Йоанна Елми
Няма как да не сте чули за класацията на „Ню Йорк Таймс“ на „стоте най-добри книги на XXI век“. Тя излезе в началото на лятото в изпипан интерактивен вид, а на читателите беше предложен „тест“, с който да преброят колко от избраните книги са прочели, както и колко искат да прочетат – и разбира се, да се похвалят в социалните мрежи.
Издателите, включително и в България, не закъсняха да се похвалят, че тази или онази издавана от тях книга е в списъка. Дискусиите тръгнаха в очакваните посоки: доволните и недоволните, религиозно почитащите литературните „авторитети“ и още по-пламенно отхвърлящите ги, съгласните и несъгласните и т.н. Този текст не тръгва по нито една от горните дуалности, нито се опитва да застане в поза по средата. Неговата цел е по-скоро да попита какво ни казват подобни класации, но също и какво премълчават, какви читателски навици оформят и каква е литературната реалност, която ги изгражда и която те на свой ред градят. И къде всъщност сме ние в нея.
Какво очакваме от класацията?
„Ню Йорк Таймс“ е американски всекидневник. В съвременния медиен и глобален свят той има особената позиция на „международна“ или глобална медия, която се споделя от още няколко издания, отново помещаващи се в англоезичния свят – други примери са Би Би Си, Си Ен Ен и „Гардиън“. Според специалисти подобни медии се отличават с това, че се четат и следят от хора по целия свят и съдържанието им отговаря на тази аудитория, като включва много повече глобални теми и перспективи, отколкото стандартните американски или британски медии. В допълнение „Ню Йорк Таймс“ публикува съдържание на испански и на китайски – два от най-говорените езици в света. Тоест на първо време можем да очакваме една сравнително международна, балансирана класация на книги, които отразяват това многообразие.
Класацията на стоте най-добри книги на новия век е изготвена със съдействието на The Upshot: отдела в „Ню Йорк Таймс“, който се занимава с журналистика на с данните. Литературният отдел на изданието изпраща анкета до над петстотин писатели, академици, редактори, журналисти, критици, издатели, поети, преводачи, книжари и библиотекари, в които ги моли да номинират 10-те най-добри книги. Условието е книгите да са публикувани в САЩ, на английски език, на или след 1 януари 2000 г. Всички предложения са представени на участниците, които отговарят защо биха избрали тази или онази книга. На второ място в такъв случай очакваме селекция, в която различните журиращи предлагат различни книги в зависимост от естетическите и читателските предпочитания. В отделна статия сред изрично споменатите имена от журито се открояват Стивън Кинг, Карл Уве Кнаусгор, Елин Хилдебранд – само трима стигат, за да се види, че представителната извадка е доста жанрово разнообразна: имаме хорър, имаме голяма литература, имаме и романтика, и лека плажна литература. Сред останалите автори има историци, адвокати, бизнесмени, както и няколко поети.
Кой и как всъщност избира книгите
Анализ на петдесет и тримата изрично упоменати гласували показва, че от всички журиращи единствено Карл Уве Кнаусгор пише и говори на език, различен от английския – норвежки. По-малко от петима от споменатите автори са родени извън САЩ или са прекарали значителна част от съзнателния си живот извън Америка. Емигриралите писатели често са пристигнали в САЩ като много малки, самоопределят се като и са американски граждани и пишат на английски. За класация, която цели да обхване литературата на XXI век, някои проблеми вече са налице.
Разнообразието сред предложенията на журито е въпрос по-скоро на перспектива, отколкото на обективен факт. „Образована“ на Тара Уестоувър е предложена от петима журиращи, тоест почти една пета от споменатите. Книги на американския автор Колсън Уайтхед са предложени от девет журиращи. „Светлината, която не виждаме“ на Антъни Доер също се появява пет пъти. И така нататък. Това може да е сигнал за качеството на съответните книги. Цялостната картина, която предстои да нарисуваме обаче, навява други мисли – а именно за един литературен свят, капсулиран в собствената си перспектива. Което всъщност е характерно за повечето литературни светове. Разликата е, че само американският притежава арогантността да говори от името на света.
От общо 525 предложени заглавия (повечето автори предлагат по 10 номинации), 489 са написани в оригинал на английски, а едва 36 са в превод от друг език. 35 заглавия обаче не означава 35-ма автори – в някои случаи са предложени по три или четири книги на Елена Феранте (италиански), която се появява сравнително често в листата (и оглавява финалната класация), както и на Роберто Боланьо (испански).
