия. С „емигрантската тема“ авторът е приключил още след скандалния си дебют (а типичен пример впоследствие е повестта „Шункаха“ от 2016 г., която изцяло е „американска“ – като сюжет и герои). Тук криминалната жилка продължава, представена чрез политическия трилър, който условно определихме като дистопия. Казвам условно, защото често границите между реалност и въображаем свят ни се струват размити и неуловими. А като добавим и действителността на създаването и реализирането на книжките, личната трагедия, си мисля следното: това, което е направил Николай, е подвиг. (Пише последните си книги с палците на ръцете си на телефона, когато продължително е обездвижен на легло. Включително и предшестващата ги книга „Чернови 2011 – 2022“, рецензия за която публикувах в ЛВ, бр. 30, 7-13.09.2022 г., с. 9.)
И още един подобен аналог. Преди няколко години ми се наложи да пиша за романа „Пазачите на мъртвия град“ на бургаския автор Иван Скевин. И той развива в един камерен сюжет свой дистопичен свят: Сатаната, Свирепият ангел, Пратеникът на подземното царство, отива в Бургас (всъщност напомня Бургас), за да се срещне с Пазителите на мъртвия град, да ги изслуша и евентуално да помогне на „злите управници и техните верни слуги, обладани изцяло от моята хищност, опустошавали дълго тази държава и разрушили напълно града…“. Образът на Бургас от настоящата епоха (но и на всеки български град) е огледален образ на състоянието и на държавата като цяло. Това е образът от Преходната епоха след преврата от 1989 г. („нежеланият свят“), който е противопоставен на образа от соца преди 89-а (образът от близкото минало, предаден с романтична аура).
Сравнен с трилогията на Стефанов, неговият дистопичен свят изглежда доста измислен, казано направо – съзирам в текста излишна патетика, на места публицистичност и доста драматизиране (за сметка на драматургия), освен ако не са нарочни, като част от естетиката на разказване. Но не са.
Прозата на Стефанов е дисциплинирана по „американски“, но с типичните за стилистиката му спазени изисквания – линеен/хронологичен разказ, основна сюжетна линия, съпътствана във всяка от новелите с няколко второстепенни линии и герои, изчистеност на изказа, холивудски/комиксов подход към разработването на сюжета и изискванията на жанра (дистопията). Но по-важното е това, което той ми спомена в интервюто си пред мен в началото на 2020 г. (https://kulturni-novini.info/sections/34/news/30715-nikolay-stefanov-neka-ostavim-amerika-da-se-opravya-sama-i-obarnem-pogled-kam-sebe-si): „Аз предавам различните гледни точки и като автор стоя отстрани и се опитвам да не давам голям наклон в едната или другата посока. Това е трудно, защото и аз си имам мнение като всеки друг, но рядко го споделям в повествованието си. Може да проникне в някои от героите ми, но не забравям да представя и антитезите чрез мислите и действията на други герои. Не ми се иска да оставя на бъдещи автори след 50 или 100 години да описват нашето време само защото ние сме забравили да си свършим работата“. Това, отнесено към жанра на дистопията, но не само, е много полезно. Николай живя и почина в едно твърде драматично време – и за България, и за света. Можеше спокойно да бъде апологет на една гледна точка. Но след годините в Америка сякаш помъдря (като припомним и неговата философска и социологическа закваска, ерудицията му и разнообразните му публични форми на изява), беше винаги крачка напред в разсъжденията си в сравнение с масата на българската емиграция в Америка и тукашната родна (електорална) маса. Той беше визионер, макар че казваше: „Не е трудно да се предвиди какво ще се случи, след като вървим по отъпкана от други пътека“. Дистопичната му трилогия, писана в онова гранично състояние, което малцина късметлии преодоляват, доказва това.
Първа е новелата „Хора“ (излиза на 13.01.2023 г., неслучайно тук и при следващите отбелязвам датата на отпечатването им – от началото на 2023 г. всяка следваща излиза на три месеца). В рекламния анонс за заглавието на платформата lulu.com е отбелязано: „Стряскаща новела с фентъзи мотиви, която описва какво може да се случи в съвременна България. Люшка се между алтернативна история и научна фантастика. Тесен кръг от техгурута се докопва до непознати технологии и успява да извърши държавен преврат, след което се бори с международната общност, за да укрепи новопридобитата власт“.
Продължението на „Хора“ „Kapò“ (излиза на 22.03.2023 г.) „проследява период, предшестващ президентски избори в държавата, в който отнемането на права граничи с откровена тирания, а в контраст свободата на словото става все по-неограничена“.
Третата книга „Lake of Fire“ (заглавие на парче на Nirvana) излиза на 10.06.2023 г. В нея „на фона на продължаващите турбулентни процеси в държавата идва време за лично изкупление“.
Това е. Можех, разбира се, да тръгна по сюжета и да го преразкажа накратко. Но се отказах. Който е бил в казармата (но в Триъгълника на смъртта) или е преживял последните три десетилетия и е оживял, ще го разбере. За останалите ще звучи идиотски. Но както казваше ЗКПЧ-то на кашишкия полк в Харманли, където служих една година (оня, който беше в Чехословакия през лятото на 1968-ма, а днес е център за мигранти): „Всяко идиотско начинание си има философско обяснение“.
Всъщност в целия сюжет няма толкова стряскащи „фентъзи мотиви“. След извършения Преврат в първата новела узнаваме, че Хора са „инстантни човекоподобни” (а името е съкращение, произнасящо се зопа), заместили съществуващата тайна Бригада за обществен ред. Те ще играят съществена роля до края на трилогията. Тесният кръг от техногурута, извършили Преврата, са триото Станислав Бачев, Ангел Банков и Дениз Любенов, заедно с президента Калин Миланов. Изграден е нов Временен управляващ орган (ВУО), подменят се всички атрибути на държавността, за да се премахнат „нелепиците“ и „грешките“ от предишната конституция след 1989 г., връщат се практики за репресии от тоталитарните общества (концлагерът в Белене и капо, каквито са епизодичните герои, изродите Осман и Али и др.) и практиките от първите години на Прехода, държавата официално вече се нарича не Република България, а Българска независима държава. И това не е всичко: столицата София е ликвидирана след атака с нова генерация оръжие за масово поразяване, а на нейно място остава само ужасяващото Огнено езеро (Lake of Fire), което умъртвява всичко живо в допир с токсичната му вода; столица (естествено) става Търновград (с подземен бункер за управлящите под Арбанаси, преместен от предишния бункер в Делиормана), проведени са избори (фалшифицирани) за президент и за нови ръководители на области (адерства), също нагласени изборно, предишната конституция е сменена с нов Уговор, чиито опорни тезиси са публикувани в края на втората книжка „Kapò“ (цели, права, гражданство, административно устройство, президентство, консулат – кабинет, назначаван от президента), кирилицата е подменена с латиница, премахнати са театри и опери, забранени са религииозните практики (църквите и театрите са обявени за музеи), започва се тотална промяна на инфраструктурата и цялата икономика и надстройка, и т.н. Разбира се, това не е всичко. В цялостната картина на апокалипсис, заместил предишен подобен, ще видим характерната за жанра дистопия еклектика от политически, социологически, философски, екзистенциални и др. мотиви, които обаче са предадени с хладно обективен третоличен разказ, съчетаващ трилъра и съпътстващия го съспенс, ход на разказа през личните съдби на немногобройни герои. Финалът на третата книжка „Lake of Fire“ логично завършна с „изкупление“ – смъртта на Станислав Бачев от водата на Огненото езеро по време на неговото изпразване. Все пак финалът е отворен – бунтовете продължават, както и опитите за инвазия на силите на НАТО. Ще победи ли Доброто? И кое е Добро и Зло?
Две картини обаче се запечатаха в съзнанието ми, защото бяха отвъд ужаса: пърженето на човешки органи в новия концлагер в Белене и в друга сцена – на цели тела в нагорещено олио в Странджанската пустош. Тези и подобни описания, засягащи човешкото достойнство и живот, ще оставя без коментар, както постъпва и авторът. Както и всякакви аналогии между дистопичната картина в текстовете и близката и по-далечна история в България и света. Ще призная, че се иска доста въображение и смелост да представиш подобна еклектика като художествено произведение, но и би го направил, ако си убеден в силата на общочовешкия разум и воля, в човешкия морал. Ако си се втренчил в Края! А дали е добър прогностик Николай? Надявам се да не е.
Николай Стефанов, „Хора“, „Kapò“, „Lake of Fire“, 2023
* Николай Стефанов (1978-2024) е български писател и интелектуалец с многообразни таланти. Повече за трагичната му съдба виж в статията на Ясен Дараков в https://bgvoice.com/ от 22.03.2024 г.: „Лекарско бездушие: В България почина авторът на „До Чикаго и Отзад“ – книга и филм за BG мафията в САЩ“.