Съвсем предвидимо, един–единствен автор постига равен баланс между оригинални книги на английски език и заглавия, написани на чужд език в оригинал – и това отново е Кнаусгор. Той предлага Боланьо, Феранте, Еманюел Карер (френски), Петер Хандке (немски) и Светлана Алексиевич (руски). Сред другите предложени чуждестранни автори са Нацуо Кирино, Харуки Мураками и Каору Такамура (Япония), В. Г. Зебалд, Гюнтер Грас и Джени Ерпенбек (Германия), Стиг Ларшон (Швеция), Олга Равн (Дания), Адания Шибли и Рая Шехаде (Палестина), Лиу Цъсин (Китай), както и Маша Гесен (Русия/САЩ), която слагаме по милост, защото всъщност пише на английски. Едва 17 автори, които не живеят и не са родени в САЩ или Обединеното Кралство, нито пишат на английски език, се борят за място сред стоте най-добри книги на века. Повечето са родени в Западна Европа или в страни, с които САЩ традиционно има силен обмен (Япония), а двете палестински авторки присъстват с неприятното усещане за идеологическа заявка, отколкото като сериозни и разпознаваеми имена (каквито всъщност са). За сравнение – Светлана Алексиевич е единствената източноевропейска авторка, но пък е предложена от няколко журиращи.
Малките граници на литературния ни свят
Всеки добър социолог ще ви каже, че резултатите на дадено проучване зависят от това кого, как и кога ще попитате. Резултатите от анкетата на „Ню Йорк Таймс“ не са изключение. 63 от книгите във финалния списък са написани от американци, плюс още трима, които са американци с двойно гражданство или заявена етническа идентичност: доминиканско, индийско и корейско – значи общо 66. 12 от класираните книги са с автори британци, 3 с канадци. Всичко на всичко само 11 книги в класацията за стоте най-добри книги на този век са написани в оригинал на език, различен от английския. За класация, която претендира да обхване световната литература – или поне не споменава собствените си ограничения и дори се хвали, че е включила преводна литература, картината е малко едноцветна. Езиците, с които е „разнообразена“, са френски, испански, немски, корейски, италиански и руски: по-скоро „големи“ езици. Малките езици изобщо отсъстват.
В друг контекст бихме могли да оправдаем тези данни. Малките езици трудно пробиват в голямата литература, а САЩ е огромен пазар, в който преводната литература заема малка ниша. Част от книгите са написани от автори, които живеят или имат корени в бившите колонии в Азия и Африка, което предлага други перспективи. Човек няма как да прочете всичко. Но тук става въпрос за класация на най-голямата международна медия, в която са участвали над 500 от най-значимите имена в съвременната литература – поне така ни казват. Какво означава това за границите на литературните ни светове?
Изостава ли САЩ от световната литература
Ако четеш книгите, които четат всички останали, може да мислиш и да си представяш само това, което мислят и си представят всички останали, казва Харуки Мураками (който отсъства от финалната класация). Когато обсъждам класацията с мои познати в американските издателски и литературни среди, общият извод е, че подобни литературни извадки показват т.нар. self-fulfilling prophecy (букв. самореализиращо се пророчество), в което се е превърнал американският и в някаква степен англоезичният литературен свят.
Въпреки че според класацията на „Ню Йорк Таймс“ повечето добри книги се пишат в САЩ от американци, американски автор не е печелил „Нобел“ за литература от 1993 г. насам, когато призът взема Тони Морисън (на 47-мо място в класацията). Още през 2008 г. постоянният секретар на Нобеловата академия Хорас Енгдал нарече американската литература „твърде изолирана, твърде изолираща“ и обяви Европа за център на литературния свят. Можем да отхвърлим думите на Енгдал като снобизъм, но ако прегледаме заглавията, избрани от „Ню Йорк Таймс“, ще видим, че в основата си книгите се занимават с проблеми в американски контекст през американска перспектива.
От „другия“ автор – независимо дали той е цветнокож, гей, жена, потомък на имигранти или самият той имигрант – се очаква да преживява литературата през своята „другост“, да я продава на определена публика, често също съставена от „други“, и дори има посветен ъгъл на лавиците, в който може да изпъква с другостта си (разбира се, остава въпрос, който добрата литература изключва само със съществуването си – „другост“ спрямо каква норма?). Дори дебатът кой за какво има право да пише е изключително американски в своята пуританска амбиция за утопии, принадлежност на определени истории и морална чистота. Така една книга може да изглежда избрана не толкова заради своите литературни качества, а заради идеологическото си послание. В това само по себе си няма нищо лошо, защото и двете са важни и в крайна сметка са авторови решения. Но най-добрите книги на века следва поне да съчетават и двете, а шедьоврите никога не си позволяват плоска политическа пантомима и редукция до очевидни послания, каквато прозира неприятно в много от съвременната американска литература.
„Между 1950 и 1959 г. всеки един от десетимата нобелови лауреати е мъж, европеец. Но между 2000 и 2009 три жени получават наградата, както и петима неевропейци. Наградата е присъждана на карибски поети и китайски абсурдисти. Последният бял мъж от Америка, печелил наградата, е Йосиф Бродски през 1987-ма – и въпреки че той пише на английски, поетическата му трактовка и чувствителността му са на съветски имигрант“, пише писателят Александър Назарян в своя критика.
Бихме могли да изведем следната критика: „Нобелът“ успява (засега) да отвори обектива и да види повече, да приеме „другостта“ не като идеология, а като факт и закъсняло изравняване на възможностите. Като стандарт наградата обаче успява да удържи на литературното качество, отчитайки неговото разнообразие и вездесъщост, докато американският пазар прибягва до т.нар. tokenism – демонстративното изтъкване на „различността“ заради самата различност в името на определено послание и позиция, без високата литературна стойност и смелост в пълната свобода, която позволява литературата, а именно изтриването на всякакви етикети. Пример са романите на Олга Токарчук (също отсъстваща от списъка), където сексуалността и полът винаги имат известна флуидност – транс, гей или какъвто друг етикет изберем за нея, – без обаче да се превръща в централен стълб на повествованието, основна идентичност на героя или главен катализатор на действието: така както е и в цветовете на живота. Фактът, че подобни теми все още не са обговорени в англоезичната сфера без бързо да се стигне до крайности в едната или другата посока, е показателен. И от това страда не само самата литература, но и читателите.
Пазарна тежест
Важна е и задушаващата ръка на пазара. Всичко изброено дотук са очаквания на американския пазар от американските (и англоезичните) автори за това, което е позволено и продаваемо. От стоте селектирани книги, едва 16 са публикувани от независими издателства извън „Големите пет“: Penguin/Random House, Hachette, Harper Collins, Simon & Schuster и Macmillan. Тези пет издателски къщи контролират около 80% от пазара в САЩ. Всички се помещават в Ню Йорк. Изданието за критика на „Ню Йорк Таймс“ набляга на книги от тези пет издателства, както и на продажбите на книги – на страниците на New York Times Book Review рядко можете да откриете книги от независими издателства или чуждестранни автори, каквато задълбочена и наистина откривателска критика може да се чете например в „Ню Йорк Ривю ъф Букс“, n+1 и др. В допълнение американският ежедневник е ноторно известен с липсата на прозрачност в определянето на „бестселъри“.
„Големите пет“ имат и много повече ресурси в разпространението и рекламата на книги. Книжарите например получават каталози с новите книги, които са окуражавани да четат и продават. Така дори малките независими книжарници, извън големите населени места, често препоръчват едни и същи книги по един и същи модел. За големите вериги е ясно. Разликата в разнообразието между тези книжарници и независимите книжарници в големите градове е осезаема. Наскоро веригата „Барнс и Нобъл“ се похвали с успех на книжарницата си във Филаделфия поради това, че включва повече независими издателства в продажбите си, тъй като те издават „голямата“ литература, която комерсиализацията на големите издателски къщи и цялостният процес всъщност пропуска (такъв е примерът с няколко нобелисти, включително Токарчук и Абдулразак Гурна, и двамата публикувани от малки издателства, с изчерпани тиражи преди обявяването им за наградени).
В заключение
Всички тези аргументи са важни не защото целта е да се критикуват постиженията на авторите, които са селектирани от „Ню Йорк Таймс“, нито за да се презират познанията и литературния светоглед на журито, нито пък за да си правим черно-бели изводи, че изданието за нищо не става по отношение на литературата и по-добре да не го четем. Напротив – този разговор е важен, защото когато една медия, независимо коя и къде, се наеме с амбициозната задача да класира и отбира литературата, е задължение на критичния читател, особено пък ако е литератор, да не се поддава на тенденцията, а да си задава въпроси за методите и ефектите над литературата, която никога няма да бъде/не е само/но и се налага да бъде и – пазар.
САЩ са били и винаги ще бъдат самодостатъчен остров: огромен континент с вечно движещи се граници (да не забравяме, че американският флаг е на Луната), обсебен от собствения си език, морални крайности, митове и легенди. Английският като глобален език може и следва да бъде отделен от този контекст, защото светът бавно, но сигурно си го присвоява. Това обаче не означава интернализация на американо- или англоцентризма, особено като отговор на въпроса „що е то литература“. Едно по-младо поколение вече разбира това: процентът на младите англоговорещи, които четат преводна литература, е в пъти по-висок от предишни поколения. Високото качество на селекцията при международния „Букър“, по-добрата публичност на други важни европейски награди и все по-честото наличие на механизми за оценка не само на национална, но и на преводна литература в самите държави, са стъпки в правилната посока, ако ще говорим за „световна“ литература през една наистина световна призма.
А за всички читатели, дори ако имат лошия късмет да са автори, критици, преводачи или литератори, важното е не само колко книги са прочели или искат да прочетат от определена класация, а как създават собствените си класации. Личната ми препоръка е: смело във и извън канона; с ровене по стелажите, а не само от централната маса в книжарниците; влизайки и излизайки от класациите; винаги с лека насмешка към онова, което „трябва“ да се чете и с много любопитство към онова, към което рядко се посяга. Да не забравяме, че литературата погажда най-добрите си номера на онези, които смятат, че могат да я превърнат в нещо друго – в пазар, в състезание, в правило или в рецепта. И точно затова я обичаме.
